Определение № 1082 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1430/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Омега - НН” ЕООД, [населено място], срещу решение №127/19.04.2023г. по в.т.д.№79/2023г. на Варненски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №536/28.11.2022г., постановено по т.д.№31/2022г. на Варненски окръжен съд в частите, с които „ОМЕГА - НН“ ЕООД е осъдено да плати на Я. Й. Ч. дължима възнаградителна лихва в размер на 75 166, 67лв., начислена за ползване на главница, предоставена в заем по договор от 05.2.2013г. в периода 01.03.2013г. – 31.12.2019г., както и обезщетение за забавено връщане на същата главницата в размер на 19861,12лв., начислено за периода 01.01.2020г. до 15.12.2021г. и са му били възложени разноски. В останалата част първоинстанционното решение не е било обжалвано. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон - чл.20 от ЗЗД и при неправилно тълкуване на съдържанието и волята на страните по договора. Касационният жалбоподател поддържа също, че въззивният съд е игнорирал изцяло възражението му, че задължението за възнаградителна лихва е акцесорно притезание, поради което същото няма как да бъде разсрочено, с оглед характера му на възнаграждение за ползване на заема. Твърди, че до 31.12.2016г. отношенията между страните са били ясно очертани, но с подписването на анекса от 2018г. в тях е внесена неяснота, която налага тълкуване на договора и се отразява на основателността на исковата претенция, доколкото с изтичането на падежа на плащане на възнаградителната лихва вземането за същата е станало изискуемо още на 31.12.2016г. Излага и доводи за неправилност на становището на съда, че клаузата за възнаградителна лихва от 12 % годишно не е несправедлива и не противоречи на закона и добрите нрави. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Ограничен ли е съдът да преценява нравствения императив по сделка за паричен заем само до това дали възнаграждението по договор за заем е предназначено за генериране на свръхпечалба за сметка на икономически по – слаб заемополучател, или когато преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи до нейното формално съдържание, а следва да се съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са несъвместими с общоприети житейски норми за справедливост и добросъвестност?; 2/ След като лихварството от физическо лице е инкриминирано деяние по НК, то същото противоречи ли на морала и на добрите нрави в хипотезата на заемно правоотношение, сключено между физическо лице – заемодател, и търговец – заемополучател, и има ли значение в случая какъв е процентът на уговорената лихва?; 3/ Ако страните по заемно правоотношение не са предвидили текущо изплащане на задълженията на заемателя под формата на анюитети, или поне периодично начисляване на лихвата за ползване на цялата главница, нарушен ли е принципът за справедливост в случая, когато договорът за заем е сключен при условия, при които заемодателят не приема частично връщане на главницата?; 4/ Възнаградителната лихва, като акцесорно притезание, подлежи ли на разсрочване след настъпване на крайния падеж за връщане на главницата по заемно правоотношение? От кога започва да тече давностният срок за вземане от възнаградителна лихва и прекъсва ли се същият с разсрочването на такова вземане? Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по гр.д.№5477/2007г. на ВКС, V г.о., а останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Я. Й. Ч., поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че между страните е сключен Договор за заем от 05.02.2013г., с който дружеството - въззивник е приело да получи по банковата си сметка сума от 100 000 лв., предадени за ползване от Я. Й. Ч., като се е задължило да учреди за своя сметка ипотека на притежавано от него вещно право на строеж и да върне цялата главница, заедно с лихва в размер на 12 % годишно в срок до 31.07.2013г. Констатирал е, че в това начално съглашение е изразено съгласие на заемодателя да приема изпълнение и на части (чл.5 ал.2 от договора), като изрично е признато право на заемателя да предлага предсрочно погасяване, а предсрочна изискуемост е била договорена само в случай на неплатежоспособност, несъстоятелност или ликвидация на заемателя (чл.8 от договора). Съдът е установил, че сумата е била преведена от заемодателя по сметка на дружеството, като с поредица от анекси падежът на задължението е бил преуреден, както следва: с Анекс №1 от 30.07.2013г. срокът на договора е удължен до 31.12.2013г.; с Анекс №2 от 31.12.2013г. - до 31.12.2016г.; с Анекс №3 от 11.07.2018г. - до 31.12.2018г.; а с последния Анекс №4 от 18.11.2019г. са се съгласили, че главницата е платима до 31.12.2019г. При съобразяване на заключението на съдебно счетоводната експертиза съдът е установил, че за периода 01.03.2013г. до 31.12.2019г. възнаградителната лихва възлиза на 82 000 лв., а след приспадане на извършените от ответното дружество плащания с основание „лихва по договор“ /с нареждания от 04.04.2014г. за сумата от 3000 лв.; от 11.04.2014г. за сумата от 2000 лв. и от 22.05.2014г. за сумата от 1833,33 лв./, остатъкът не надхвърля 75166,67лв. Относно доводите на ответното дружество – заемополучател, че размерът на възнаградителната лихва е договорен