Определение № 3944 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1802/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „М. т. и.“ ООД, чрез адвокат А. В., срещу въззивното решение № 464/22.01.2026 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 3452/2025 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Т. Ц. П., иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения между страните Договор за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор ...., ведно с построената в него сграда, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело №... от ... г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Т. Ц. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Р. П., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, нито има непълнота в закона. По същите е формирана трайно установена съдебна практика, а част от посочените в изложението съдебни актове на ВКС са неотносими към предмета на производството. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС за вина неизпълнение, което е основание за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Решението на въззивния съд в частта по предявения срещу и „К. И Ф.“ ЕООД иск с правно основание чл.135 ЗЗД е влязло в сила. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София за отхвърляне на предявения от „М. т. и.“ ООД срещу Т. Ц. П. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на сключения между страните Договор за покупко-продажба на поземлен имот с идентификатор ..., ведно с построената в него сграда, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № ..., дело № ... от ... г. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: С нотариален акт за покупко-продажба № .../... г. на нотариус А. Б., рег. № ... на НК, „М. т. и.“ ООД продало на Т. Ц. П. поземлен имот с идентификатор ..., ведно с построената в него сграда, за сумата от 100 000 лв., платима по следния начин: на сто равни месечни плащания в размер на 1 000лв. всяко, с падеж на първото плащане – 16.09.2020 г. и падеж на всяко следващо плащане до 16-то число на всеки следващ месец. Въззивният съд установил, че в изпълнение на поетото задължение за плащане на продажната цена по договора ответникът П. извършил следните плащания по сметка на ищеца/продавач: 1000 лв. на 16.09.2020 г., 1000 лв. на 04.10.2020 г., 1000 лв. на 08.11.2020 г., 1000 лв. на 09.12.2020 г., 1000 лв. на 06.01.2021 г., 1000 лв. на 02.02.2021 г., 1000 лв. на 12.03.2021 г., 1000 лв. на 15.04.2021 г., 1000 лв. на 07.05.2021 г., 2000 лв. на 06.12.2021 г., 3000 лв. на 16.12.2021 г., 2000 лв. на 17.12.2021г., 1000 лв. на 22.01.2022 г., 4000 лв. на 29.09.2022 г., 4000 лв. на 30.09.2022 г., 3000 лв. на 28.11.2022 г., 3000 лв. на 30.01.2023 г., 5000 лв. на 17.03.2023 г., 3000 лв. на 18.04.2023 г., 5000 лв. на 06.07.2023 г, 2086.92 лв. на13.07.2023 г. Съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, от което приел, че за изпълнение на поетото с договора задължение ответникът Т. направил общо 21 броя вноски, които в периода от м.09.2020 г. до м.05.2021 г. били ежемесечни. Констатирал, че последващите плащания на купувача били през м.12.2021г. за сумата от 6 000 лева (представляваща погасяване на шест падежирали вноски); през месец 01.2022г. за сумата от 1 000лв.; през месец 09.2022 г. – две плащания на суми от по 4 000 лв. (представляващи осем падежирали вноски); през месец 11.2022 г. за сумата от 3 000 лева (представляваща три падежирали вноски); през м.01.2023г. за 3 000 лева, с която били покрити вноските до м.03.2023г. вкл.; през м.03.2023 г. за сумата от 5 000 лв.; през м.04.2023г. за сумата от 3 000 лева и през м.07.2023 г. две плащания в общ размер на 7086, 92лв. Въззивният съд посочил, че според вещото лице, към датата на експертизата (03.06.2024г.), в периода след образуване на делото, нямало установено плащане на суми по процесния договор. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че до подаване на исковата молба (13.07.2023 г.) заплатената от купувача Т. част от цената на придобития недвижим имот била в общ размер на 46 086, 92 лв. Съдът кредитирал представените пред въззивната инстанция платежни нареждания, от които приел, че по време на висящото производство ответникът Т. заплатил по сметка на ищеца части от договорената от страните цена в общ размер на 6 000лв., на 15.10.2024 г. и на 15.01.2025г. С оглед на изложеното и предметните предели на производството, очертани в исковата молба, въззивният съд посочил, че за уважаване на предявения иск по чл.87, ал.3 ЗЗД е необходимо по делото да бъде установено неточно изпълнение във времево отношение на задължението за плащане на вноските от продажната цена по процесния договор и уговорка за изпълнение в точно определено време, респ. наличие на системна забава, която прави изпълнението безполезно за купувача. Изложил съображения, че в конкретния случай, за приложение на правилото на чл.87, ал.2, пр.2 ЗЗД (отпадане интереса на кредитора от сключената сделка в резултат на забавата), следвало да бъде установено, че уговореното между страните разсрочено плащане на цената на вноски било обусловено от необходимостта за осигуряване периодични приходи на продавача за покриване на ежемесечните му нужди от парични средства. Направил извод, че клаузите на процесния договор не можели да обосноват извод, че уговореното разсрочване на задължението за плащане на цената било обвързано от задължение за изпълнение непременно в уговореното време, нито били събрани доказателства, че същото имало за цел осигуряване на периодични приходи, с които продавача да покрива ежемесечните си нужди от средства. Констатирал наличие на забава в плащанията на част от вноските за продажната цена, но посочил, че до предявяване на иска всички падежирали вноски били погасени. Съобразил и обстоятелството, че ищецът (продавач) приемал извършените със забава плащания, като по делото липсвали доказателства тази забава да е довела до отправена до длъжника покана със срок за изпълнение и предупреждение, че след изтичането му ще счита договора за развален. Направил извод, че по делото не било установено и твърдението за безполезност на изпълнението и липса на интерес на купувача да получи остатъка от продажната цената вследствие на забавеното изпълнение. При обосноваване на този извод съдът се позовал на извършеното от длъжника надплащане на част от падежиралите към датата на предявяване на иска вноски, плащанията в хода на производството и приемането им от кредитора. Въз основа на изложеното, съдът направил извод за точно изпълнение на поетото от купувача Т. задължение за плащане на цената и липса на системно забавено изпълнение. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск. Касаторът е обосновал допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради значението въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навел довод, че уредбата на хипотези като процесната е непълна и не дава достатъчно ясен и категоричен отговор на поставените въпроси, като еднозначното тълкуване на процесуалноправната уредба по същите ще обезпечи правилното решаване на дела като процесното и правната сигурност между страните. Изложил твърдения за непълнота в правната уредба на правоотношенията на страните при защита на правата им по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД. Поставил следните въпроси: Допустимо ли е разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, при който престацията на купувача е разсрочена във времето, ако към датата на исковата молба няма непогасени вноски, но неизпълнението се изразява в системно неточно изпълнение относно срока за плащане на дължимите месечни вноски преди завеждане на иска, продължило и в периода, в който делото е висящо. Въпросът е неточно формулиран, обусловен е от несъгласието на страната с изводите на въззивния съд, конкретните факти по делото и на същия не може да бъде даден общ отговор. При постановяване на решението въззивният съд не е направил извод за системно и неточно във времето изпълнение на задължението за плащане на дължимите месечни вноски (преди и след образуване на делото), а приел че макар част от тях да са извършени със забава падежиралите до исковата молба вноски били погасени изцяло, като плащанията (и тези по време на делото) били приети от кредитора без възражения. В производството по допускане на касационното обжалване поставените от страната въпроси следва да са общи, а не обвързани от специфичните особености на поведението на страните, конкретно установените от съда факти и обосноваността на изведените въз основа на същите правни изводи, поради което по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Поставен е и въпросът: Длъжен ли е съдът да вземе предвид обстоятелствата настъпили след депозиране на исковата молба, ако те са от значение за спорното право, но са от кръга на фактите и обстоятелствата, които са спорни между страните по делото и подлежат на доказване от тях. Този въпрос, макар и неточно формулиран е свързан с приложение на правилото на чл.235, ал.3 ГПК. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По приложението на посочената процесуална норма е налице трайно установена практика на ВКС, според която решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е в момента на приключване на съдебното дирене. С оглед на това съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска. Обстоятелството, че тези факти са спорни не освобождава съда от задължението за съобразяването им, след като ги установи въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от посочените разяснения. Същият е съобразил извършените в хода на производството плащания на продажната цена, които ценил в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства (приемането им и липсата на възражения от страна на кредитора във връзка със забавата в плащането). Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на формирана съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, обосновава извод за липса на предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на обжалването. Касаторът поставил и правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както следва: Всяка форма на неизпълнението – пълно, частично, забавено или неточно изпълнение, ли е основание за разваляне на сключения договор по реда на чл.87, ал. 3 от ЗЗД. Навел твърдения, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г. и решение № 60170/30.07.2021 г. по гр.д. № 124/2021 г. на ІІІ г.о. Трайно установено е разбирането (както в теорията, така и в съдебната практика), че нормата на чл.87, ал.1 ЗЗД не посочва какво трябва да бъде неизпълнението на длъжника по двустранен договор, за да бъде развален същия. Прието е, че всяка форма на неизпълнение може да бъде основание за развалянето сключеното между страните съглашение (пълно, забавено, частично, лошо и др.), когато то е свързано с конкретно поето с него задължение. Изпълнението и неговото приемане подлежат на доказване, като преценката за същото се извършва въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. Когато се твърди разваляне на договора по реда на чл.87, ал.2 ЗЗД, с оглед безполезност на изпълнението поради забава на длъжника, отпадането интереса на кредитора от изпълнението следва да е установен по безспорен начин и същото да е резултат именно на виновната забава на длъжника, или когато е уговорено, че ще се изпълни в точно определено време. Сам по себе си фактът на забавеното изпълнение не е достатъчен да обоснове извод за неговата безполезност. Интересът на кредитора се преценява с оглед неизпълнената част от задължението (чл.87, ал.4 ЗЗД) и обективно установените факти, а не с оглед субективното му отношение, като поведението на страните се преценява във всеки конкретен случай. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. При постановяването му съдът приел, че дори и да е имало забава в плащането на част месечните вноски на уговорената продажната цена, купувачът е погасил всички падежирали вноски до предявяване на исковата молба и част от тях в хода на производството, които били приети от продавача/кредитор. Въз основа на посочените обстоятелства, въззивният съд извел решаващия си извод, че неизпълнението на задължението на длъжника било незначителна по смисъла на чл. 87, ал.4 ЗЗД и не можело да доведе до разваляне на процесния договор. По този въпрос не е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание за допускане на обжалването (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК). За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че решенията на ВКС, на които се позовава касатора, са неотносими към предмета на спора – установените по делото обстоятелства и съответно, приложимите към тях правни последици. Поставен е и въпросът: Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането/неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка. Наведен е довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г.; решение № 323/18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г.; решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г.; решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г.; решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г.; решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г.; решение № 241/17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г., решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г.; решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г.; решение № 200/02.01.2018 г. по гр.д. № 350/2017 г.; решение № 98/12.07.2017г. по гр.д. № 3871/2016 г. Въпросът, свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е принципно значим за всяко исково производство, включен е в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, същият следва да се разгледа в рамките на касационните оплаквания за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са част от предмета на производството; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали различен извод по същество на спора. В конкретния случай, касаторът навел твърдения, че въззивният съд не взел предвид недобросъвестното поведение на длъжника Т. П., изразяващо се в системни и продължителни просрочия преди предявяване на иска, спорадични плащания извършени в хода на производството, провокирани от висящия процес и действия по разпореждане с имуществото, предмет на исковете, което поведение било съществената причина за отпадане интереса на кредитора от бъдещото изпълнение на сключения договор. Навел довод, че недобросъвестното поведение на ответника обосновавало извод, че същият няма намерение да изпълнява поетите с договора задължения. При постановяване на обжалваното решение и преценка основателността на иска въззивният съд е съобразил посочените от страната обстоятелства, които се свеждат до обективния факт на забавата в плащанията на отделните месечни вноски. Това поведение на длъжника било съобразено от въззивния съд в съвкупност с останалите установени по делото факти за пълно погасяване на падежиралите месечни вноски от продажната цена до предявяване на иска, на част от тези с настъпил в хода на производството падеж и поведението на ищеца/кредитор, който приел плащанията и въпреки забавата не отправил покана за плащане в срок съдържаща изявление, че при неизпълнение ще счита договора за развален. Както беше посочено по-горе отпадането интереса на кредитора следва да е резултат на обективно установени факти, а не на неговото субективно отношение. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че разпореждането на длъжника с придобития от него имот също не може да обоснове извод за липса на интерес от получаване на остатъка от продажната цена по процесния договор, доколкото кредиторът е продължил да приема изпълнението и след това. С оглед на това, при постановяване на решението, съдът е изпълнил задължението си да вземе предвид посочените от касатора, конкретно установени по делото и относими към предмета на производството обстоятелства, които са от значение за крайния резултат по спора. По поставения въпрос не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл.78, ал.3 ГПК и направеното искане касаторът „М. т. и.“ ООД следва да бъде осъден да заплати на Т. Ц. П. сумата от 4020 евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,