Определение № 1169 от 30.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 392/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата в производството М. И. К. срещу решение № 500 от 21. 11. 2022 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 484 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 103, постановено от Окръжен съд – Стара Загора по т.д. № 81 по описа на съда за 2021 г. в неговите части, с които е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ИНДУСТРИАЛ КОНОП КОРПОРЕЙШЪН“ ЕООД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати разликата над 27000 лв. до 37558.30 лв., дължима на отпаднало основание, като внесена по договор за сътрудничество и съвместна дейност от 05. 11. 2020 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло искът за заплащане на сумата 37558.30 лв., представляваща неустойка по чл. 8, ал. 1, пр. 2 от същия договор, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение с твърдения, че потвърденото с него първоинстанционно решение е поправено по реда на чл. 247 от ГПК, като решението за поправката е именно меродавно за спора; това не е съобразено от въззивния съд, липсва произнасяне на въззивния съд по основния предмет на въззивната жалба – решението за поправката, поради което и въззивното решение следва да бъде обезсилено, като недопустимо.

При условията на евентуалност се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост.

Сочи се, че съдът не е съобразил, че когато реалното изпълнение на един двустранен договор е било преустановено, договорът се счита за развален с исковата молба, без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл, поради което и съдът необосновано е приел, че процесният договор е прекратен по общо съгласие на страните, с което е допуснал нарушение на материалния закон.

Претендира се неправилно приложение на материалния закон и поради обстоятелството, че съдът е приел предявения кондикционен иск за основателен само за сумата 27000 лв., която е осчетоводена от ответното дружество, игнорирайки обстоятелството, че за превеждането на ответното дружество на сумата 18000 лв. ищцата е представила редовно оформени банкови документи, а за 19558.30 лв., чл. 1, ал. 2 от процесния договор служи като разписка по см. на чл. 77 от ЗЗД.

Трето претендирано нарушение на материалния закон според касаторката е пропускът на въззивния съд да отчете, че двата, предявени от нея иска са независими един от друг, а предпоставките за уважаването на всеки от тях са различни, поради което и отхвърлянето на единия иск като неоснователен, не обуславя автоматично неоснователност и на другия.

Като необоснованост на обжалваното решение касаторката квалифицира обстоятелството, че въззивния съд е изложил в мотивите си, че приема облигационното отношение между страните в съответствие с изложеното във въззивната жалба, за прекратено по взаимно съгласие, по аналогичен начин на което следва да се коментират и „…представените от него писмени бележки, в които се признава, че съществувалите облигационни отношения между страните са прекратени по тяхно общо съгласие“. Излага се, че в действителност нито в исковата молба, нито във въззивната жалба, нито в останалите писмени становища по делото ищцата е заявявала, че е изразявала съгласие процесният договор с ответника да бъде прекратен. В допълнение се сочи, че в мотивите си съдът е посочил, че процесният договор е сключен за определен срок, цитиран от него, но въпреки това не е констатирал, че договорът очевидно е прекратен, поради изтичането на срока му, по силата на изрична разпоредба в него и при наличието на изрично формулирано възражение в този смисъл от ищцата – обстоятелство, което съдът е следвало да съобрази по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК освен недопустимост на въззивното решение, по изложените в касационната жалба и възпроизведени и в настоящите мотиви съображения /непроизнасяне на въззивния съд по решението за поправяне на първоначалното такова/, се поддържа и очевидна негова неправилност по съображенията в касационната жалба, изложени към оплакването в жалбата за неговата необоснованост – поради приемането, че облигационното отношение между страните в съответствие с изложеното във въззивната жалба, е прекратено по взаимно съгласие, препратката към представени писмени бележки и пропускът на съда да констатира, че срокът на процесния договор очевидно е изтекъл, преди приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Твърди се все в тази връзка, че изводът на съда, че процесният договор е бил прекратен по взаимно съгласие на страните, е очевидно необоснован, тъй като по делото липсва не само изрично волеизявление, но дори и най-малка индиция, че ищцата е изразявала такова съгласие, а тъкмо обратното.

Поставят се материалноправни въпроси с твърдение, че представляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, както следва:

1. Когато реалното изпълнение на един двустранен договор е било преустановено, счита ли се договорът за развален с исковата молба, без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл? Твърди се, че въззивният съд, приемайки, че процесният договор е прекратен по взаимно съгласие, е разрешил този въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС /цитирани са решение № 46 от 01. 03. 2022 г. по гр.д. № 2466/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 37 от 22. 03. 2011 г. по гр.д. № 920/2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че след волеизявление на управителя на ответното дружество от 10. 03. 2021 г., изпълнението на процесния договор е станало невъзможно и очевидно е било преустановено, поради което с подаването на исковата молба ищцата в качеството си на изправна страна е развалила договора на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, като по този начин е спазена и установената в ал. 1 на същия законов текст писмена форма.

2. Следва ли дадено плащане да се приеме за доказано, ако сумата е постъпила по банковата сметка на получателя или му е предадена в брой срещу разписка, но същият не е осчетоводил плащането? Твърди се противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС /решение № 185/30. 10. 2013 г. по т.д. № 813/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 44/28. 03. 201 по т.д. № 526/2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 50/02. 04. 2009 г. по т.д. № 485/2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о./, според която счетоводните книги не се ползват с материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи относно съдържанието им и последното следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, като съгласно чл. 305 от ТЗ плащанията по банков път се смятат за завършени със заверяване сметката на кредитора, независимо дали са осчетоводени. Противно на това въззивният съд е приел иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за основателен само за сумата 27000 лв., тъй като само тя е осчетоводена от ответното дружество, игнорирайки обстоятелството, че за превеждането на ответното дружество на сумата 18000 лв. ищцата е представила редовно оформени банкови документи, а за 19558.30 лв., чл. 1, ал. 2 от процесния договор служи като разписка по см. на чл. 77 от ЗЗД - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По този въпрос се заявява наличието и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото касае прилагането на разпоредби с голямо практическо значение – чл. 305 ТЗ и чл. 77 ЗЗД, и обхваща основните начини на плащане – по банков път и в брой, а отговорът му би изяснил значението на липсата на осчетоводяване на плащането в процеса по доказване.

3. При обективно кумулативно съединени иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание с иск по чл. 92 ЗЗД за неустойка, следва ли отхвърлянето на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД автоматично да обуславя и отхвърляне на иска по чл. 92 ЗЗД? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС /пр. решение № 210/27. 07. 2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./, според която при кумулативно обективно съединяване на искове като процесното съдът дължи самостоятелно произнасяне, в т.ч. да изложи самостоятелни мотиви по всеки от двата иска, които не са в отношение на обуславящ и обусловен, а са самостоятелни и независими един от друг, тъй като всяко от двете вземания е възникнало на самостоятелно основание – първото се дължи по силата на закона, а второто е дължимо въз основа на изрично уговорена между страните договорна клауза. Излага се, че въззивният съд, приемайки, че доколкото договорът е прекратен по общо съгласие на страните, изцяло неоснователен е предявеният иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, не е отчел, че двата иска са независими един от друг, а предпоставките за уважаването им са различни, поради което и отхвърлянето на единия не означава автоматично неоснователност и на другия.

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно частичната основателност на предявения от касаторката кондикционен иск, съответно – неоснователност на предявения от нея иск за неустойка, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че в представения от ищеца и неоспорен от ответника договор за сътрудничество и съвместна дейност от 05. 11. 2020 г. страните изрично са посочили, че към момента на подписване на договора от ищцата е платена на ответника сумата 10000 евро, дължима за месец октомври; Договорът е сключен за определен срок - 14 месеца и влиза в сила от датата на подписването му от страните; В чл. 15 от договора страните са предвидили условия за прекратяването му - по взаимно съгласие между страните, изразено в писмена форма; при виновно неизпълнение на задълженията от изпълнителя /ответник/ с писмено предизвестие от инвеститора /ищцата/ и без предизвестие от инвеститора, в случай на забава повече от 15 дни; при неотстраняване на констатирани недостатъци; при неточно изпълнение на някои от задълженията; при обявяване на изпълнителя в несъстоятелност или ако същият използва подизпълнител, различен от посочения в договора или без да е декларирал това.

Въззивният съд е приел, че видно от приложените платежни нареждания за кредитен превод от 29. 07. 2020 г. ищцата е наредила плащане на сумата от 1000 лв. в полза на физическото лице Н. М. М., съответно на 01. 10. 2020 г. е наредила плащане на сумата 10000 лв. към дружеството-ответник, с посочено основание аванс към договор, и на 27. 11. 2020 г. на същото основание и към същото дружество ищцата е наредила превод на сумата от 7000 лв.

Според съда от приетата и неоспорена от страните ССчЕ се установява, че банковата сметка на дружеството ответник е заверена с наредената от ищцата сума на 01. 10. 2020 г. в размер на 10000 лв. и с посочено основание „превод аванс към договор“, и на 27. 11. 2020 г. с наредените от ищцата 7000 лв.; От експерта е установено още, че по банкова сметка на Н. М. М., на 29. 07. 2020 г. е преведена от ищцата сумата от 1000 лв. с посоченото основание „превод“; При ответника е установено осчетоводяване на сумата от 27000 лв. по счетоводна сметка № 222 „Инвестиции - други инвеститори“, ан. сметка № 3 „М. И. К. – инвеститор“, която сума е формирана от сбора на преведените на 01. 10. 2020 г. по банков път 10000 лв., внесените в брой с ПКО № 3 от 05. 11. 2020г. 10000 лв. и преведените на 01. 11. 2020 г. 7000 лв.

Според въззивния съд по-натам, показанията на разпитаните в първоинстанционното производство двама свидетели са еднозначни досежно това, че на 10. 03. 2021 г. се е състояла среща между Н. М. - едноличен собственик на капитала и управител на ответното дружество и ищцата, на която свидетелите присъствали, както и че на тази среща представляващият ответника заявил, че прекратява договора с ищцата, тъй като намерил друг инвеститор.

При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че учреденото облигационно правоотношение между страните разкрива белезите на договор за гражданско дружество, уреден в чл. 357 и сл. ЗЗД, приложими съгласно препращащата разпоредба на чл. 288 ТЗ; Общата стопанска цел, която страните са си поставили е отглеждане на индустриален коноп на открито на земеделска площ от 200 дка, по отношение осъществяването на която изпълнителят е поел задължението да извърши всички фактически дейности и работи по отглеждане на културата, а инвеститорът - да осигури финансирането на тези дейности; Страните са уговорили и разпределението на печалбата от дейността - 40 % за ищцата, след изплащане на вложената от нея инвестиция. Според съда приетото налага неоснователност на възраженията на жалбоподателя, че делото неправилно е образувано като търговско, тъй като сделката с приложението на чл. 286, ал. 1 ТЗ - сключена от дружеството ответник и свързана със занятието му - отглеждане на индустриален коноп, е търговска.

Така учреденото облигационно отношение въззивният съд е приел и в съответствие с изложеното във въззивната жалба, че е прекратено по взаимно съгласие на страните, изрично уговорено като възможност за преустановяване на съществуващата връзка в чл. 15.2. от договора. Съдебният състав е изложил, че твърдението на ищеца в исковата молба, че договорът е „развален“ следва да се приеме за непрецизно формулирано, тъй като не се твърди да е налице виновно неизпълнение на поетите от ответника задължения, заради което ищецът като изправна страна да е предприел действия по разваляне на договора, а се сочи отказ от представляващия дружеството да изпълнява уговореното и изразено желание от страните учреденото облигационно правоотношение да бъде преустановено, т.е. прекратено. Вярно е според съда, че съгласно уговореното в чл. 15.2 от договора прекратяването на договора по взаимно съгласие следва да бъде извършено в писмена форма, но в случая и с приложението на чл. 293, ал. 3 ТЗ следва да се приеме, че страните не са оспорили действителността на изявлението, което не е направено в изискуемата за действителност форма, а именно писмена. Този извод съдът е направил въз основа на установения факт, че ответникът не е подал отговор на исковата молба, а при явяване в открито съдебно заседание на 15. 04. 2022 г., представляващият го е поискал да му бъдат допуснати гласни доказателства за установяване на обстоятелствата защо не е продължил бизнес отношения с ищцата, т.е. същият не оспорва факта, че установените отношения са прекратени. По аналогичен начин според съда следва да се коментират и представените от него писмени бележки /видно от логиката на изложението, тук съдът несъмнено има предвид представени от представляващия ответника, а не от ищцата, писмени бележки – бел. на докладчика в касационната инстанция/, в които се признава, че съществувалите облигационни отношения между страните са прекратени по тяхно общо съгласие, а какво е довело до формиране на същото е без значение за предявения от ищцата иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. трето ЗЗД.

По изложените съображения и след прекратяване на учреденото договорно отношение, според съда ответникът дължи връщане на полученото от него в изпълнение на същото на отпаднало основание; Размерът на полученото от ответника е установен от приетата от съда и без възражения от страните ССчЕ и това е сумата от 27 000 лв., която е осчетоводена от ответното дружество по счетоводна сметка № 222 „Инвестиции - други инвеститори“, с посочена аналитична сметка на името на ищцата, като инвеститор. До този размер според въззивния съд искът е основателен и следва да бъде уважен.

Според въззивния съд по-натам предвид приетото, че договорът е прекратен по общо съгласие на страните, изцяло неоснователен е предявеният иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, тъй като не са установени нито изправност на ищцата, нито забава от страна на изпълнителя, която да се компенсира с уговорената в чл. 8 неустойка за забава.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо. Първоначалното първоинстанционно решение и решението за поправянето на допуснати в него, според първоинстанционния съд, очевидни фактически грешки /които са изцяло и само редакционни/, съставляват едно цяло – постановен по делото единен съдебен акт, и необсъждането, и неотразяването изрично на решението за поправката във въззивното решение, не е от естество да доведе до неговата недопустимост. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК и по предмета на спора, с разрешаването на който е бил сезиран, не е налице произнасяне по въпрос или по част от предмета на спора, които да не са предмет на въззивната жалба, нито произнасяне при условията на липса на абсолютна положителна, или пък наличието на абсолютна отрицателна, процесуални предпоставки за упражняване на правото на страните на иск и на жалба.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Изложеното в обосноваване от касаторката на претендираната негова очевидна неправилност – препратката, извършена от въззивния съд към въззивната жалба на ищцата и към представени писмени бележки, сочеща според касаторката на очевидна необоснованост на извода на съда, че процесният договор е бил прекратен по взаимно съгласие на страните, при липса по делото не само на изрично волеизявление, но дори и най-малка индиция, че ищцата е изразявала такова съгласие, а тъкмо обратното, пряко противоречи на съдържанието на въззивната жалба. В същата първата и главна теза, изтъквана в обосноваване неправилно прилагане от страна на първоинстанционния съд, на материалния закон – р. II, т. 1 от жалбата, е изцяло и пространно базирана именно на провежданата там от касаторката /тогава – въззивна жалбоподателка/, на разликата между разваляне и прекратяване на процесния договор, с твърдения че същият всъщност е не развален /при това от ответника, както това и само това, първоначално ищцата е твърдяла в исковата си молба/, а именно прекратен. В този смисъл, възприет и от въззивния съд в решението му, именно от касаторката се критикува и главният извод на първоинстанционния съд, базиран на задължителната писмена форма за предупреждението по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, установена в изр. 2 от същия законов текст, и приложима според касаторката само за развалянето, но не и за настъпилото според нея, именно „прекратяване“ на процесния договор. На свой ред препратката на въззивния съд към депозираните по делото писмени бележки, както се посочи и по-горе, се отнася към тези, представени от ответника, а не от ищцата, в какъвто смисъл се излагат твърдения от касаторката в обосноваване очевидната неправилност на въззивното решение.

По същите, изложени непосредствено по-горе съображения относно конкретното съдържание на въззивната жалба и твърденията в нея на самата касаторка в насока на това, че процесният договор между страните, е именно прекратен, а не развален, които нейни твърдения са възприети от въззивния съд, и точно това му възприемане е обусловило решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съда за конкретният начин, по който съдът е приел, че е прекратена договорната връзка между страните, за касационния състав се налага извод, че първият от поставените от касаторката материалноправни въпроси, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК /т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г./, като несъответен на обстоятелствата по делото. При така приетото по отношение на същия въпрос не се дължи преценка за наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба.

Претендираният от касаторката отговор на поставения от нея втори въпрос също не съответства на действителните обстоятелства по делото и на произтичащите от тях мотиви на въззивния съд, обективиращи решаващите му за изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част, негови изводи.

В първата му част въпросът предпоставя придаването на решаващо значение за признаване на извършено плащане, не на осчетоводяването му, а на заверяването на банковата сметка на получателя му. Действително въззивният съд в мотивите си се е позовал на осчетоводените от ответника суми, но е признал дължимостта на същите, съобразно заключението на ВЛ по ССчЕ, включващи именно получените от ответника по банков път от ищцата суми и в размера, до който сметката на ответника е заверена с тях /и за които е приел, че са платени именно в полза на ответника, а не на друго лице/, без при това да излага като единствен и решаващ мотив за основателността на иска, наличието или липсата на осчетоводяване.

Съдът е признал, като подлежаща на връщане и сумата, установена от ВЛ по ССчЕ, като получена от ответника в брой срещу приходен касов ордер, с което е отговорил частично и на втората част от въпроса на касаторката относно плащанията в брой, при това – не в противоречие с практиката на ВКС.

Що става въпрос за частта от въпроса относно плащанията в брой срещу разписка, значението на каквато разписка през цялото производство ищцата поддържа, че има чл. 1, ал. 2 от процесния договор, от простия прочит на същата договорна разпоредба се вижда, че тя няма поддържаното от ищцата съдържание, поради което не би могла да има и претендираното от нея значение – именно на разписка по см. на чл. 77 от ЗЗД, материализираща ясно и безпротиворечиво изявление на ответника в насока на това, че е получил в брой срещу разписка посочената там сума. Съдържанието на сочената договорна разпоредба се изчерпва с това, че ищцата се задължава да инвестира в производството – предмет на договора, финансови средства до определен размер, „поетапно, както следва:…“, и в относимата му към въпроса на касаторката част, отново на това място в договора е вписано: „- Към момента на подписване на настоящия договор – сума в размер на 10000 евро, които са предоставени на изпълнителя за месец октомври;…“ Така посоченото няма поддържания от касаторката смисъл, доколкото е налице същностно различие между вписването в договора на предоставянето на сума за определен месечен период, и удостоверяване от страна на получилото я лице, на получаването на конкретна сума в брой срещу разписка, а и никъде в съдържанието на процесния договор между страните, не се съдържа такава уговорка в смисъл, че самият договор служи за разписка за посочената в чл. 1, ал. 2 от договора сума.

При изложеното настоящият състав намира, че така поставен, вторият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. При това по отношение на него не се дължи преценка относно наличието или липсата на поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба.

Дори и да се приеме обратното – че въпросът всъщност съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по изложените непосредствено по-горе съображения относно действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, по отношение на него не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не е налице и този по т. 3 от същия законов текст. Точният смисъл на сочената законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., според което разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторката не обосновава наличието на поддържания от нея допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че според нея по така формулирания въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че същият е важен за правоприлагането в процеса по доказването на извършени плащания. Така изложеното съставлява само възпроизвеждане на съдържанието на уреждащата конкретното основание за селектиране на касационната жалба, правна норма на процесуалния закон. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това.

В допълнение касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, напротив - по поставения въпрос е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, част от която е цитирана и от касаторката в изложението й на основания за допускане на касационно обжалване, наличието на която практика поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставения въпрос, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Третият въпрос на касаторката не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от действителните мотиви на въззивния съд, за да отхвърли в цялост предявеният иск за неустойка, съдът е изложил, че предвид приетото, че договорът е прекратен по общо съгласие на страните, изцяло неоснователен е предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, тъй като не са установени, нито изправност на ищцата, нито забава от страна на изпълнителя, която да се компенсира с уговорената в чл. 8 неустойка за забава. Видно е от посоченото, че никъде в мотивите си съдът не е нито обсъждал, нито формирал и/или излагал извод за неоснователност на предявения иск за неустойка, само поради неоснователността на кондикционния иск, в какъвто смисъл е поставен въпроса. В допълнение следва да се посочи, че също противно на предпоставеното от въпроса, искът по чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД е всъщност частично уважен, и никъде в мотивите си въззивният съд отново не е излагал и/или приемал въобще обусловеност на предявения иск за неустойка от основателността на кондикционния такъв, а двата иска са разгледани от съда именно като самостоятелни и независими един от друг, както това се поддържа и от касаторката. Отново ако би се приело, че въпросът е годен, като общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба, доколкото видно от възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към решението му, решаващите изводи на съда досежно неоснователността на двата, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, са в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касаторката.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторката няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение