Определение № 585 от 16.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 576/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 33 от 6.І.2020 г.) на Ю. Т. Н. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-Д. против решение № 278 на Варненския апелативен съд, ТК, от 5.ХІІ.2019 г., постановено по т. дело № 484/2019 г., с което нейния – предявен като частичен за 250 000 лв. /от общо претендирани 350 000 лв./ - осъдителен иск с правно основание по чл. КЗ, воден срещу Гаранционния фонд в София, е бил отхвърлен за разликата над присъденото й обезщетение от 105 000 лв. (сто и пет хиляди лева) и до пълния размер на претенцията й от 250 000 лв. (двеста и петдесет хиляди лева) за претърпени неимуществени вреди от смъртта на майка й С. Д. А. в резултат от процесното ПТП, настъпило в отсечката от пътя ІІ-73 „Шумен – К.“ на датата 30.04.2017 г. при движението й като пътник на задната седалка на лек автомобил „Опел“, модел „Вектра“, с ДК [рег.номер на МПС] до челния му сблъсък с товарен автомобил /седлови влекач/ „Мерцедес-Актрос“, без обаче за първото МПС да е имало сключена задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Оплакванията на касаторката Н. са постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила: досежно „необсъждането на всички факти и обстоятелства в тяхната съвкупност“, а и предвид „неизследване на всички въпроси от значение за спора“. Поради това тя претендира отмяната му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който нейния осъдителен иск срещу ответния Гаранционен фонд с правно основание по чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“ а “ in fine КЗ да бъдел уважен за още 145 000 лв., т.е. изцяло, ведно с присъждане на направениje за касационното производство разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол с доводи, че „казусът не е единичен случай и в същото време не е често срещан“, че разглеждането на жалбата й по същество с постановяване на решение от Върховния касационен съд щяло да доведе „до точното и еднакво приложение на закона от различните съдилища в страната, понеже налице било решаване на подобни на този спор по различен начин, изразяващо се в определяне на различни по размер обезщетения“. Но вместо ясно и точно формулиране на релевантен за изхода по конкретното дело въпрос (бил той материално- или процесуалноправен), който да е бил разрешен с обжалваното решение на Варненския апелативен съд, касаторката Н. акцентира върху необходимостта ВКС да се произнесе по следните въпроси: 1./ „В случай на смърт на родител - майка, която единствена се е грижила за детето си, следвали да бъде определено по-високо обезщетение?“; 2./ „Какво точно се има предвид под това, че следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната, т.е. какво се включва в нея?“; 3./ „В случай, че няма друго ПТП през годината на действие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ /на автомобилистите – бел. на ВКС /, освен това, да което е заведен иска, следва ли този факт да се отрази на размера на обезщетението и по какъв начин?“ Ответният по касация Гаранционен фонд не е ангажирал становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното от Н. въззивно решение, постановено по нейния предявен като частичен осъдителен иск с правно основание по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „ а “ in fine КЗ. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на Ю. Т. Н. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд в атакуваната негова отхвърлителна част по предявения като частичен осъдителен иск на Ю. Т. Н. срещу ответния Гаранционен фонд в София с правно основание по чл. 557, ал. 1, т.2, б. „ а “ in fine КЗ, въззивната инстанция е съобразила данните по делото за постоянния характер на неимуществените вреди, търпени от ищцата поради внезапната загуба на майка й, понесена изключително тежко - предвид съществувалата особено силна емоционална връзка помежду им, „както и възрастта на починалата и на ищцата“ /40 г. и 21 г. – бел. на ВКС /, също и „тяхното обществено и социално положение“, споделяйки решаващия правен извод, че „справедлив размер“ на претендираното по делото обезщетение би била сума в размер на 150 000 лв. (сто и петдесет хиляди лева). Същевременно, приемайки за доказано защитното възражения на ответника ГФ за съпричиняване на вредоносния резултат поради пътуването на С. Д. А. на задната седалка на катастрофиралия при челен сблъсък лек автомобил без поставен предпазен колан, Варненският апелативен съд е намалил горната сума с 30%, отчитайки конкретния каузален принос на починалата за настъпване на смъртта й в хосда на процесното ПТП. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/10.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда този въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата или от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на релевантен за изхода на делото правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване- без да се разглеждат релевираните допълнителни основания за това /в процесния случай такива в изложението към касационната жалба не са навеждани/. Констатира се, че жалбоподателката Н. не само не е посочила въпроси, по които „въззивният съд да се е произнесъл с атакуваното решение“, следвайки погрешната си представа, че това тепърва следвало да стори ВКС, но и нито един от трите въпроса в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата не е от естество да може да бъде уточнен по начин, позволяващ той да бъде отнесен към която и да е от трите допълнителни предпоставки /по т.т. 1-3/ от първата алинея на чл. 280 ГПК. Единствено заради пълнота на настоящите мотиви ще следва да се посочи, че третият въпрос касае съвършено различна хипотеза на спор, при който ответник не е ГФ, а застрахователно дружество, издало валидна полица по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата на Н. е с изцяло хипотетичен характер, тъй като въобще не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с атакувания негов акт по съществото но спора. Докато първият не намира опора в данните по делото, че към датата на вредоносното събитие настоящата касаторка е била пълнолетна, навършила 21 години, „с планове за кандидатстване във ВУЗ“- т.е. извън хипотезата на чл. 144, предл. 2-ро СК. Мотивиран от горното Върховният касационен, Търговска колегия, Първо отделение