Определение № 413 от 15.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 418/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. С определение № 2888/15.11.2022 г. по ч. гр. д. № 3169/2022 г. на Софийския апелативен съд е оставена без уважение частната жалба на М. Д. Д. срещу определение № 265 659 от 09.08.2022 г. по гр. д. № 6442/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса. Въззивният съд е приел, че във връзка с молбата на М. Д. по чл.83, ал.2 ГПК по делото е постъпила справка от Агенция по вписванията, според която на 03.12.2019 г. са били заличени възбраните върху собствената на ищеца 1/6 ид. част от апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес]; 1/6 ид. част от имот в [населено място]; 1/6 ид. част от апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и 1/4 ид. част от апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В писмо на НАП-ТДД-София-град от 04.07.2022 г. е посочено, че според годишната данъчна декларация на ищеца за 2021 г. същият притежава 1/4 ид. част от земя в [населено място]; земя и сграда в [населено място], сграда в [населено място],[жк], и е собственик на земя и сграда в [населено място]. Според представената от НОИ справка от 28.06.2022 г. за актуалното състояние на всички трудови договори на М. Д., същият има сключен трудов договор с „К.“ [населено място] от 23.02.2015 г. и с М. А. Г. от 27.05.2015 г. и от 18.07.2016 г. Според справката за осигурителен доход за периода от м. януари 2021 г. - юни 2022 г. е бил осигурен от едноличния търговец „Снемо-марс-Момчил Добрев“ за 1000 лв. и от М. Г. за 325 лв. При тези данни частната жалба на М. Д. срещу определението на СГС, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса по делото е приета за неоснователна. Съдът е приел, че на декларацията по чл.83, ал.2 ГПК законът е придал материална доказателствена сила за установяване на факта на имущественото състояние на лицето. Такава материална доказателствена сила имат и официалните свидетелстващи документи, а вписването и заличаването на възбрани по реда на чл.23 ПВп има удостоверително значение за наличието на вещни тежести върху конкретни имоти. Прието е, че когато има противоречие между данните, посочени в декларацията за имуществено състояние и вписването в имотния регистър, съдът следва да приеме за недоказан факта, отразен в декларацията по чл.83, ал.2 ГПК, в какъвто смисъл е и определение № 387/25.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3087/2017 г. на ВКС, III-то г.о. Прието е, че в случая има несъответствие в представената от ищеца декларация, в която ищецът е посочил, че притежава един етаж от къща в груб строеж с двор от 892 кв. м. в [населено място], а от справката по персоналната му партида в Агенция по вписванията се установява, че притежава идеални части от общо четири имота, които не е обявил в декларацията. Затова подлежащият на доказване факт - имущественото състояние на молителя, не е доказан, поради което и молбата за освобождаване от държавна такса е неоснователна. Частна касационна жалба срещу въззиното решение е подадена от М. Д. Д.. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е постановено от незаконен състав, тъй като съдиите Зорница Хайдукова и Валентин Бойкинов са си давали отводи по десетки негови дела, когато са били съдии в СГС. Отделно от това счита, че определението е незаконосъобразно; че е нарушено европейското право - Регламент 2016/679 на ЕС; нарушение на чл.32 от Конституцията на Република България; чл.6 и чл.8 от ЕКПЧ и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС; чл.14 от Международния пакт за граждански и политически права и чл.11 от Всеобщата декларация за правата на човека. Позовава се на практика на СЕС, без да цитира номера на делата. Счита, че това е поредният отказ от правосъдие, на геноцид и незачитане на законите на България и на справедливостта. Не отговаряло на истината твърдението, че имал имот в [населено място]; че бил собственик на още четири имота; че била наложена възбрана върху идеалните части, които той има върху четири имота – това били имоти на „Нед ойл къмпани“. Твърди, че по трудовоправните отношения не получавал трудови възнаграждения, което било видно от справките на НОИ и НАП. Не получавал трудово възнаграждение от „Снемо-марс-Момчил Добрев“, тъй като фирмата била на загуба. Не получавал възнаграждение и от М. Г., тъй като кантората ѝ била затворена през 2010-2011 г. Към момента не получавал никаква пенсия, въпреки решението на ТЕЛК от 30.11.2022 г., с което му била призната 85 % намалена работоспособност. Представя посоченото решение. В изложението към касационната жалба, подадено на 19.12.2022 г., се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на СЕС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава определение по чл.83, ал.2 ГПК. Не е налице и пречката по чл.274, ал.4 ГПК, тъй като цената на предявения иск е над 5000 лв. На първо място – не съществува вероятност въззивното определение да е нищожно като постановено от незаконен състав. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, е прието, че нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Тези предпоставки в случая не са налице. Обжалваното определение на Софийския апелативен съд е постановено от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл.20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма и подписано. Само от обстоятелството, че двама от членовете на съдебния състав са си правили отвод по други дела на Момчил Добрев, когато са правораздавали в Софийски градски съд, не следва извод, че съставът на САС, постановил обжалваното определение, е незаконен. Основанията за отвод по чл.22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. По настоящото дело съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят самоотвод по чл.22, ал.2 ГПК, нито пък жалбоподателят е искал такъв отвод на някакво законно основание. Неприложима в случая е практиката на СЕС, която разглежда и правилата за отвод и самоотвод като гаранции за независимост и безпристрастност на съда по смисъла на чл.47, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС, тъй като в случая няма данни за извършено от съда нарушение на чл.22 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и липсва обосновка на изтъкнатото основание по чл.280, ал.1, т.2, предл.2 ГПК (в редакция съгласно § 74 ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г). Съгласно задължителните за съдилищата постановки на Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, въпросът в изложението следва да е формулиран точно и ясно, трябва да конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, а в представеното изложение не е формулиран никакъв въпрос. Касаторът следва да обоснове и посоченото основание по чл.280, т.2 ГПК, след като твърди да е налице противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Актове на СЕС в обхвата на процесуалната уредба за освобождаване от държавна такса за водене на гражданско дело не се сочат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение