Определение № 1031 от 06.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 442/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адвокат А. Ю. М., особен представител на „К – К и Ко“ АД, срещу определение № 482 от 03.08.2025 г. по ч. в. д. 557/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2282 от 03.06.2025 г. по т. д. 1984/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на адвокат А. Ю. М. за увеличаване на определеното му от съда възнаграждение като назначен особен представител на ответника по спора „К – К и Ко“ АД.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен от незаконен състав по съображения за неспазване на правилата за разпределение на делото между съдиите в конкретното отделение, а не между всички съдии в съответния съд. Подчертава, че делото е търговско и следва да бъде разпределено измежду съдиите в Търговско отделение на САС, по аргумент от чл. 9, ал. 2 ЗСВ. По тези доводи счита съдебния акт за нищожен. При условията на евентуалност сочи, че обжалваното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като неправилен извода и на двете инстанции, че към датата на подаване на молбата му определеният размер на възнаграждението от 1 200 лв. е съответен на осъществените действия от адвоката и предмета на делото с доводи, че интересът следва да бъде съответен на дяловото участие на защитаваните права и оценката на притежаваното от „К - К и Ко“ АД имущество. Счита за неправилен и мотивът на въззивния съд, че правата му като адвокат са гарантирани с оглед възможността за последващо увеличение на възнаграждението му в хода на съдебния спор и до приключването му пред съответната инстанция. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде прогласено за нищожно и делото върнато за разглеждане от състав на Търговско отделение на САС, евентуално да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да му бъде определено исканото по-високо възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли в мотивите съдът да очертае безпротиворечиво приложимото по разглежданата материя право?

2. Следва ли съдът, при определяне на размера на възнаграждението на служебно назначения ad-hoc представител, да съобрази принципа на предвидимост на разноските и да определи „разумните“ разноски при отчитане спецификите на повдигнатия спор?

3. Отговаря ли извънредната възможност за последващо увеличение на възнаграждението на представителя ad-hoc в достатъчна степен на изискванията на принципа за предвидимост на разноските по делата по начин, който да обуславя отхвърляне или недопускане на искане за увеличение на депозита, отправено в рамките на производството, поради наличието на тази последваща възможност за увеличение?

4. Може ли съдът да тълкува разширително или да прилага по аналогия процесуална правна норма?

5. Може ли съдебен състав от една колегия или отделение на съответния съд да разглежда дела, които са подсъдни на друга колегия или отделение в същия съд, по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗСВ?

6. Може ли съдът да тълкува разширително или по аналогия актовете, постановени по преюдициални запитвания и по-точно: да не прилага уредбата на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., включително по отношение на служебно възложените защити под формата на особено процесуално представителство, допуснато поради отсъствието на страната, в която хипотеза не е налице „договаряне“ на адвокатското възнаграждение в пазарни условия?

Моли касационно обжалване да бъде допуснато по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Изтъква, че въззивното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С молба вх. № 4217/02.03.2026 г. по описа на регистратурата на ВКС поставя допълнителни два въпроса, по които иска да бъде допуснато касационно обжалване, с доводи, че същите са обосновани от приетото изменение на ГПК след депозиране на изложението по чл. 284 ГПК.

С молба вх. № 4216/02.03.2026 г. по описа на регистратурата на ВКС моли да му бъде възстановена заплатената по неправилни указания от САС държавна такса по жалбата в размер на сумата 15 лв. с доводи, че съобразно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК такси и разноски по делата не се внасят от назначените от съда особени представители.

Ответникът по жалбата, „Ф.“ ЕООД, в предоставения срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел сезиралата го жалба за неоснователна с доводи, че първоначално определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение на назначения адвокат за особен представител на ответника кореспондира по размер с минималните възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. на ВАС при разглеждане на неоценяеми искове по търговски дела - чл. 7, ал. 1, т. 10 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата. Отбелязал е, че предвид актуалната практика на СЕС посочената наредба не е задължителна за съда, който може да присъди адвокатски хонорар дори и под визираните в нея минимуми. Добавил е, че определеният адвокатски хонорар съответства на вида, естеството и обема на осъщественото до момента процесуално /правно и фактическо/ представителство, доколкото делото все още е в начален етап. Изтъкнал е, че имуществените права на процесуалния представител се явяват надлежно гарантирани /защитени/ предвид обстоятелството, че първоначално определеното адвокатско възнаграждение винаги може да бъде актуализирано /завишено - в това число и нееднократно/ в зависимост от развитието на процеса /като времеви период и като фактическа и правна сложност на казуса/, включително че всяко следващо определение на съда в тази връзка също би подлежало на инстанционен контрол.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК.

Доводът на частния касатор за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд поради неговата нищожност /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК/ е неоснователен. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение/определение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика, напр. т. 8 на ППВС № 1/1985 г., мотивите към Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тьлк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на различни съдебни състави на ВКС, като например решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. на ВКС, ГК, II ГО, решение № 63/30.11.2016 г. по т. д. № 1512/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 318/29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на ВКС, ГК, III ГО, решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, ГК, I ГО и други. Съобразно константната практика, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. Останалите нарушения на материалния закон и същественото нарушение на останалите процесуални разпоредби са относими към правилността на решението, чиято проверка се извършва в производството по обжалване на невлезлия в сила съдебен акт. В конкретния случай при служебната проверка за валидност на въззивното определение настоящият съдебен състав не констатира съществуването на вероятност обжалваното въззивно определение да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен съдебен състав, нито определението да е постановено извън пределите на правораздавателната власт. Обжалваният въззивен съдебен акт е подписан от законово изискуемия тричленен състав, от съдии от Софийски апелативен съд с определен докладчик чрез използване на системата за случаен подбор, и волята на съда е ясна и разбираема, като евентуално несъответствие на използваните в съда правила за разпределение на частните дела с прочита на касатора на ЗСВ, не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът обосновава предпоставката с повторение на оплакванията си за неправилност на обжалваното определение.

Частният касатор не обосновава и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираните първи и шести въпроси касаят оплакването на касатора досежно изводите на въззивния съд относно приложението на Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд ясно е посочил, че не е обвързан от установените с последната наредба минимуми при съобразяване практиката на СЕС, но е допълнил, че в случая определеният размер е равен на минималния по същата наредба за дело с предявен неоценяем иск. Задължително на основание чл. 633 ГПК за съдилищата в Република България е цитираното и от частния касатор решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба, включително когато не е подписан договор.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната задължителна за съдилищата съдебна практика, като е извършил преценка относно фактическата и правна сложност на спора, съобразил е извършените до момента действия от адвоката и намерил, че на този ранен етап от делото, не е налице необходимост от увеличаване на първоначално определения размер на адвокатско възнаграждение, като единствено като допълнителен довод е посочил, че първоначално определеният размер дори не е под минималния по Наредба 1/2004 г. на ВАС.

Поставените четвърти и пети въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили правната му воля, поради което не покриват основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Петият въпрос е относим към оплакванията за нищожност на въззивното определение, които по вече изложените доводи на съда не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК.

Вторият и третият въпроси са принципно относими към дължимата от съда преценка при определяне възнаграждението на назначения на страната по делото като особен представител адвокат, но по въпросите касаторът не обосновава допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Въззивният съд е съобразил предмета на делото, очакваната негова сложност, установима на този ранен етап от развитието му, с което не е нарушил принципа на предвидимост и сигурност в правораздавателната дейност, както и не се е отклонил от константната съдебна практика, че във всеки етап на делото съдът може с оглед развитието на същото да увеличи размера на определеното възнаграждение на назначения при условията на чл. 29 ГПК особен представител на страната.

Поставените въпроси с молба вх. № 4217/02.03.2026 г. по описа на регистратурата на ВКС, след изтичане на указания на страната преклузивен срок по чл. 285, ал. 1 ГПК, не могат да обосноват допускане до касационно обжалване предвид преклудиране възможността за депозиране на изложение по чл. 284 ГПК, като изменението на процесуалния закон след срока по чл. 285, ал. 1 ГПК не е основание за страната да тече нов срок.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на обжалвания въззивен съдебен акт.

Заявеното от частния касатор с молба вх. № 4216/02.03.2026 г. по описа на регистратурата на ВКС искане да му бъде възстановена заплатената по указания на САС държавна такса по жалбата в размер на сумата 15 лв. е основателна предвид разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК и задължителното разрешение по т. 7 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и съдът ще разпореди връщане на заплатената такса в евровата й равностойност.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение