Определение № 465 от 28.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 8/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД, представлявано от адв. В. Н., и касационна жалба на „Рила Лейк“ АД /н./, представлявано от адв. Е. Л. – Т., срещу решение № 582 от 12.08.2022г. по в.т.д. № 661/21г. на САС, с което е потвърдено решение № 260614 от 12.04.2021г. по т.д. № 681/2018г. на СГС, ТО, VI-20 състав в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на кредиторите на „Рила Лейк“ АД /н./ договор за продажба на недвижими имоти, сключен с нот. акт № 32 от 25.06.2013г. на нотариус рег. № 328 при СРС, между „Рила Лейк“ АД /н./ и „Рила Лейк Ленд Холдинг “ ООД, „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД е осъден на основание чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД да върне в масата на несъстоятелността на „Рила Лейк“ АД /н./ държането на недвижимите имоти, предмет на продажба съгласно нотариален акт № 32 от 25.06.2013г. на нотариус рег. № 328 при СРС, а именно: поземлен имот с идентификатор 22472.7438.21 по КККР на [населено място], м. „Татарски брод“, одобрена със заповед № РД-18-19/27.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, поземлен имот с идентификатор 22472.7438.22 по КККР на [населено място], м. „Татарски брод“, одобрена със заповед № РД-18-19/27.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, поземлен имот с идентификатор 22472.7438.33 по КККР на [населено място], м. „Татарски брод“, одобрена със заповед № РД-18-19/27.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК, както и „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса по иска по чл.135, ал.1 ЗЗД и по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД в размер на 14 119,36 лева и да заплати на адв. Б. разделно с „Рила Лейк“ АД /н./ сумата 20 355,83 лева адвокатско възнаграждение.

Касаторът „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради произнасяне по недопустимо съединените искове по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, т.2 ЗЗД при условията на алтернативност. Сочи, че в процесния случай искът за връщане на полученото въз основа на отпаднало основание може да се уважи единствено ако бъде уважен искът за прогласяване на относителната недействителност, т.е. при условията на кумулативност. Намира, че независимо от необжалването на първоинстанционното решение в частта, с която е върната исковата молба на „Интермекс СД“ по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, въззивният съд няма основание сам да измени петитума на исковата молба и да се произнесе по същество само по един иск. Излага и подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките за допустимост на предявения иск - бездействие на синдика по чл.649 ТЗ. Навежда и доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагайки твърдения, че договорът за проектиране никога не е изпълняван от страните по тяхно взаимно съгласие; че вземането по този договор е било погасено по давност много преди подписването на анекса и завеждането на иска, което води до липса на предмет на този анекс и неговата нищожност и обуславя извод за антидатиране на този документ; че договорът за проектиране е с невъзможен предмет поради невъзможна регулация в чашата на язовира и липса на покани за изпълнение на паричните задължения, което също е индиция за антидатиране на анекса, поддържа, че е незаконосъобразен изводът на въззивния съд за наличие на вземане на кредитора, предявил отменителния иск. Твърди още, че въззивният съд е постановил решението си, без да анализира и оцени в тяхната връзка деветнадесет косвени доказателства, установяващи пълно и главно факта на антидатиране на анекса. Излага и довод за необоснованост на въззивното решение, тъй като мотивите му са бланкетни и едностранчиви. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът навежда съображения за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички релевантни по делото факти и обстоятелства особено когато ясно се претендира да са в система на косвени факти по пълно доказване на антидатиране на свидетелстващ документ от страна на трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК?

2. Възможно ли е пълно главно доказване да бъде проведено както чрез преки доказателства, така и чрез система от взаимно обусловени косвени доказателства при хипотеза на антидатиран документ? Касаторът намира, че въззивният съд се произнесъл по двата въпроса в противоречие с решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 61 от 01.03.2016г. ВКС, на IV г.о., решение № 80 от 03.05.2018г. на ВКС, IV г.о., определение № 141 от 07.04.2020г. на ВКС, I г.о. и решение № 141 от 04.01.2021г. по гр.д. № 478/2020г. на ВКС, I г.о.

Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие практиката на СЕС. Сочи решение на Общия съд /трети състав/ по съединени дела Т-533/15 и Т-264/16 от 14 март 2018г. и твърди, че въззивният съд е дал предимство на свидетелски показания относно факта на антидатиране на анекса за сметка на насрещно съвпадащи счетоводни данни за длъжника и за кредитора от официален публичен регистър, косвено доказващи отсъствието на вземане от обявените в регистъра годишни финансови отчети както на „Рила Лейк“, така и на „Интермекс“. Излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, позовавайки се на неправилност на преценката и тълкуването на декларацията от бившия изпълнителен директор на „Рила Лейк“ АД и на извода на въззивния съд, че е възможно подновяването на погасено по давност задължение с анекс, в който изобщо не е заявено намерение за новация, както и на липсата на обсъждане в съвкупност на събраните доказателства.

Касаторът „Рила Лейк“ АД, представляван от адв. Е. Л. – Т., излага довод за недопустимост на въззивното решение поради направено пред първата инстанция недопустимо изменение на иска, тъй като след подаване на исковата молба е предявен изцяло нов иск като основание и петитум – искът по чл.55 ЗЗД за връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността, заведен от синдика, който се е присъединил като съищец по делото, но след срока за размяна на книжа. Излага съображения, че извършените от първоинстанционния съд процесуални действия – отделяне на този иск в отделно производство и последващото му „връщане“ обратно на отделения иск по реда на последващо обективно съединяване на искове по почин на съда съгласно чл.213 ГПК с цел недопустимият иск да бъде върнат обратно в първоинстанционното производство, са недопустими. Поддържа, че въззивният съд по същество е отказал да разгледа оплакванията им за недопустимост на първоинстанционното решение и като сам е постановил решение по спора, е постановил недопустимо решение. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че ищецът по предявения иск по чл.135 ЗЗД не дължи да доказва съществуване на вземане по конкретно правоотношение, както и за незаконосъобразност на преценката му за доказано изпълнение на договора за проектиране и на произнасянето му по направеното възражение за изтекла погасителна давност. Намира за неправилно и произнасянето на въззивния съд по въпроса за началния момент на възникване на вземането на кредитора и сочи, че последица от допуснатото от съда погрешно тълкуване на закона е извършената подмяна на фактическия състав на чл.135 ЗЗД с фактическия състав на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ. Оспорва и изводите на въззивния съд относно наличието на знание за увреждане на конкретния кредитор. Излага твърдения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила поради неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.180 ГПК, чл.181 ГПК и чл.193 ГПК, както и за неправилен отказ да се допусне поисканата от касатора с въззивната жалба съдебнотехническа експертиза и необсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Ползва ли се частният документ с обвързваща съда материална доказателствена сила и при оспорване на удостоверените със съставяне на документа факти коя страна носи доказателствената тежест да установи верността на документа?

2. Когато страна по делото юридическо лице оспорва подписан от неин бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, и с твърдения, че документът е неверен, коя страна носи доказателствената тежест относно относимите по делото факти, които са удостоверени или обективирани в частния документ?

3. Обстоятелството, че юридическо лице, подписало представен по делото частен документ, не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, означава ли, че юридическото лице е обвързано от материална доказателствена сила на документа и е лишено от правото да оспори в съдебен процес верността на документа?

4. Разпоредбата на чл.193 ГПК приложима ли е при оспорване на удостоверени с частен документ факти?

5. Допустимо ли е доказване датата на частен документ със свидетелски показания?

6. Когато един частен документ в едната си част е диспозитивен, а в друга част има характера на свидетелстващ документ, допустимо ли е целият документ да се приравни на диспозитивен документ и да се отнеме правото на страна по делото да прави възражения относно верността на документа в онези негови части, които не материализират волеизявления на страните, подписали документа, а други техни изявления, които удостоверяват стоящи вън от документа факти?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по първите четири въпроса в противоречие с решение № 95 от 28.08.2019г. по гр.д. № 3543/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 84 от 23.06.2009г. по т.д. № 681/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 167 от 03.07.2018г. по гр.д. № 4020/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 32 от 18.06.2019г. по т.д. № 1109/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 17 от 13.06.2019г. по т.д. № 1104/2018г. на ВКС, I т.о. и решение № 229 от 29.01.2021г. по гр.д. № 4529/2019г. на ВКС, IV г.о., а по пети въпрос – в противоречие с решение № 80 от 17.07.2013г. по гр.д. № 161/2012г. на ВКС, IV г.о. Поддържа още, че по отношение на последните два въпроса е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторът „Рила Лейк“ АД представя отговор, с който заявява, че не оспорва подадената от „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД касационна жалба и излага съображения в подкрепа на изложените в нея доводи.

Касаторът „Рила Лейк Ленд Холдинг“ ООД представя отговор, с който заявява, че не оспорва подадената от „Рила Лейк“ АД касационна жалба и излага съображения в подкрепа на изложените в нея доводи.

Постъпил е отговор на подадените касационни жалби от временния синдик на „Рила Лейк“ АД /н./ адв. С. Ч., с който ги оспорва. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. Излага съображения, че самостоятелната активна легитимация на синдика и участието му като съищец в производството по чл.649, ал.1 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД гарантира провеждане на производството и защита на всички кредитори на несъстоятелността, дори и в случаите, в които кредиторът-ищец не установи качеството си на кредитор.

Ответникът по касация „Интермекс СД“ ООД, представляван от адв. Н. Б., оспорва подадените касационни жалби. Оспорва доводите за недопустимост на въззивното решение, тъй като не е налице предявяване на обективно съединени при условията на алтернативност искове и са налице предпоставките за допустимост на предявения иск по чл.135 ЗЗД. Прави възражение за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от съществено значение относно преценката за допустимостта на предявеният иск по настоящото производство е дали същият е предявен преди откриване на производството по несъстоятелност или след датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, като се е позовал на практиката на ВКС по решение № 344 от 24.01.2019г.по т.д. № 38/2018г.на II т.о.. Посочил е, че в процесния случай искът е предявен 2 месеца след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, поради което исковата молба е била нередовна, като нередовностите е следвало да бъдат отстранени. Съобразил е, че петитумът на иска е бил уточнен съобразно вида на търсената защита – относителната недействителност да бъде обявена спрямо всички кредитори на несъстоятелността. Изложил е и съображения, че за допустимостта на предявения от кредитор иск е достатъчно да не е налице към датата на подаване на иска подадена молба от синдика.

Във връзка с възраженията, че не е установено качеството на ищеца на кредитор, въззивният съд е намирил, че е достатъчно същият да твърди, че има такова качество, като не е необходимо вземането му да е прието в производството по несъстоятелност. По отношение на твърдението, че с оглед постъпило възражение срещу вземането на този кредитор е необходимо производството по делото да бъде спряно, въззивният съд е съобразил приетото с определение по ч.т.д. № 778/2020г. на ВКС, че разрешението, дадено с т.2 на ТР по тълк.д.2/2017 година на ОСГТК на ВКС по отношение на връзката на преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, не намира приложение по отношение на предявените искове по реда на чл.649 ТЗ в рамките на открито производство по несъстоятелност. По тези съображения въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за допустимо.

Въззивният съд е приел, че тъй като искът е предявен на специалното основание, визирано в чл.649, ал.1 ТЗ, в случая предмет на увреждането следва да е масата на несъстоятелността. Посочил е, че следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл.649, ал.4 ТЗ, с която е разширена презумпцията за знание, като е предвидено, че същата се отнася за всички свързани лица, съгласно определението, дадено в параграф 1 от ДР на ТЗ. Посочил е, че съгласно т.2 от ТР 2/2017г. вземането не е предмет на делото по чл.135 ЗЗД, тъй като при П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Приел е за неоснователен довода на ищеца, че е недопустимо да се правят възражения относно вземането му. Посочил е, че ищецът основава вземането за дължимо възнаграждение на договор за проектиране, който има характера на договор за изработка. Изтъкнал е, че възражения срещу произтичащото от договора за проектиране дължимо възнаграждение, касаещи изработеното, негодността на изработеното и дали е следвало да се изготви ПУП, дали е налице невъзможност за одобряването на ПУП не са наведени с отговора на исковата молба, нито са направени в първото по делото съдебно заседание, поради което е приел, че същите са преклудирани и е намерил, че ищецът се легитимира като кредитор с произтичащото от договора за проектиране вземане.

Във връзка с направеното възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност въззивния съд е обсъдил приетия по делото анекс 1 от 25.01.2012 година, подписан от страните по договора, с който изпълнителния директор на дружеството Т. Л. признава вземането и поема задължение за заплащане на неустойка, и е приел, че от датата на анекса до датата на предявяване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност не е изтекла предвидената в закона погасителна давност, поради което вземането е съществуващо. Изложил е съображения, че анексът представлява частен диспозитивен документ, поради което не се ползва с материална доказателствена сила, присъща само на свидетелствуващите документи. Взел е предвид заключението на назначената в първоинстанционното производство експертиза, според което подписът, положен под анекса, е на лицето, посочено и имащо качеството изпълнителен директор, поради което е приел, документът е автентичен и обвързва издателя му, в случая „Рила Лейк“ АД /н./ - длъжникът по сделката, и отразеното в него волеизявление за признаване за давността следва да бъде зачетено. Посочил е, че формалната доказателствена сила на частния документ не обхваща други данни, за които документът свидетелства, като датата и мястото на частния документ не се ползват с такава достоверност. Намерил е, че когато издателят на документа е юридическо лице, което се домогва да докаже, че документът е антидатиран и подписът е положен от представляващото го лице в период от време, в което същият не е притежавал качеството представител на дружеството, това може да бъде установено с всички допустими гласни доказателства, но тежестта за доказване на този факт е върху страната, която го твърди, като с оглед охраняване правата на третите лица и с цел сигурност на търговския оборот доказването следва да бъде пълно и главно. Посочил е, че в случая благоприятните последици от установяването на антидатираността на анекса е за лицето, което е посочено като издател. Приел е, че счетоводните книги на дружеството и счетоводните записвания са частни свидетелствуващи документи, поради което съставляват доказателства по смисъла на ГПК, когато удостоверяват неизгодни за издателя си факти. Поради това е достигнал до извод, че липсата на счетоводно отразяване на вземането не може да удостовери антидатираността, а датата на съставяне на документа е подкрепена и от свидетелските показания, както и от подписаната декларация, в която вземането е посочено като такова по договора.

Въззивният съд е приел, че тъй като се касае за искове за попълване масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите, действията и сделките, предмет на исковете, следва да увреждат масата на несъстоятелността. Посочил е, че поради специфичния характер на тези искове и предвиденото в чл.649, ал.5 ТЗ действие на решението – по отношение на всички кредитори на несъстоятелността, следва да се приеме, че възникване на вземането е определената начална дата на неплатежоспособността, а не възникване на вземането на отделен кредитор, поради което следва да се установи намерението за увреждане на кредиторите на дружеството. Посочил е, че дружеството „Рила лейк“ АД е заемополучател по договори за заем със задължения по списъка на приетите вземания в размер на общо около 8 000 000 лева, като според посочената в нотариалния акт цена имотите са продадени на стойност в размер на данъчната им оценка. Изложил е съображения, че процесната сделка уврежда масата на несъстоятелността, тъй като с нея длъжникът се лишава от дълготраен материален актив, с който могат да се удовлетворят кредиторите, като е взел предвид и наведеното по делото твърдение, че имотите, представляващи инвестиции, са единственият актив на дружеството. По отношение на субективния елемент - знание у представляващия дружеството приобретател, е съобразил, че той е лицето, управляващо дружеството прехвърлител, поради което е намерил за неоснователен довода, че при липса на задължения в годишните финансови отчети същият не е узнал за задълженията. Посочил е, че съгласно чл.649, ал.4 ТЗ в производството по обявяване на недействителност на сделка презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД се прилага за всички свързани лица, каквито страните са, видно от вписванията в търговския регистър за съвместно управление на двете дружества, като е намерил, че презумпцията за знание не е опровергана.

По тези съображения въззивният съд е приел за установени всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск. Намерил е, че с оглед уважаването му следва да бъде уважен и предявеният иск за връщане в масата на несъстоятелността на недвижимите имоти с цел осребряване на имуществото и изпълняване от синдика на функциите по опазване на имуществото. Добавил е, че съединяването на двете производства за разглеждане в едно общо производство е акт от категорията на тези по администрирането на делото, което не подлежи на обжалване и не може да бъде пререшавано от въззивният съд.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводът за вероятна недопустимост на въззивното решение се основава на твърдения, че: 1/ е налице произнасяне по предявени от ищеца недопустимо съединени искове по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, т.2 ЗЗД при условията на алтернативност; 2/ не са налице предпоставките за допустимост на предявения иск – бездействие на синдика по чл.649 ТЗ; 3/ е налице направено пред първата инстанция недопустимо изменение на иска, тъй като след подаване на исковата молба е предявен изцяло нов иск като основание и петитум – иск по чл.55 ЗЗД за връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността, заведен от синдика, който се е присъединил като съищец по делото, но след срока за размяна на книжа.

Не е налице твърдяното от касатора „Рила Лейк Ленд Холдинг” ООД произнасяне по недопустимо съединени искове по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1 ЗЗД при условията на алтернативност, тъй като първоинстанционното решение в частта, с която е върната исковата молба по предявения от кредитора „Интермекс СД” АД иск с правно основание чл.55 ЗЗД, е влязло в сила като необжалвано и поради това висящността на производството по този обективно съединен иск е прекратена и въззивният съд не се е произнасял по него.

Изводът на въззивния съд за наличие на предвидената в чл.649 ТЗ предпоставка за допустимост на предявения от кредитора иск – бездействие на синдика, е съобразен с постоянната практика на ВКС, според която „бездействие на синдика” по смисъла на чл.649, ал.1 ТЗ е налице, ако към момента на завеждане от кредитор на несъстоятелността на иск по чл.649, ал.1 ТЗ /между които е и искът по чл.135 ЗЗД/, не е налице заведен със същия предмет иск от синдика. Поради това не е налице поддържаната от касатора евентуална недопустимост на въззивното решение.

Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение и поради направено пред първата инстанция недопустимо изменение на иска, изразяващо се в предявяване след срока за размяна на книжа на изцяло нов иск като основание и петитум – иск по чл.55 ЗЗД за връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността, заведен от синдика, който се е присъединил като съищец по делото. Първоинстанционният съд не е допуснал такова изменение на иска по почин на ищеца, а съвместното разглеждане на иска по чл.135 ЗЗД вр. чл.649, ал.1 ТЗ и предявения от синдика иск по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на имота в масата на несъстоятелността е постановено от съда с определение по чл.213 ГПК за съединяване на делата по тези искове. Поради това за допустимостта на постановеното решение е релевантно наличието на предпоставките на чл.213 ГПК, а е без значение дали са били изпълнени условията на чл.214, ал.1 ГПК.

Поставените от касаторите процасуалноправни въпроси са свързани с мотивите на въззивния съд за наличието на активна легитимация на ищеца „Интермекс СД“ ООД поради качеството му на кредитор на „Рила Лейк” АД /н./. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд, но какъвто и отговор да им бъде даден, това не би се отразило на изхода на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 382 от 11.01.2019г. по т.д. № 1825/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 344 от 24.01.2019г. по т.д. № 38/2018г. на ВКС, II т.о., определение № 257 от 06.07.2020г. по ч.т.д. № 778/2020г. на ВКС, II т.о., специалният Павлов иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД има за предмет правни действия, разкриващи общи признаци на противоправността, характерни и за иска по чл. 135 ЗЗД, но за разлика от него е основан и на накърняване на масата на несъстоятелността. За разлика от решението по основния Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, влязлото в сила решение по специалния иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД има действие за длъжника, синдика и всички кредитори /чл. 649, ал. 5, изр. 2 ТЗ/. Съгласно чл. 649, ал. 3, изр. 1 ТЗ, когато искът е предявен от кредитор, съдът служебно конституира синдика като съищец, тъй като в тази хипотеза кредиторът има съвместна процесуална легитимация със синдика. Целта е да се избегнат паралелни производства, заведени от кредитори на несъстоятелността и от синдика. Синдикът защитава общия интерес на участниците в производството и има задължение да издирва и попълва масата на несъстоятелността. Целта на специалния Павлов иск в производството по несъстоятелността е да бъдат обявени за недействителни спрямо всички кредитори на несъстоятелността правни сделки и действия на длъжника, с които той ги уврежда. Поради специфичните цели на П. иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД /насочен е към попълване на масата на несъстоятелността с цел универсално удовлетворяване на кредиторите/ и предвид процесуалното качество на синдика като субституент, вкл. констиутирането му като съищец на основание чл. 649, ал. 3, изр. 1 ТЗ, не е налице основание за спиране на производството по иска по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД при наличието на висящ процес по иск за установяване несъществуване на прието вземане по чл. 694, ал. 1 ТЗ, на което кредиторът-ищец основава качеството си на кредитор на длъжника. Самостоятелната активна легитимация на синдика по иска и участието му като съищец в производството по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД гарантира провеждане на производството и защитата на всички кредитори на несъстоятелността и в случаите, в които кредиторът-ищец не установи качеството си на кредитор. Поради това, дори и да се приеме за недоказано твърдението на ищеца „Интермекс СД“ ООД за наличие на качеството му на кредитор на прехвърлителя, това не би се отразило на изхода на спора, доколкото като съищец по делото е конституиран и синдикът на дружеството, който гарантира провеждане на производството и защитата на всички кредитори на несъстоятелността, в какъвто смисъл са изложени мотиви от въззивния съд.

Независимо от изложеното следва да се посочи, че поставените от касатора „Рила Лейк Ленд Холдинг” ООД втори и от касатора „Рила Лейк” АД /н./ трети процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл възможността главно доказване да бъде проведено и чрез система от взаимообусловени косвени доказателства в хипотезата на антидатиран документ, нито е приел, че ответникът е обвързан от материалната доказателствена сила на оспорения от него анекс и няма право да оспори посочената в него дата, а след обсъждане на събраните по делото доказателства е приел, че не е налице антидатиране на документа.

Формулираните от касатора „Рила Лейк Ленд Холдинг” ООД първи и от касатора „Рила Лейк” АД /н./ първи, втори и четвърти процесуалноправни въпроси са обусловили изхода на делото, но по отношение на тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства и релеватните по делото факти в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК. Приел е, че диспозитивните документи, за разлика от свидетелстващите, имат само формална доказателствена сила, както и че оспорването на верността на документа е средство за защита срещу обвързващата материална доказателствена сила, като при частните свидетелствуващи документи защитата срещу доказателствената им сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документи по чл.193 ГПК, а съдът я преценява по свое вътрешно убеждение, ведно с всички данни по делото. С оглед така изложените мотиви въззивният съд не се отклонил от практиката на ВКС по прилагането на чл.193 ГПК. Не е налице противоречие със сочените от касатора „Рила Лейк” АД /н./ решение № 95 от 28.08.2019г. по гр.д. № 3543/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 84 от 23.06.2009г. по т.д. № 681/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 167 от 03.07.2018г. по гр.д. № 4020/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 32 от 18.06.2019г. по т.д. № 1109/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 17 от 13.06.2019г. по т.д. № 1104/2018г. на ВКС, I т.о. и решение № 229 от 29.01.2021г. по гр.д. № 4529/2019г. на ВКС, IV г.о. тъй като в съответствие с приетото в така формираната практика въззивният съд е намерил, че формалната доказателствена сила на частния документ не обхваща други данни, за които документът свидетелства, като датата и мястото на частния документ не се ползват с такава достоверност и когато издателят на документа е юридическо лице, което се домогва да докаже, че документът е антидатиран и подписът е положен от неговия бивш органен представител в период от време, в което същият не е притежавал качеството представител на дружеството, няма пречка това да се установява с всички допустими доказателства, тъй като датата не е елемент от съдържанието на документа. Поставеният от касатора „Рила Лейк” АД /н./ втори процесуалноправен в частта относно разпределянето на доказателствената тежест при оспорване на датата на частен документ не се явява обуславящ решаващия извод на въззивния съд, тъй като преценката му относно датата на издаване на оспорения от ответника анекс е резултат от съвкупното обсъждане на всички събрани от страните доказателства.

Поставеният от касатора „Рила Лейк” АД /н./ пети процесуалноправен въпрос също не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото от касатора решение № 80/17.07.2013 г. по гр. д. № 161/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е неотносимо, тъй като касае допустимостта на свидетелски показания за установяване достоверна дата на частен документ, който се протипоставя на трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице. Оспореният от ответника анекс носи подписа на неговия органен представител, поради което съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените по-горе решения, ответникът не е „трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. В случая въззивният съд не е допуснал гласни доказателствени средства за установяване достоверна дата на анекса, който е оспорен от ответника с твърдения за антидатирането му, а е допуснал и събрал такива за установяване на датата на съставяне на документа. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По допустимостта на гласни доказателствени средства при направено оспорване на датата на частен документ е фомирана практика - решение № 9/06.06.2016 г. по т.д.№ 3773/2014 г. на І т.о. Прието е, че при оспорване на датата на съставяне на документа от лице, което е участвало в издаването му, и оспорването на датата представлява опровергаване на съдържанието на документа или е въведено твърдение, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими при спазване на разпоредбите на чл.164, ал.1, т.6 във връзка с ал.2 ГПК или по чл.165, ал.2 ГПК. Следователно, ако датата не е част от изявленията в документа, за доказване на оспорването й гласните доказателствени средства са допустими. Доколкото в настоящия случай гласните доказателствени средства не са събрани и ценени за опровергаване на съдържанието на анекса, в това число на неговата дата, въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС.

Поставеният от касатора „Рила Лейк” АД /н./ шести процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не е обсъждан от въззивния съд и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. От една страна, въззивният съд не е приел, че е недопустимо оспорването от ответника на представения по делото анекс в частта му относно датата. От друга страна, решаващите мотиви на въззивния съд са обосновани не със съображения, че е недопустимо оспорване на съдържащото се в анекса изявление за изпълнение на договора за изработка, а с извода му, че възражения срещу произтичащото от договора за проектиране дължимо възнаграждение, касаещи изработеното, негодността на изработеното и дали е следвало да се изготви ПУП, дали е налице невъзможност за одобряването на ПУП не са наведени с отговора на исковата молба, нито са направени в първото по делото съдебно заседание.

Във връзка с релевираното от касатора „Рила Лейк Ленд Холдинг” ООД основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационен контрол правен въпрос не е формулиран, което обуславя извод за неоснователност на това искане.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, твърденията на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, са за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на делото на касаторите разноски не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение