Определение № 400 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 36/2020 г.

Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпили са касационни жалби с вх. № 25569 от 28.08.2019 г. на Й. В. Стоянова от [населено място], приподписана от пълномощника й адв. В. С. от АК-П. и с вх. № 27080 от 16.09.2019 г. на А. Г. Г. и В. И. Г., и двамата със съдебен адрес в [населено място], чрез пълномощника им адв. Т. Д. от АК-П., против въззивно решение № 933 от 12.07.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1006 по описа за 2019 г. на Пловдивския окръжен съд, 14-ти граждански състав, с което като е потвърдено решение № 2910/08.07.2014 г., постановено по гр.д. № 12931/2013 г. на Пловдивския районен съд, 12 граждански състав, е уважен предявеният иск от Й. В. Стоянова срещу Р. С. П., А. Г. Г. и В. И. Г., с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, като е прогласен за нищожен до размер на 1/5 ид.ч. от недвижимия имот, съобразно правата на ищцата Й. Стоянова, в режим на СИО - поради невъзможен предмет, договора за покупко-продажба по НА №174, том I, рег.№1884, н.д.167/2002 г. на нотариус Н. Х. с район на действие Пазарджишки РС, с който Р. С. П. като продавач, продава на А. Г. Г., по време на брака му с В. И. Г. недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в новопосроена четириетажна масивна жилищна сграда с 50% завършеност в [населено място], застроена в УПИ – парцел V-общински, с отстъпено право на строеж, кв.278 по плана на [населено място], представляващ първи жилищен етаж, застроен на площ от 115 кв.м., ведно с избено помещение №5, с площ от 16,50кв.м., гаражна клетка №1, с площ от 24,80 кв.м., стая с площ от 15,40 кв.м., ведно с припадащата се 1/5 ид.ч. от подпокривното пространство и 1/5 ид.ч. от общите части на сградата, при описани съседи. С въззивно решение № 1094 от 30.09.2019 г. по делото е оставена без уважение молба вх. № 25568/28.08.2019 г. от Й. В. Стоянова за допълване на решение № 933/12.07.2019 г. по гр.д. № 1006/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с искане на основание чл. 250 ГПК да се прогласи за нищожна цялата сделка по НА №174, том I, рег.№1884, н.д.167/2002 г. на нотариус Н. Х., а не само на 1/5 идеална част от недвижимия имот, предмет на сделката. В жалбата на касаторката ищца Й. В. Стоянова се поддържат оплаквания и подробни съображения за недопустимост на въззивното решение, с твърдението, че съдът е следвало да прогласи за нищожна цялата сделка, а не само за 1/5 идеална част, респ. неговата неправилност. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката Стоянова твърди, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираните правни въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция с оглед разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от касаторката са – допустим ли е иск за прогласяване на нищожността на целия договор за покупко-продажба на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия, а притежава само идеална част от собствеността върху прехвърления имот, съответно – процесуално допустимо ли е съдебното решение, постановено по такъв иск. Позовава се на установена съдебна практика на ВКС, която прилага, както следва: решение № 68 от 23.06.1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 7 от 31.01.2013 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 325 от 27.09.2012 г. по гр.д. № 1718/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 363 от 22.10.2010 г. по гр.д. № 1944/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 237 от 12.11.2012 г. по гр.д. № 676/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 359 от 28.01.2013 г. по гр.д. № 1404/2009 г. на ВКС, І г.о. Ответниците по касационната жалба на ищцата, А. Г. Г., В. И. Г. и Р. С. П., не вземат становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. В жалбата на касаторите ответници А. Г. Г. и В. И. Г. се поддържат оплаквания и подробни съображения за очевидна неправилност и евентуална недопустимост на въззивното решение. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ответници поддържат, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираните правни въпроси са: с оглед облигационния характер на договора за групов строеж със сключването му придобиват ли права и съпрузите на страните по него; има ли значение за придобиване на правото на строеж това, че договорът е за отстъпено право на строеж върху общинска земя на многогодишни вложители; следва ли съдът да се мотивира, произнесе и да следи за наведените доказателства от страната по това, имал ли е качеството на многогодишен вложител съпруга, неподписал договора, но черпещ права от него, с твърдение, че правата са станали СИО; може ли лице, неучаствало като страна по договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя на многогодишни вложители и непосочено като приобретател на учредено право на строеж със заповед на кмета, да оспорва в съда разпоредителни сделки на страни по договора. Не се позовават и не сочат установена практика на ВС и ВКС, на КС и на ЕС. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба на А. Г. Г. и В. И. Г., Й. В. Стоянова, чрез своя пълномощник адв. В. С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и излага доводи за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2 ГПК за допускането й до касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационните жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск с цена над 5 000 лв. и са подадени в срока по чл. 283 ГПК, поради което същите са редовни и допустими. За да постанови обжалваното решение, с което като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен предявеният иск за прогласяване нищожността на процесната сделка за продажба до размер на 1/5 идеална част, поради невъзможен предмет, съдът е приел, че въз основа на Договор за групов строеж от 03.04.1997 г. със заповед № 653/06.08.1997 г. на кмета на [община], изменена със заповед № 653/06.08.1997 г., е отстъпено право на строеж в общински парцел V-общ., кв.278 по плана на [населено място] за изграждане на групов строеж – 5-етажна жилищна сграда с 5 изби, 3 гаражни клетки и 2 тавански помещения, което право на строеж е разпределено на следните лица: на Р. С. П. да построи I-ви жилищен етаж, избено помещение № 5 и складово помещение на партерен етаж; на И. Т. М. и И. С. М. - да построят II-ви жилищен етаж, избено помещение № 1 и таванско помещение, на В. С. С. - да построи III-ви жилищен етаж, избено помещение №2 и таванско помещение; на М. А. С. – 4-ти жилищен етаж, избено помещение № 3 и гараж и на Г. П. К. – 5-ти жилищен етаж, избено помещение № 4 и гараж № 2, след което между посочените лица и [община] е подписан Договор за отстъпено право на строеж от 15.10.1997 г., който е възмезден. Приел е за установено, че към момента на сключване на Договора за групов строеж от 03.04.1997 г. и издадената заповед №653/06.08.1997 г. на кмета на [община] за отстъпване на право на строеж на сградата, ищцата е имала сключен брак с правоимащия В. С., поради което ограниченото вещно право на строеж, отстъпено на него е придобито в режим на СИО със съпругата му Й. Стоянова и същата има правен интерес да оспори сделката, с която се продава първия етаж от процесната жилищна сграда, ведно с избено помещение № 5 и гаражна клетка № 1, тъй като притежава 1/5 ид.ч. от правото на строеж върху терена в режим на СИО/която е неделима и бездялова/, което й дава право да участва в делбата на конкретните обекти в сградата след построяването й, тъй като сградата става съсобствена по приращение на всички носители на правото на строеж. Приел е също така, че със заповед № 37/10.09.1999 г. на РДНСК – П., строителството на сградата е било спряно; от същата заповед е видно, че към този момент са били изпълнени зимника, партера и първия жилищен етаж, предмет на атакуваната сделка, реализирана през 2002 г., към който момент предвидената 5-етажна сграда не е била завършена в груб строеж, поради което не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка по смисъла на чл.181/2/ ЗУТ, където е казано, че предмет на прехвърлителна сделка може да бъде само сграда или самостоятелни части от нея, която е построена в груб строеж. В §5,т.46 ЗУТ е дадено легално определение на понятието завършеност на сграда в „груб строеж“ – когато са изпълнени ограждащите стени и покрива. С оглед на тези данни съдът е приел, че към момента на продажбата - 2002 г., сградата не е била построена в груб строеж, поради което отделните обекти в нея не са могли да бъдат годен предмет на прехвърлителни сделки и процесната продажбена сделка се явява нищожна поради невъзможен предмет до размер на 1/5 идеална част, поради което е уважил предявения иск за нищожност на договора за покупко-продажба на основание чл. 26, ал.2, пр. 1 ЗЗД. С въззивно решение № 1094 от 30.09.2019 г. по делото е оставена без уважение молба вх. № 25568/28.08.2019 г. от Й. В. Стоянова за допълване на решение № 933/12.07.2019 г. по гр.д. № 1006/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с искане на основание чл. 250 ГПК да се прогласи за нищожна цялата сделка по НА №174, том I, рег.№1884, н.д.167/2002 г. на нотариус Н. Х., а не само на 1/5 идеална част от недвижимия имот, предмет на сделката. Съдът е приел, че молбата за допълване на въззивното решение е неоснователна, тъй като В. нито е подала молба до първоинстанционния съд за допълване на съдебното решение, нито е обжалвала решението на Пловдивския районен съд с оплакване, че съдът не е обявил за нищожна цялата сделка, а и въззивният съд не е сезиран с такова искане. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая по касационната жалба на Й. В. Стоянова не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касаторката правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая по поставените правни въпроси са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но същите не са налице, тъй като по тези процесуалноправни въпроси е налице установена съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Така с решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 213 от 25.02.2014 г. по гр.д. № 48/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 295 от 27.11.2013 г. по гр.д № 2142/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните по договора, и най-вече – вещно-прехвърлителният ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче от доказателствата по делото се установява, че ищецът не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Образуваното исково производство и постановените съдебни решения по така предявен частично недопустим иск за нищожност, съответно са също частично недопустими – в частта, с която искът е разгледан по същество и е уважен или отхвърлен от съда относно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили установителен иск. В конкретния случай претендираните права на ищцата са в размер на 1/5 идеална част от имота, респ. от правото на строеж, т.е. правният й интерес да атакува процесната сделка е ограничен до притежаващия от нея обем права – 1/5 идеална част, до който размер тя може да атакува процесната сделка, а не относно цялата сделка, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име, в какъвто аспект се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., с оглед правомощията му по чл. 288 ГПК, счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне поради вероятната му недопустимост по касационната жалба на ответниците А. Г. Г. и В. И. Г.. Евентуалната недопустимост, респ. нищожност и очевидна неправилност на въззивното решение са изведени като самостоятелни основания за допустимост на касационното обжалване извън изрично регламентираните по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК/ по тълкувателен път с Тълкувателно решение №1/19.02.2010 / т.1/ на ОСГТК на ВКС, като за тях съдът следи служебно, дори и без изрично позоваване от страна на касатора. В случая касаторите ответници навеждат твърдения и развиват доводи за недопустимост на въззивното решение, поради липсата на правен интерес за ищцата да атакува разпоредителна сделка, по която не е страна. Досежно това дали обжалваното решение е недопустимо или очевидно неправилно и на какво основание, съдът се произнася с решението по чл. 290 ГПК. С оглед на горното, не се налага обсъждане на останалите основания за допустимост на касационното обжалване, посочени и обосновани в изложението на касаторите ответници по 284, ал. 3, т.1 ГПК. С оглед на горното, на касаторите ответници А. Г. Г. и В. И. Г. следва да се укаже в едноседмичен срок от получаване на определението по чл. 288 ГПК, да внесат дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на Върховния касационен съд в размер на 351,70 лв., като в противен случай производството по делото пред касационната инстанция ще бъде прекратено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,