Определение № 4167 от 12.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1437/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор С. - прокурор при Апелативна прокуратура – София и по касационна жалба на М. А. М., чрез адв. Д. против решение № 1291/10.11.2025 г. по в.гр.д. № 3263/2024 г. на Апелативен съд София. Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 444/02.09.2024 г. на Окръжен съд Благоевград по гр.д. № 135/2024 г., касаторът е осъден да заплати на М. А. М., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 40 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение за извършено престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, постановена по нохд № 693/2019 г. по описа на Районен съд Благоевград, влязла в сила на 25.06.2021 г., ведно със законната лихва от 25.06.2021 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която като е отменено частично първоинстанционното решение № 444/02.09.2024 г. на Окръжен съд Благоевград по гр.д. № 135/2024 г., касаторът е осъден да заплати на М. А. М., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 7 700 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в наказателното производство, образувано във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, постановена по нохд № 693/2019 г. по описа на Районен съд Благоевград, влязла в сила на 25.06.2021 г., ведно със законната лихва от 25.06.2021 г. до окончателното й изплащане. Касаторът М. А. М. обжалва решението в частта, с която като е потвърдено решение № 444/02.09.2024 г. на Окръжен съд Благоевград по гр.д. № 135/2024 г., искът му по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, като се твърди, че размерът на обезщетението е силно завишен и не съответства на доказаните по делото неимуществени вреди и на установената практика на ВКС по аналогични казуси; че макар и да е обсъдил конкретно установените по делото факти и обстоятелства, не е дал правилна оценка на част от тях; не е изложил мотиви в решението за наличието на причинно-следствена връзка между всички тези обстоятелства и причинените вреди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта и 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД; 3/ Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващо адвокатско възнаграждение в наказателното производство да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалия дължимата грижа при осъществяването на защитата си. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и на т-19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС /поради липсата на мотиви за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените вреди/. По втория въпрос се поддържа, че при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е процедирал в нарушение на каузална практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения. По последния въпрос се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС – ТР № 1/2017 г. на ОСГК, както и на решения по гр.д. № 2807/2015 г. на III г.о. и по гр.д. № 3662/2019 г. на IV г.о. Насрещната страна по касационната жалба е депозирала отговор, в който поддържа становище, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение. Касаторът - ищец обжалва решението като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните и 2/ Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в съответствие ли е с практиката на ВКС, изразена в т.11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и в ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с каузалната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а по втория въпрос – в противоречие с посочената във въпроса задължителна практика на ВКС, както и на казуална съдебна практика на ВКС – конкретно посочена в изложението. Допълнителният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е заявен бланкетно, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Насрещната страна по касационната жалба на ищеца, не е депозирала отговор. За да потвърди решението на първата инстанция, с което предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размер от 40 000 лв., въззивният съд е приел, че фактите относно образуването и развитието на наказателното производство са правилно установени от първата инстанция и те са следните: на 20.06.2012 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за документната измама, свързана със СМР на общински път; на 07.05.2012 г. ищецът, извършващ строителна дейност като едноличен търговец, вписан в Централния регистър на строителя към К. на строителите, е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.212, ал.4 вр. ал.1 НК; на 22.07.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл.316 вр. чл.309 и чл.311 НК; на 07.11.2014 г. е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 695/2014 г. по описа на Районен съд Разлог, по което са проведени 17 съдебни заседания; на 02.09.2016 г. е постановена присъда, с която ищецът е признат за виновен и е осъден на лишаване от свобода за една година и шест месеца, като наказанието е отложено за срок от три години; след протест и жалба, е образувано внохд № 2982017 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, по което с решение от 13.04.2017 г. присъдата е отменена и делото е върнато на Районна прокуратура Р. за поправка на обвинителния акт; при повторното внасяне на обвинителния акт за престъпления по чл.316 НК вр. чл.309, ал.1 вр. чл.26 НК и по чл.316 вр. чл.311 вр. чл. 23, ал.1 НК, е образувано нохд № 708/2017 г. на Районен съд Разлог; производството е частично прекратено първоначално за престъплението по чл.316 вр. чл.309 НК, като прекратяването е влязло в сила; впоследствие производството по делото е прекратено и в останалата част, като по жалба срещу прекратителното определение е образувано внохд № 708/2018 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, по което прекратяването е отменено и делото е върнато на първоинстанционния съд; след отводи на съдиите от Районен съд Разлог, ВКС е определил делото да се гледа от Районен съд Благоевград; образувано е нохд № 2108/2018 г., по което производството е прекратено и върнато отново на РП Р. за поправка на обвинителния акт; внесен е обвинителен акт, по който е образувано нохд № 693/2019 г. по описа на Районен съд Благоевград, по което са проведени единадесет съдебни заседания; на 19.10.2020 г. е постановена оправдателна присъда, която е потвърдена от Окръжен съд Благоевград с решение от 25.06.2021 г. по внохд № 116/2021 г. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране обективната отговорност на ответника за продължилото девет години наказателно преследване, завършило с влязла в сила оправдателна присъда. При преценка и анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, както и на заключенията на съдебно медицинските експертизи, въззивният съд е приел, че освен т.нар. обичайни вреди от незаконно воденото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда като стрес, срам, страх от осъждане, тревожност, депресия, накърнена репутация и добро име сред съгражданите си, ищецът е претърпял и специфични такива, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние – развитие на постравматично стресово разстройство, симптомите на което персистират и до настоящия момент, като силната тревожност се е соматизирала и е провокирала сърдечно – съдови нарушения /психосоматично сърдечно заболяване/, както и до сериозни нарушения на социалната адаптация и социалното функциониране. За част от останалите твърдени неимуществени вреди, изразяващи се в настъпили след повдигане на обвинението здравословни проблеми, свързани с опорно-двигателния апарат /асептични некрози на тазобедрените стави/, също е прието че са в причинно – следствена връзка с преживения стрес от наказателно преследване. Настъпила инвалидизация на ищеца с 50% трайна неработоспособност, също е прието като факт, който е в причинно – следствена връзка с преживения стрес от наказателно преследване. Тези обстоятелства, наред с възрастта и личността на ищеца, неговата репутация сред гражданите на малкото населено място и професионалното му развитие, което също е било силно засегнато от незаконно повдигнатото обвинение, както и неразумния срок на проведеното наказателното производство, са обусловили изводът на въззивния съд за завишаване размера на обезщетението за неимуществени вреди. При така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 40 000 лв., който размер се явява справедлив за репариране на трайните неблагоприятни последици, причинени от незаконно повдигнатото обвинение, който размер е съобразен и с обществено-икономическите условия в страната към м.06.2021 г. По отношение на иска за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатеното от ищеца възнаграждение за един адвокат, осъществявал защита и процесуално представителство в наказателния процес, въззивният съд е приел, че заявеното от ответника възражение за прекомерност на възнаграждението от 7 700,00 лв., е неоснователно. Този извод е изведен след преценка на вида и характера на повдигнатите обвинения, на продължителността на проведеното наказателно преследване, на значителния обема на материалите, с които защитникът е следвало да се запознае, броя на проведените съдебни заседания, предхождащото неколкократно връщане на делото за прецизиране на обвиненията на прокуратурата и др. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, повдигнати от двете страни, по следните съображенията: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Въпросите и на двете страни, касаещи задължението на съда да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и да ги посочи в мотивите на решението, макар и да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II и в т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които понятието „справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, както и че при определяне размера на обезщетението следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решението съдът трябва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В настоящия случай, при определяне размера на неимуществените вреди, които в случая не се свеждат само до обичайните такива, които се търпят при незаконно повдигнато обвинение, а и до специфични и трайни такива, въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Ето защо, противно на доводите на касаторите, въззивният съд не е допуснал нарушение на задължителните постановки на посоченото постановление. Не е налице и допуснато нарушение на разясненията, дадени в т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени, съответно по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои от тях имат значение за определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е налице константна практика на ВКС, според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора-ответник решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии /и по четирите посочени дела е прието за установено, че са настъпили само обичайните за личността вреди от повдигане на незаконно обвинение, а не и специфични или такива с трайни последици/, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Сочените от касатора-ищец решения на ВКС касаят определяне на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП и довели до смърт или травматични увреждания, поради което са неотносими при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно повдигнато обвинение. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД вр. чл. 4 ЗОДОВ, също не обуславя допускане на касационното обжалване. По тези въпроси не е налице и заявения без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от касатора – ищец допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение и третият въпрос на касатора-ответник, тъй като по него не се разкрива сочената допълнителна предпоставка - противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС. При постановяване на решението си, въззивният съд се е ръководил именно от разясненията, дадени в ТР № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС - при определяне на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, съдът следва да установи наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда и дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата и само ако това възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. В случая уговореният с договор за правна защита и съдействие от 09.09.2020 г. размер на адвокатското възнаграждение е за защита и процесуално представителство по нохд № 693/19 г. по описа на Районен съд Благоевград, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда, т.е. защитата е предоставена при повторното разглеждане на делото от първа инстанция, след многократни връщания на обвинителния акт на прокуратурата за прецезиране на обвиненията. По това производство са проведени единадесет съдебни заседания, а процесуалният представител на ищеца е следвало да се запознае с голям брой материали и доказателства, поради което уговореният размер на възнаграждението се явява разумен и адекватен на положените от него усилия и труд и фактическата и правна сложност на делото. На основание чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на касатора – ищец – адв. Н. Д., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, изразяваща се в изготвяне на отговор на касационната жалба на ответника – Прокуратура на Република България, в размер на 490,84 евро с вкл.ДДС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,