Определение № 60624 от 16.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 629/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] срещу решение № 12181 от 26. 10. 2020 г. по гр. д. № 331/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6299 от 27. 08. 2019 г. по гр. д. № 10324/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав касаторът е осъден да заплати на К. Н. Г. по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 25 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 29. 03. 2014 г. застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /смъртта на неговия брат Г. Н. Г./, ведно със законната лихва от 30. 07. 2015 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва изводите на съда, че ищецът попада в кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Г. Г.. Твърди, че в случая не може да намери приложение Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2006 г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като процесното ПТП е настъпило преди приемането на решението. При условията на евентуалност поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че ищецът попада в кръга на лицата по Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК. Сочи, че по делото не било доказано да е налице визираното в тълкувателното решение изключение, свързано с конкретни житейски обстоятелства, при които привързаността между родствениците е станала толкова силна, че е заместила връзката им с възходящи и низходящи. Твърди, че събраните по делото доказателства установяват съществували между ищеца и брат му отношения на привързаност, обич и подкрепа, които не се отклоняват от обичайните за подобна родствена връзка. Касационният жалбоподател релевира оплаквания срещу заключението на съда, че в случая не следва да се прилага § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./, както и че тази разпоредба противоречи на Директива 2009/103/ЕО. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че възражението за съпричиняване не е доказано по делото. Според касатора, този извод бил формиран при допуснати нарушения на процесуалните правила и несъобразяване на задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС с оглед неправилния извод на първоинстанционния съд, че влязлата в сила присъда обвързва гражданския съд по отношение на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, и неизпълнението на задължението на въззивния съд да даде указания на ответника за предприемане на процесуални действия по посочване на доказателства във връзка с възражението му за съпричиняване. Касационният жалбоподател моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено. Твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси, за които поддържа, че за значими за изхода на спора: „1. Дали в случаите, в които преди постановяване на ново тълкувателно решение са се осъществили фактите, които следва да са от значение относно съществуването на правоотношение между страните, и които пораждат правни последици, следва ли тези последици да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването им, предвид забраната за придаване на същинско обратно действие, освен по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това?; 2. Следва ли фактите по делото, определящи отношенията между пострадалия и търсещия обезвреда да изключват или да заместват връзката, която пострадалият би имал със съпругата, низходящите или възходящите му и дали следва да е установено, че пострадалият е нямал друго семейство освен ищеца, с когото е живял и е споделял едно домакинство и се е намирал с него в отношения като между лица от най-близкия родствен кръг, за да се приеме наличие на особени отношения, заместващи отношенията между най-близките му – съпруга, низходящи и възходящи?; 3. При заявено възражение за съпричиняване възникването на вредите и за извършени неправомерни действия, с които е предизвикано осъществяването на механизма на ПТП и по този начин са предизвикани и самите вреди, следва ли решаващият граждански съд да приеме с оглед произнасянето му за наличие на съпричиняване от пострадалия за осъществили се обстоятелства, които са признати от наказателния съд като правнорелевантни факти с оглед определяне дали деянието е съставомерно и за индивидуализиране на наказанието при преценка тяхното съвкупно проявление и връзките между тях?“ Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по поставените въпроси е в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава по първи въпрос на решение № 170 от 17. 09. 2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., по втори въпрос - на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а по трети въпрос – на ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Сочи, че формулираните въпроси са от значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава съществуването на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за достъп до касация с противоречие на разрешенията на Софийски апелативен съд досежно несъответствието на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./ с Директива 2009/103/ЕО с практиката на Конституционния съд на РБ, а именно с решение № 1 от 28. 02. 2008 г. по конст. д. № 10/2007 г., съгласно което директивата на ЕС обвързва всяка от държавите-членки на съюза да приведе своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й и нейните разпоредби не се прилагат пряко в държавите-членки. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът повтаря и оплакванията си, че изводите на въззивния съд относно липсата на принос на починалия за настъпване на вредоносния резултат са изградени при отклонение от задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационна жалба К. Г. оспорва жалбата, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Трето лице – помагач Б. С. не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Г. Г., вследствие ПТП, настъпило на 29. 03. 2014 г. Позовал се е на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК, като е намерил за установени релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка емоционална привързаност между ищеца и брат му, при която смъртта на Г. Г. е причинила на ищеца морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Съобразявайки характера и интензитета на търпените от ищеца болки и страдания след смъртта на неговия брат, начина на извършване на противоправното деяние, възрастта на ищеца, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – средата на 2014 г., както и нормативно определения лимит на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 25 000 лв. Счел е разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./ за неприложима по делото, като е посочил, че тази разпоредба има отношение към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия Кодекс за застраховането, в сила от 01. 01. 2016 г., а в случая са приложими разпоредбите на отменения Кодекс за застраховането. Изложил е и съображения, че дори и разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г. / да се приеме за приложима, съдът не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението, доколкото същата е в противоречие с общностното право, тъй като предвижда лимит, който е под установените в Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Въззивният съд е преценил направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от брата на ищеца като неоснователно. Посочил е, че не споделя извода на първоинстанционния съд за принос на починалия за настъпване на вредите, тъй като е основан на мотивите на влязлата в сила присъда по отношение на застрахования делинквент. Разяснил е, че гражданският съд е обвързан от присъдата само за съставомерните факти, тоест за тези, които са включени в изпълнителното деяние на съответното престъпление, докато в случая съпричиняването на вредоносния резултат е взето предвид от наказателния съд единствено при определяне размера на наказанието. В обжалваното решение е констатирано, че с оглед неправилното разбиране на СГС за обвързващата сила на присъдата са оставени без уважение доказателствените искания на ответника във връзка с възражението за съпричиняване, но тези доказателства не могат да бъдат събрани във въззивното производство на основание чл. 269, изр. 2 ГПК предвид непозоваването на ответника на такова допуснато от СГС процесуално нарушение нито във въззивната жалба, нито в отговора на насрещната въззивна жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., на което се позовава касаторът, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващия тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Тоест, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и според изразеното от състава на ВКС становище, съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на тълкувателното решение относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Съществуването на задължителна практика по поставения въпрос, на която въззивното решение съответства, изключва и сочените от касатора допълнителни предпоставки, формиращи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Вторият въпрос в изложението на касатора, който следва да бъде обобщен и уточнен като въпрос относно критериите за съществуваща особено близка емоционална връзка от значение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, е значим за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касационният жалбоподател. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на по-дълбока, по-трайна и в по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност между ищеца и неговия брат, загинал при процесното ПТП. Приел е, че двамата са споделяли общи професионални и житейски цели – работили са заедно и в чужбина, подкрепяли са се морално и материално, изградили са стабилни семейства с деца, като непрестанно са общували в една и съща къща и са били заедно морална и материална опора на своя баща, като загубата на брата се е отразила изключително негативно върху емоционалната сфера на ищеца. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищецът да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Що се отнася до доводите на касатора, че заключението за активна материалноправна легитимация на ищеца с оглед възприетите в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки не съответства на доказателствата по делото, то същите са относими към правилността на обжалваното решение и не могат да обосноват достъпа до касация при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният от касатора трети въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, той като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 55 от 30.05.2009 г. по т. д. № 728/2008 г., I т. о., решение № 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 163 от 26.10.2011 г. по т. д. № 1025/2010 г., II т. о., решение № 168 от 23.11.2012 г. по т. д. № 509/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 67 от 15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г., I т. о. и др. В нея последователно се застъпва, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства, тоест тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата. При извършената от въззивния съд преценка за основателност на въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите от починалия брат на ищеца, въззивният съд е счел, че не е обвързан от влязлата в сила присъда, в чиито мотиви е разгледан въпросът за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, доколкото съпричиняването е взето предвид от наказателния съд само при определяне на размера на наказанието, но то не представлява съставомерен елемент от престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен – по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. Софийски апелативен съд се е придържал към последователната практика на ВКС по релевантния въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, съответно не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Неоснователни са доводите на касатора за осъществяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В частта от изложението, в която се обосновава посочената предпоставка, касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въвел е твърдения, че изводите на въззивния съд, че в случая не може да намери приложение § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г./ като противоречаща на общностното право разпоредба, не съответстват на посоченото в изложението решение на Конституционния съд на Република България, с което, според касатора, е прието, че директивите на ЕС нямат пряко действие в правото на държавите-членки на съюза. Като необвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма тези доводи не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК съобразно Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Необвързани с конкретен правен въпрос са и доводите на касатора, че въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касае се до твърдения, въведени в контекста на оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд при формиране на извода за недоказаност на възражението за съпричиняване на ответника, тъй като въззивната инстанция не е дала указания на ответника да предприеме процесуални действия във връзка с доказването на приноса на пострадалия за вредоносния резултат. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната от касатора „Застрахователна компания Лев инс“ АД част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение