Определение № 3266 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3931/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от адвокат П. К., в качеството й на пълномощник на А. В. К. и Н. В. К.-Н., срещу въззивно решение № 642 от 29.05.2024 г., постановено по гр. д. № 3391/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационна жалба Н. Г. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 2236 от 16.08.2022 г. по гр. д. № 14961/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявения от Н. Г. Д. против А. В. К. иск за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен незастроен поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 394 кв. м., за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за сумата от 9 637,50 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2021 г. до окончателното заплащане, както и в частта, в която е отхвърлен предявения от Н. Г. Д. против Н. В. К.-Н. иск за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен незастроен поземлен имот, за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за разликата над сумата от 2053,13 лв. до сумата от 9 637,50 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2021 г. до окончателното заплащане, като вместо него е постановено ново по същество, с което А. В. К. е осъдена да заплати на Н. Г. Д., сумата от 9 637, 50 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2021 г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за ползване, за същия период, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и Н. В. К.-Н. е осъдена да заплати на Н. Г. Д. сумата от още 7 584,37 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2021 г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за ползване, за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г., на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване и в двете касационни жалби са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „следва ли да се отчете как е ползван имота при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС“, като се сочи противоречие с ТР № 129/1986 г. на ОСГК и решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г. на трето г. о., решение № 276/12.04.2010 г. по гр. д. № 912/2009 г. на четвърто г. о.; 2. „следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупна преценка“; „трябва ли да бъде оценено експертното заключение и тази оценка да бъде мотивирана“, като се твърди противоречие с решение № 202/21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на първо т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на първо г. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о.; 3. „срещу всеки съсобственик ли може да се упражни иска по чл. 31, ал. 2 ЗС или само срещу ползващия съсобственик, както и след смъртта на съсобственика /наследодател/ - срещу всеки наследник ли може да се упражни иска или само срещу ползващия такъв“; 4. „кои са критериите за определяне размера на обезщетението за ползване“. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Производството е образувано по предявени искове от Н. Г. Д. срещу А. В. К. и Н. В. К.-Н., в качеството им на наследници на В. Д. К., починал на 25.08.2020 г. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът и наследодателят на ответниците са били съсобственици на процесния имот, при квоти в съсобствеността: 5/8 ид. части за ищеца и 3/8 ид. части за В. К.. Посочено е, че имотът се ползва като търговски обект. Ищецът е поканил съсобственика си да му заплаща обезщетение за пропуснати ползи и месечен наем за идеалните части от общия имот с две нотариални покани, като втората е връчена на В. К. на 30.04.2015 г. С констативен протокол от 27.05.2015 г., издаден от СО, район „В.“ е установено, че в процесния имот са изложени битови /домакински/ стълби, промишлени стълби, елементи от скелета, както и че същият се ползва от „Техноевропа” ЕООД. Констатирано е поставяне на преместваем обект от дружеството, като е отбелязано, че той се използва като открита изложбена зала. Тези обстоятелства са установени и със заключение на съдебно-техническа експертиза, според която в имота е монтирана сглобяема метална конструкция, върху която са изложени битови и промишлени стълби, скелета и подемни устройства. Според показанията на ангажираната от ищеца свидетелка Х. /съсед/, през 2014 г. Н. Т. /съпруг на ответницата Н. К./ е бил допуснат в имота от В. К. и оттогава той го ползва като магазин на открито за продажба на стълби. Имотът е ограден, поставени са камери за наблюдение, има и кучета. Свидетелката С.-Б. /дъщеря на ответницата А. К./ е посочила, че заедно със своята майка е посещавала имота, за да се срещнат с дядо й, който се занимавал с търговска дейност, но майка й не е участвала в нея. Заявила е, че имотът се ползва от нейната леля и съпруга й. Той е ограден, заключва се вечер, като знае от леля си, че те са поставили камери за наблюдение и кучета, а преди е имало и жива охрана. Свидетелят В. /съсед/, ангажиран от ответницата Н. К., възпроизвежда фактите, че процесният имот винаги е бил празен, както и че е виждал в него ищеца. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че наследодателят на ответниците е използвал лично съсобствената вещ. Изложил е съображения, че е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта-дали чрез непосредствени свои действия или чрез действия на член от неговото семейство, или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. Ответниците носят отговорност за това, че наследодателят им го е ползвал лично. Приел е за доказано, че в процесния период имотът се е ползвал от В. К.. Същият безвъзмездно го е предоставил на трето лице, което предоставяне представлява вид лично ползване съгласно разясненията на Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, като с поведението си той е възпрепятствал ищеца да го ползва съобразно своите права. Имотът изцяло е бил зает като изложбена площ и охраняван, като ищецът е нямал достъп до него. Използван е като търговски обект. Показанията на свидетеля В. са счетени за вътрешно противоречиви и не са кредитирани. Същите се опровергават от писмените доказателства и експертното заключение. Дължимото обезщетение е определено като наемна цена на незастроен имот, ползван за търговски нужди. Съдът е кредитирал заключението на експертизата, приета във въззивното производство, която е съобразила относими към оценявания имот методи за оценка. Същата е дала заключение за средна пазарна цена за имот, сходен с процесния. В заключение е прието, че всяка от ответниците дължи сумата от 9 637,50 лв., представляваща обезщетение за процесния период от 01.01.2017 г. до 31.12.2017 г. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени, поставените в двете изложения към жалбите въпроси първи, втори и четвърти, се свеждат до определяне размера на дължимото обезщетение и оценката на доказателствата във връзка с този размер. Същите са обосновани със задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата, като доводите са изведени от конкретното задължение да се обсъдят експертните заключения, които са дали различна цена за ползването. В решение № 66/23.10.2020 г. по гр. д. № 4179/2019 г. на ВКС, второ г. о., е възприето, че при определяне на обезщетение за ползите, от които е бил лишен другия съсобственик, е от значение не само вида на съсобствената вещ и нейното предназначение, но и реално за какви нужди и цели тя се ползва. Само при съобразяване на това фактическо ползване определеното обезщетение ще бъде съответно на пропуснатата полза. В настоящата хипотеза процесният имот е бил ползван като търговски обект, което е от значение за определяне размера на обезщетението. Съдът е кредитирал именно заключението, което е отчело характеристиките на обекта като търговски, поради което поставеният въпрос не може да доведе до допускане на касационно обжалване. Решаващите мотиви на въззивния съд изцяло съответстват на Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК, според което лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Пояснено е, че когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението ѝ за задоволяване на свои нужди или потребности, той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. Когато преценява дали е налице лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, съдът следва да изхожда от съвкупна преценка на всички доказателства по делото, като обръща внимание на това дали общият имот реално се ползва от някой от съсобствениците; кой от тях има ключ от него; дали някой от съсобствениците пречи на другите да ползват имота, независимо от това, че сам той не го използва по никакъв начин. Горното е възприето и в решение № 50132/11.11.2022 г. по гр. д. № 4198/2021 г. на ВКС, първо г. о., на което обжалваното въззивно решение изцяло съответства. Цитираното в касационните жалби решение № 276/12.04.2010 г. по гр. д. № 912/2009 г. на ВКС, четвърто г. о., е постановено преди тълкувателния акт. Третият въпрос е обусловил изводите на въззивния съд и е решаващ за изхода на делото, но даденият в обжалвания акт отговор е в съответствие с трайната съдебна практика. Съдът е изложил съображения, че ответниците не носят отговорност за това, че те са ползвали имота, а за това, че техният наследодател го е ползвал лично и е пречил на своя съсобственик в процесния период. Посочил е, че ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик – има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право да получи обезщетение. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение. Едва след получаването на това известие от страна на ползващия съсобственик последният се счита изпаднал в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. В съответствие с установеното в практиката на ВКС е направеният извод, че кореспондиращото на имущественото право по чл. 31, ал. 2 ЗС задължение е наследимо такова, което обстоятелство е съобразено при разпределяне на отговорността на ответниците за заплащането на обезщетението. В обобщение, не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по жалба следва да бъдат присъдени направените разноски в касационното производство в размер на 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,