в нарушение на моралните изисквания за добросъвестност, съставът на Варненски апелативен съд е изтъкнал, че спорът по валидността на уговорения и непроменян размер на възнаграждението на заемодателя изисква съпоставка на икономическия интерес на насрещните страни като основание на престациите им. Изложил е мотиви, че заемополучателят-търговец е в състояние при полагане на съответна на професионалиста грижа, да съпостави оферта на насрещната страна както с пазарни стойности на кредитен ресурс, така и с личния си интерес от тази сделка, като остойности своя предвидима печалба след съпоставяне на очакваните разходи по изпълнението на сделката (във вид на поискани от насрещната страна лихви) с очакваните приходи, извлечени чрез влагане на привлечения финансов ресурс в собственото си производство. За разлика от него, гражданинът, който предоставя собствените си спестявания не би могъл без професионална подготовка да надхвърли преценката на своя личен кредиторов интерес, изчерпващ се с предвидими доходи, които тези налични спестявания биха му носили при други, достъпни за гражданите форми на инвестирането им. Затова в такъв вид договаряне не се очертава несъмнено преимущество на заемодателя нетърговец, което фактически да е наложило приемане на една явно неизгодна за търговеца оферта отправена от непрофесионалиста в нарушение на изискванията на справедливостта. Допълнително е посочил, че конкретният размер от 12 % годишно сам по себе си не е толкова висок размер на възнаграждение за ползване на чужди парични средства, че да поражда съмнение в целите на това плащане. Изложил е съображения, че нарушение на нравствения императив би имало само ако възнаграждението е предназначено за генериране на свръхпечалба за сметка на икономически по - слаб заемополучател, но в случая като най - ниско ниво на цена за ползване на заети средства (извън банковите кредити) следва да се преценява законната лихва, доколкото размерът й е формиран като долен праг на вредите, които собственикът на парични средства понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с тях или чрез влагане в банка. Съдът е съобразил като ориентир и нормативно въведени горни прагове на възнаграждения на специализирани в кредитирането търговци, достигащи до 36 % годишно при заеми, обезпечени със залог (чл. 18 от НАРЕДБА за дейността на заложните къщи) и до 50 % при потребителски кредити (чл.19 ал.4 от ЗПК). Изтъкнал е и обстоятелството, че натрупаният номинален размер на лихвата, съответен на период от близо шест години непрекъснато ползване, не е резултат от начално несправедливо уговаряне, а от интереса на самия заемополучател, който при всеки анекс е потвърждавал волята си да продължи да си служи и занапред при същите условия с тази главница. За неоснователни са счетени допълнително изложените пред първата инстанция доводи за предназначение на лихвата за постигане на забранен от закона резултат и противоречие със закона. Съдът е изтъкнал, че само по себе си, договарянето на доход от предоставени на търговец спестявания, който се натрупва във времето, не покрива съставомерното изискване за престъпно извършване на лихварство по занятие, а за да договарят заобикаляне на закона страните следва да участват в система от сделки, като такива не са посочени от ответника. Като изцяло несъстоятелни са определени доводите на ответника за присъщ на този вид вземания периодичен характер. Въззивният съд е изложил съображения, че договорните условия, установени в първоначалния договор категорично изключват тезата на заемателя за периодичност на задължението за лихва, тъй като страните са предвидили в чл.6 ясно и недвусмислено един единствен срок в полза на заемателя, като краен падеж на лихвата, начислявана еднократно към момента на преустановяване на ползването на главницата. С оглед на това е приел, че няма основание за отчитане на текущи падежи на задължението за лихвата по този заем, а при безспорно между страните договорено продължение на крайния срок за ползване на главницата в четирите последователни анекси до 31.12.2019г. това е и началната дата, от която паричният дълг е могъл да се иска от кредитора. Изтъкнал е, че нормативно установеният тригодишен срок за лихви, дори и те да не се периодично дължими, не е изтекъл до предявяване на заявлението и исковата молба за евентуалния осъдителен иск (чл.111 б. „в“ от ЗЗД), затова въззивният съд е намерил възражението за погасяване по давност на предявената претенция за изцяло неоснователно. Счел е за изцяло необоснована защитната теза на ответника за различие в падежите на главницата и лихвата, уговорени с последните два анекса, основаваща се на обстоятелството, че с тези анекси уговорките за продължаване на действието на първоначалния договор са постигани след като по-рано уговореният срок е бил изтекъл. Изтъкнал е, че в третото и четвъртото съглашение заемателят е заявил, че признава задълженията си както за връщане на главница, така и за лихва и то за целия период от началото получаване на кредита на 06.02.2013г., а заемодателят се е съгласил да опрости забавата в периода от пропуснатия падеж, като ясно е фиксиран новия краен срок на същия договор, възприет като падеж и на двете задължения. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но по отношение на същия не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Относно критериите за преценка на съответствието на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави е формирана практика с решение №906 от 30.12.2004г. по гр. д. №1106/2003г. на ВКС, ГК, II г. о., решение №1270 от 09.01.2009г. по гр. д. №5093/2007г. на ВКС, ГК, II г. о. и др. В същите е прието, че уговорената лихва е възнаграждение за ползване на известен капитал - парична сума. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. С решение №50086 от 21.12.2023г. по т.д.№1027/2022г. на ВКС, ТК, I т. о., в хипотезата на потребителски кредит, съставът на ВКС е приел, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44,95%, който не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37,70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Прието е, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл.19, ал.4 от ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от тази практика, нито е допуснал противоречие с разрешението, дадено в цитираното от касатора решение по гр.д.№5477/2007г. на ВКС, V г.о., съгласно което при преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи до нейното формално съдържание, а следва да съобрази дали последиците, крайният резултат от сделката, са несъвместими с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Въззивният съд не се е ограничил само до формалното съдържание на процесния договор за заем, а е обсъдил подробно обстоятелствата, при които той е сключен, фактът, че заемополучателят е търговец и е в състояние при полагане на съответна на професионалиста грижа, да съпостави офертата на насрещната страна с пазарните стойности на търсения от него кредитен ресурс, както и с очакваните бъдещи приходи от влагането на този ресурс в търговската си дейност. За да формира извод, че не е налице неоправдано разместване на имуществени блага, съдът е отчел като ориентир и нормативно въведени горни прагове на възнаграждения на специализирани в кредитирането търговци, а също е взел предвид и обстоятелството, че в случая уговореният размер на възнаградителната лихва е много близък до законната лихва. Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е поставен във връзка с доводите на касатора, че предоставянето на заем от страна на ищеца – физическо лице, съставлява лихварство, което като инкриминирано деяние противоречи на добрите нрави. Доводът не отчита обстоятелството, че лихварството като понятие се свързва с предоставяне по занятие на заеми, а по делото не са налице данни, нито са направени фактически констатации от въззивния съд, че ищецът е предоставял заеми по занятие. Не са съобразени от касатора и задължителните разяснения в ТР №1/2020г. от 15.03.2024г. по тълк. д. №1/2020г. на ОСНК на ВКС, съгласно което предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл.252, ал.1 от НК. Третият поставен от касатора въпрос изразява разбирането му, че когато страните не са уговорили разсрочено /на вноски/, а еднократно връщане на предоставената в заем сума и начислената за периода на ползване възнаградителна лихва, при което заемодателят не е длъжен да приеме частично връщане на главницата, е налице нарушение на принципа за справедливост. Изцяло на волята на страните е предоставена възможността да предвидят дали изпълнението на паричното задължение ще се осъществи еднократно или на части, като съгласно чл.66 от ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар и същото да е делимо. Разпоредбата на чл.66 от ЗЗД е ясна и ненуждаеща се от тълкуване, нито може да се разглежда като нарушение на принципа за справедливост предвидено с изрична нормативна разпоредба право на страната да откаже да приеме частично изпълнение, когато такова не е уговорено. Наред с това следва да се отбележи, че въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, който е съобразил, че в чл.5 ал.2 от първоначалния договор, който не е бил предмет на изменение с поредицата от анекси, изрично е запазено право на заемателя да предлага по своя преценка частично изпълнение, като заемодателят се е задължил да приема и преди крайния срок такова погасяване в интерес на насрещната страна. С оглед на това съдът е направил извод, че крайният срок както за главницата, така и за лихвата, е фиксиран само в интерес на заемателя. Четвъртият въпрос в изложението предполага преценка на падежа на задължението за възнаградителна лихва в случаи на разсрочване на това задължение, каквато констатация не е направена от въззивния съд. Спорен и обсъждан от съда е бил въпросът дали задължение за възнаградителна лихва с настъпил падеж може да бъде предмет на допълнително споразумение и да бъде уговорен нов срок за неговото изпълнение, като съдът е приел, че няма пречка за сключването на такова споразумение, доколкото правоотношението между страните продължава да съществува до погасяването на задължението, въпреки че падежът му е настъпил. Поради тази причина въпросът относно възможността за разсрочване на задължението за възнаградителна лихва не се явява обуславящ за изхода на производството. На ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки изричното искане в отговора на касационната жалба, тъй като не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд