Определение № 98 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1460/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 181/09.04.2020г. по в.ч.гр.д. № 167/2020г. по описа на Софийски окръжен съд, ГО, първи въззивен състав е оставена без уважение частната жалба на Б. Д. А. срещу определение №12 от 21.01.2020г., постановено по гр.д.№747/2018г. по описа на РС-Сливница, с което е върната подадената от Б. Д. А. искова молба ведно с приложенията и производството по делото е прекратено. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 3169/26.05.2020г., подадена от Б. Д. А. с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено и делото бъде върнато на РС-Сливница за установяване собствеността върху имота към момента на масовизацията на земите в [населено място]. Жалбоподателят поддържа, че е наследник по закон и заявител по възстановяването на собствеността на имотите, собственост на А. Г. Й. и е уточнил имота в стари реални граници, като за част от този имот ОСЗ-гр.Драгоман се е произнесла в решенията си. Счита, че с приложеното по делото решение №2633/09.05.2001г. и скица на имотите в м.“Г. н.“ и „Д.“ реституционната процедура за тези имоти е завършена, докато за спорния имот няма завършена реституционна процедура. Поддържа, че поради тази причина съдът следва да установи собствеността на имота към момента на масовизацията на земите, наследниците, на които да бъде възстановена собствеността към този момент и действителния обем на правото на собственост към този момент като приложи ТР №1/04.11.1998г. на ОСГК на ВКС и задължи ОСЗ-Драгоман да отмени решенията си за спорния имот и издаде ново решение за него. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите, че ищецът няма основание и правен интерес от завеждането на иска; че искът е неоснователен, тъй като ставало въпрос за цялото наследствено имущество; че ищецът, макар и наследник, нямал право на разпореждане с наследственото имущество. Поддържа също така, че обжалваното определение не е съобразено с ТР №1 от 04.02.2005г. по гр.д.№1/2005г. на ОСГК на ВКС, с обстоятелството, че се касае за наследство на общия наследодател А. Г. Й., чийто наследник по закон е и жалбоподателят, както и че е конкретизирал исковата си претенция по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Софийски окръжен съд, съставът на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: За да потвърди преграждащото първоинстанционно определение, въззивният съд е взел предвид, че РС-Сливница е сезиран с искова молба от Б. Д. А. с искане за признаване на собственост за имот в стари реални граници по съображения, че ОСЗ-гр.Драгоман отказва да възстанови имот, собственост на А. Г. Й., а в техническата служба на [община] имотът е записан на Д. А. К., дъщеря на А. Й. от втори брак. Като ответник първоначално е посочена ОСЗ-Драгоман. Така подадената искова молба е оставена от първоинстанционния съд без движение с разпореждане от 02.12.2018г. с указания да се посочи дали се обжалва конкретен административен акт и кой или отказ за издаване на такъв; какво искане се отправя и до кой съд; предявява ли се иск за собственост, какъв, да се индивидуализира имота с местоположение, граници и площ, както и да се изложат конкретни обстоятелства, от които произтича исковата претенция. Взето е предвид, че с молба от 18.12.2018г. Б. Д. А. е посочил, че административната реституционна процедура по отношение имотите на А. Й. е проведена и моли да бъде признат за собственик на наследствения имот по отношение на [община], след което с разпореждане от 02.01.2019г. исковата молба отново е оставена без движение с указания за обосноваване на правния интерес от предявяването на установителен иск за собственост срещу конкретния ответник / [община]/ като се посочи с какви конкретни действия последния оспорва или застрашава правото му на собственост, да посочи способа, по който е придобил правото на собственост, да индивидуализира спорния имот с точно местоположение, площ и граници и да представи удостоверение за данъчна оценка за определяне на дължимата държавна такса. С молба-уточнение от 22.01.2019г. Б. Д. А. е посочил, че имотът не е бил възстановен на собственика А. Й., след което исковата молба отново е оставена без движение с разпореждане от 05.04.2019г. и за пореден път са дадени указания за индивидуализация на спорния имот и обосноваване на правен интерес, както и за насочване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ срещу конкретни ответници, като се посочи и способът, по който наследодателят е придобил правото на собственост. След като ищецът е уточнил, че имотът е бил част от друг имот с площ от 940 кв.м. по посочена скица и представлява „двор към жилищна сграда“, с разпореждане от 05.07.2019г. исковата молба отново е оставена без движение с подробни указания, като с молба от 23.07.2019г. ищецът е уточнил, че имотът е в землището на [населено място], местност „М. м.“, кв. ..... от РП на селото от 1985г. с посочени граници. При така установените факти въззивният съд е приел, че правилно подадената от Б. Д. А. искова молба е върната. Прието е, че изложените в молбите-уточнения факти сочат на извод, че е касае за спор за материално право, но въпреки дадените от първоинстанционния съд указания надлежни ответници по предявения по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ иск не са посочени. Изложените от въззивния съд съображения досежно възможността принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот да се установява към минал момент само в изрично предвидените в закон случаи и ако факти, които да бъдат подведени под такава хипотеза не се твърдят, то установителният иск е недопустим, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която установяването на вещни права към минал момент е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи по ограничен брой искове, а именно по реда на чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ, чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.32, ал.1, т.2 З./отм./. Само решенията, постановени в тези производства, имат за правна последица разрешаването на спор, който обуславя принадлежността на съответното вещно право и към настоящия момент, респ. наличието на правно призната възможност такова право да бъде придобито. Тези производства са специални, изрично предвидени с цел след тяхното приключване да бъдат признати права към настоящия момент и реализирани правни възможности за придобиване на такива права. Установяването на права на собственост към минал момент, респ. отричането на право на собственост към минал момент по общия ред чрез предявяване на иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК няма подобни правни последици – законът не предвижда възможност въз основа на решение, постановено по реда на чл.124, ал.1 ГПК, с което е признато или отречено съществуването на право на собственост към минал момент, да има за последица придобиване или възможност за придобиване на такова право към настоящия момент / определение №90 от 28.05.2019г. по ч.гр.д.№1835/2019г. на Първо ГО на ВКС и определение №331/12.07.2017г. по гр.д.№216/2017г. на Второ ГО на ВКС/. В настоящия случай в подадените от Б. Д. А. молби-уточнения липсват твърдения за спор с лица, различни от наследниците по закон на А. Йонов, нито такива лица са посочени като ответници, а липсват данни и за спор с [община] за принадлежността на правото на собственост върху имота както към настоящия, така и към минал момент. При постановяването на обжалваното определение въззивният съд е взел предвид твърденията на предявилото иска лице, че претенцията му се основава на качеството му „наследник по закон“ на лицето, чиито имоти са заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Взето е предвид също така и твърдението му, че с влязло в сила решение на ОСЗ-Драгоман е отказано възстановяването на правото на собственост върху процесния имот, но без да са налице твърдения правото на собственост върху същия имот да е възстановено на други лица, които да са посочени в исковата молба като ответници по предявения по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ иск, което също обуславя недопустимостта на исковата претенция. Това становище съответства изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване. Не може да бъде споделена и тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационното обжалване поради противоречие с ТР №1/04.02.2005г. по гр.д.№1/2005г. на ОСГК на ВКС. С това тълкувателно решение ОСГК на ВКС е обявило за изгубила сила т. 15 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1964 г., какъвто въпрос по настоящето дело не е бил поставен на разглеждане. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение