Определение № 743 от 17.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60016/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение №2475/15.12.2015 г.по в. гр.д. №1768/2015 г. на Софийски апелативен съд, 10-ти състав по касационната жалба на Н. С. Д. от [населено място], С. П. Иванова от [населено място] и Д. М. Д. от с. гр., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си деца В. С. Д. и М. С. Д.. Ответникът по касационната жалба „ЗАД [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване в писмен отговор по делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, приложено е и Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.3,т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК. Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано изпълнението на допълнителен критерий / основание/ по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК /виж ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г./ С представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът застъпва становище, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в т.ч. и задължителната такава по материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД по отношение на определения размер на обезщетението.Позовава се на противоречие с ППВС №4/23.12.1968 г.т.ІІ и с практика по чл. 290 ГПК на ВКС -решение №49/27.04.2011 г. по гр.д. №697/2010 г. на ВКС, 3-то г.о., Р №39/03.08.2015 г. по т.д. № 45231/2013 г. на ВКС, 2-ро т.о. Счита, че с въззивното решение не са спазени задължителните указания на ВС и ВКС за това, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а трябва да бъде съобразено по всяко дело с конкретните доказани обстоятелства. На второ място касаторът счита, че допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК/ противоречие със задължителна практика на ВС и ВКС/ е изпълнено и по отношение на въпроса свързан с приложението на чл. 51,ал.2 ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.Позовава се на противоречие с ППВС №17/1963 г. тъй като съдът не е съобразил установения с това постановление принцип, че за да се намали дължимото обезщетение за вреди самият пострадал трябва лично да е допринесъл за тяхното настъпване. Сочи и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / Р №45/15.04.2009 г. по т.д. №525/20078 г. на ІІ т.о., Р №206/12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на ІІ т.о., Р №159/24.11.2010 г. по т.д. №1117/2009 г и Р №58/29.04.2011 г. по т.д. №623/2010 г. на ІІ т.о./ съгласно които, при преценката за наличие на съпричиняване на настъпилите в резултат на ПТП вреди, следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Според касатора основанието по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК е изпълнено и по процесуално правния въпрос свързан с изискването за мотивираност на решението в случай на решаващо неприемане на експертен извод за предотвратимостта на ПТП от страна на пострадалия. Въпросът може ли съдът да постанови решение без да мотивира собствения си извод, който е в противоречие и с експертни изводи за претърпяване на ПТП от страна на пострадалия е от решаващо значение в случая, предвид приетия принос от страна на наследодателя на ищците, както за настъпване на ПТП, така и за вредоносния резултат. В тази насока се позовава на Р №108/16.05.2011 г. по гр.д. №1814/2009 г., Р №324/13.07.2011 г. по гр.д. №378/2009 г. и Р №83/02.05.20`12 г. по гр.д. № 943/2011 г., 3-то г.о., постановени по чл. 290 ГПК. С обжалваното решение е потвърдено решение №3773/28.05.2014 г., постановено по гр.д. № 3837/2012 г. от Софийски градски съд, с което ЗАД [фирма], [населено място] е осъден да заплати следните суми: на С. П. Иванова и Н. С. Д. по 96 000 лв. на осн чл. 226,ал.1 от Кодекса на застраховането /КЗ/ във вр. чл. 233КЗ обезщетение за претърпени вреди от смъртта на техния син С. Д.; на Д. М. Д. - 80 000 лв. на осн. чл. 226,ал.1 КЗ във вр. чл. 223 от КЗ обезщетение за вреди от смъртта на нейния съпруг и по 120 000 лв. на В. С. Д. и М. С. Д., действащи като малолетни чрез законния си представител Д. М. Д., обезщетение за вреди от смъртта на техния баща С. Д., ведно тези обезщетения със законната лихва от 11.11.2010 г. до окончателното й изплащане. При определяне размера на дължимите обезщетения въззивният съд е посочил, че съобразява конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение, близките отношения на пострадалия и ищците по делото, претърпените от последните болки и страдания от неговата внезапната преждевременна смърт, както и лимита на застрахователното обезщетение. Същевременно въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, където тези критерии при определяне размера на обезщетението, са обсъдени подробно. С оглед на това ,настоящият състав на Върховният касационен съд ,3-то г.о. счита, че по поставения материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД по отношение на определения размер на обезщетението, въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика на ВС и ВКС. Размерът на присъденото обезщетение „по справедливост” е определено при съобразяване на релевантните за този размер факти и обстоятелства. С обжалваното решение не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС и въпроса свързан с приложението на чл. 51,ал.2 ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.С решението е отчетено обстоятелството, че пострадалият е карал с превишена скорост / 114 км/ч, при ограничение от 90 км/ч.Прието е също така, че ако пострадалият е карал със разрешената скорост след удара с товарния автомобил не би се отклонил и достигнал като разстояние второто дърво, в което водача се е ударил фатално със скорост от 45 км/ч. По отношение на данните за скоростта, с които се е движил пострадалия автомобил и разрешената скорост съдът се е позовал на приетата по делото съдебно - техническа експертиза.Въз основа на тези данни съдът е направил извод относно възможността фаталния удар във второто дърво да бъде избегнат,ако пострадалият водач е карал в рамките на разрешената скорост. Този извод не влиза в противоречие с данните от приетата по делото съдебно - техническа експертиза, според която дори и да се е движил с разрешената скорост от 90 км/ч. първоначалният удар с другия автомобил – камион марка „ЗИЛ” не би могъл да бъде избегнат.При съобразяване на опитните правила и общоприета логика,направения от съда извод не е неправилен.Несъмнено по - ниската скорост обуславя и по- малка сила на удара в обект, който се намира на пътя на движещия се автомобил и съответно възможността колата да рекушира в друг обект, както в случая.В мотивите на първоинстанционният съд, към които има препращане се приема, че съпричиняването се изразява в това, че пострадалият водач в нарушение на чл. 20,ал.2,изр.2 от ЗДП не е намалил скоростта и не е предприел спиране след като е възприел или е бил длъжен да възприеме маневрата на другия участващ в произшествието автомобил, още повече че същият е подал съответния светлинен сигнал / мигач/. Доколкото тези изводи на първоинстанционния съд не са били отречени от въззивната инстанция и има препращане към тях, следва да се приеме ,че съображенията на въззивната инстанция са добавъчни още повече ,че въззивната инстанция е възприела и определения от първоинстанционния съд процент на съпричиняване -20%. С оглед на казаното не е налице противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС по въпроса, че за да бъде признато съпричиняване на вредоносния резултат, самият пострадал трябва лично да е допринесъл за тяхното настъпване.Безспорно признатото в случая съпричиняване се свързва с лични действия или бездействия на пострадалия.Същевременно не е налице противоречие с практиката на ВКС и по отношение на въпроса за мотивиране на изводите във връзка със съпричиняването.За да мотивира тези изводи съдът се е позовал и на данните от приетата по делото съдебно- техническа експертиза. Посочена е и причинно - следствената връзка между действията и бездействията на пострадалия и настъпилия за него вредоносен резултат. Съобразно изложеното, по формулираните правни въпроси не е изпълнено посоченото от касатора допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационното обжалване по чл. 280,ал.1т.1 ГПК, поради което е касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на настоящото производство, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 5 870 лв. юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното ВКС, състав на 3-то г.о.