Определение № 902 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 2246/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Я. И. и Я. Ц. И. против решение № 97 / 17.01.2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия - 7 състав по гр.д.№ 2360 / 2012 год., в частта, с която е потвърдено, а след частична отмяна на първоинстанционното - отхвърлително в тази му част, решение № 6 / 03.01.2012 год. по гр.д.№ 9737 / 2010 год. на Софийски градски съд, ГК, І – 12 състав - постановено и завишение на присъденото на ищците С. И. и И. И. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, за разликата над 15 000 лева и до общия присъдения размер от 70 000 лева на всеки от тях, по предявените им срещу ответника Г. фонд искове, с правно основание чл.288 ал.1 т.2 б.”а” КЗ, на страната на който ответник касаторите са конституирани в процеса като трети лица – помагачи / собственикът на причинилото вредите МПС и делинквента – водач, негов син /. Касаторите навеждат основания за неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год., но с изложение на обстоятелства относими към приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД ,при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, търпими от ищците, като родители на 16 - годишният М. И. И., починал при ПТП на 18.10.2009 год., по вина на Ц. Я. И. – водач на лек автомобил, собственост на Я. И., за който е приета липса на застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „. Касаторите формално сочат приложими за допускане на касационното обжалване всички хипотези по чл.280 ал.1 от ГПК - противоречие на въззивното решение, при прилагане критерия за справедливост на чл.52 ЗЗД, със задължителна съдебна практика - ППВС № 4 / 1968 год., с казуална такава - реш. № 545 / 05.10.2004 год. по н.д.№ 72 / 2004 год. на ІІІ нак. Отд. на ВКС – непредставено / и с бланкетно позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Ответните страни - С. И. и И. И. - оспорват касационната жалба, като намират, че изобщо липсва изложение по смисъла на чл. 284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК, очевидно предвид липсата на отделно приложение към касационната жалба с това предназначение. Г. фонд, на чиято страна са конституирани като трети лица – помагачи настоящите касатори, не е взел становище по касационната им жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: Производството е образувано по искове на С. И. и И. И., с правно основание чл.288 КЗ, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от тях, като родители на 16- годишният М. И. И., починал при ПТП на 18.10.2009 год., по вина на Ц. И. - водач на незастрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ лек автомобил. В съответствие със събраните по делото гласни и писмени доказателства, съдът е приел справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от по 100 000 лева за всеки от ищците, отчитайки тежките за родителите психически и емоционални последици от смъртта на детето им, търпими с неотслабнал интензитет и към момента на произнасянето му. Касаторите не конкретизират неотчетените от съда обстоятелства, релевантни при определяне размера на обезщетението, при това в полза на тезата им за недължимо, в така присъдения, очевидно висок и като такъв увреждащ интереса им размер, обезщетение дължимо от Г. фонд. Обстоятелствената част на касационната жалба съдържа доводи свързани с приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД, предвид приетото от съда съпричиняване от 30 %, с оглед допуснато от пострадалия нарушение на чл.137а ал.1 ЗДвП последиците от което са в пряка причинна връзка с настъпилото увреждане, като спомогнали настъпването на вредоносния резултат. Касаторите намират за неправилно неотчетено като съпричиняване, поведението на пострадалия в подканяне на водача на лекия автомобил ,причинил увреждането, непрекъснато да завишава, несъобразено с конкретните условия, скоростта на автомобила, станало причина и за ПТП. Самостоятелно приложение по чл. 284 ал.3 ГПК действително липсва, но изложението на основанията за допускане на касационното обжалване е инкорпорирано в самата касационна жалба. В същото, обаче, не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Най - общо е посочено несъобразяване с указанията на ППВС № 4 / 1968 год., при това без конкретизация на неотчетените обстоятелства, при това като ползващи застрахователя, в защита на чийто интерес са конституирани касаторите, в качеството на трети лица помагачи, а не ответните страни - ищците, при прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл са указанията в цитираното ППВС. Непосочването на конкретен въпрос, покриващ общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК - релевантен за спора и обусловил решаващите изводи на съда по определяне размера на дължимото обезщетение, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване ,а и прави невъзможно произнасянето по допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от касационната жалба, касаторите атакуват решаващия извод на съда по приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД / определено съпричиняване само в размер от 30 %, обусловило присъждане на намалено от 100 000 лева обезщетение до 70 000 лева всекиму от ищците /, но въпрос по отчитане на „ съпричиняването „, в съответствие с ППВС № 17 / 1963 год. и обилната задължителна съдебна практика по приложението на нормата, създадена по реда на чл. 290 ГПК, страните не формулират, съответно не обосновават в някоя от хипотезите на чл. 280 ал.1 т. 1 ,т.2 и т.3 ГПК. Както се посочи по-горе, неформулирането на конкретен правен въпрос препятства обсъждането на допълнителен селективен критерий, в случая - по чл.280 ал.1 т.1 ГПК / ППВС № 4 / 1968 год. / и т.2 / решение казуална съдебна практика, непредставено, за да би било съобразено дали изобщо формира приложима в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК съдебна практика, като постановено от наказателен състав на ВКС и по образувано наказателно дело – т.е. е ли постановено от наказателен съд, но по приет за разглеждане в наказателното производство граждански иск на пострадало лице против делинквента, респ. е ли влязло в сила /. В съответствие с гореизложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Ответните страни не са претендирали разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение