Определение № 3664 от 23.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 744/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Б.“ ООД, предствлявано от адв. И. М., срещу определение № 208 от 17.12.2024г. по ч.т.д. № 194/2024г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 914 от 09.10.2024г. по т.д. № 452/2023г. на Окръжен съд – Бургас. С потвърденото първоинстанционно определение, след разделяне на предявените в производството искове от „Б.“ ООД против „Р.-Р.К.“ ООД от предявените от „Б.“ ООД против Т. Р. И. и Й. Т. К. искове, е прекратено производството по предявените от „Б.“ ООД против „Р.-Р.К.“ ООД искове и същите са изпратени за разглеждане на Окръжен съд – Варна по подсъдност.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие с императивната норма на чл.115 ГПК. Твърди, че предявените от него искове са за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане – увреждане на движимо и недвижимо имущество, собственост на дружеството, а не на договорно основание, както е приел съдът. Сочи, че по искове за вреди от непозволено увреждане с разпоредбата на чл.115 ГПК е регламентирана местна подсъдност, която дерогира общата подсъдност по чл.105 ГПК, и поради това иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местонахождението на деянието, като местната подсъдност е по избор на ищеца. С оглед на това намира, че съобразно заявения материален интерес и на основание чл.104, т.4 ГПК местно компетентен по предявените искове е Окръжен съд – Бургас, който е допуснал обезпечение на бъдещите искове. Поддържа, че от значение за преценката за местната подсъдност са обстоятелствата, че с предявените искове се претендира осъждане на ответниците при условията на солидарност и че всички необходими доказателства ще се събират по местонахождението на имота, което е в района на Окръжен съд – Бургас. Твърди, че разделянето на исковете е лишено от правна и от формално човешка логика, тъй като ще се събират идентични доказателства. В изложението си по чл.284, ал.3 т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. По искове за вреди от непозволено увреждане, причинени на търговски обект, по отношение на който е имало надлежно сключен договор за наем, искът за вреди следва ли да се предяви по местонахождението на имота, където е извършено деянието? Твърди се произнасяне по въпроса в противоречие с определение № 766 от 26.11.2013г. по ч.гр.д. № 5747/2013г. на ВКС, IV г.о., определение № 19 от 09.01.2…по ч.т.д. № 809/2012г. на ВКС, I т.о., определение № 50216 от 29.09.2022г. по ч.гр.д. № 2972/2022г. на ВКС, I г.о., определение № 165 от 25.07.2022г. по ч.гр.д. № 2476/2022г. на ВКС, I г.о.

2. Претенцията срещу бивш наемател за нанесени вреди срещу движимо и недвижимо имущество деликтна ли е? Частният жалбоподател се позовава на определение № 105 от 12.12.1984г. по гр.д. № 941/1984г. на ВКС, IV г.о.

3. Допустимо ли е при заявена искова претенция за заплащане на солидарно от всички ответници на парична сума, представляваща стойността на небходимите разходи за извършване на строително-ремонтни работи по възстановяване на вредите на търговски обект, исковете да бъдат разделяни за разглеждането им в различни съдебни райони – по седалище и адрес на управление на ответник – юридическо лице и по местоизвършването на непозволеното увреждане?

4. Следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните й изводи да са обосновани? Твърди се произнасяне в противоречие с решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 134 от 19.11.2015г. по т.д. № 3459/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, IV г.о.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение с оглед разделянето на делата в противоречие с правната и формалната логика.

Ответникът „РОКО – Р.К.“ ООД, представляван от адв. М. П., представя отговор, с който оспорва частната касационна жалба. Поддържа, че ответникът прави опит да промени дадената от съда правна квалификация. Сочи, че според изложените в исковата молба твърдения, очертаващи основанието, на което се претендира обезщетението, претенцията е за настъпили за ищеца като наемодател по договор имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на имущество от страна на наемателя, и поради това отговорността за обезщетяване на вредите е договорна, а не деликтна. С оглед изложеното поддържа, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.115 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че съгласно изложените от ищеца „Б.“ ООД твърдения са предявени против ответниците „Р.-Р.К“ ООД, Й. Т. К. и Т. Р. И. претенции за солидарно заплащане на обезщетения от 79 955,57 лева и от 9650 лева за вреди по отдадено под наем на първия ответник недвижимо и движимо имущество (бистро в КК „Слънчев бряг“ и оборудване в него), като ответниците К. и И. са съответно управител и съдружник в дружеството– наемател. Посочил е, че наред с това ищецът претендира от ответника „Р.-Р.К“ ООД неиздължена част от наемната цена на стойност 13 706,84 лева, както и консумативни разноски от 1576 лева. Намерил е за правилен извода на първоинстанционния съд, че всички претенции против първия ответник са предявени на договорно основание –по чл.233, ал.1, изр.ІІ от ЗЗД и по чл.232, ал.2 от ЗЗД. Посочил е, че е изключено да се говори за деликтна претенция за вреди срещу наемателя, доколкото наемодателят се е позовал недвусмислено на договорната връзка. Приел е още, че не са изложени надлежни фактически твърдения, обосноваващи отговорност на ответното дружество при условията на солидарност с останалите ответници. Изтъкнал е, че дадената от ищеца правна квалификация не обвързва съда и е посочил, че в сходни хипотези практиката на ВКС не допуска конкуренция на притезания на договорно и деликтно основание. Приел е, че съгласно чл.105 ГПК договорните претенции подлежат на разглеждане от съда по седалището на ответника т.е. от Варненския окръжен съд. Посочил е, че първоинстанционният съд се е произнесъл по изрично възражение, съдържащо се в подадения от ответника „Р.-Р.К“ООД отговор на исковата молба, поради което оплакването за служебно произнасяне е неоснователно.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Първият и третият процесуалноправни въпроси по начина, по който са формулирани, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите се отнасят до местната подсъдност на иск за вреди от непозволено увреждане и допустимостта на разделяне на искове при предявени претенции против солидарни длъжници. Противно на съдържащите се във въпросите твърдения, въззивният съд не е възприел дадената от частния жалбоподател правна квалификация на предявените от него против ответното търговско дружество искове като претенции за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, излагайки съображения за обусловена от изложените в исковата молба твърдения правна квалификация на исковете като предявени на основание сключен между страните договор за наем. Въззивният съд е приел още, че не са изложени надлежни фактически твърдения, обосноваващи отговорност на ответното дружество при условията на солидарност с останалите ответници. Поради това в обжалваното определение липсва произнасяне по поставените от частния касационен жалбоподател първи и трети процесуалноправни въпроси, с оглед на което същите нямат характера на обуславящи изхода на делото.

Вторият въпрос, макар и непрецизно формулиран, е обсъждан от въззивния съд и поради това осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче противоречие с посоченото от частния касационен жалбоподател определение, тъй като същото не съдържа произнасяне по поставения въпрос. Не е налице и банкетно поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай частният касационен жалбоподател не е изложил доводи за обосноваване на посоченото допълнително основание. От друга страна, отговорът на формулирания въпрос, отнасящ се до правната квалификация на предявените искове, е обусловен от преценка на конкретните факти по делото, в това число на изложените в исковата молба твърдения, което изключва значението на въпроса като такъв за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Четвъртият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задълженията на въззивния съд при произнасяне по подадената частна въззивна жалба, е важен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика с ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, според която в производството по частна жалба съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е извършил проверка на правно релевантните факти и е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. Противно на съдържащите се във въпроса твърдения, въззивният съд се произнесъл по релевантните процесуалноправни въпроси след съобразяване на изложените в исковата молба твърдения, на които се основават предявените искове, а несъгласието на частния жалбоподател с изводите на въззивния съд по същество представлява оплакване за необоснованост на обжалваното определение, което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение