Определение № 2943 от 12.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1779/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Х. М. и Т. Ф. А., чрез адв.П. К. против определение №284 от 07.05.2024г., постановено по в.ч.т.д. №167/2024г. по описа на Апелативен съд-Варна, с което е потвърдено определение №35/29.01.2024г. по т.д. №141/2022г. по описа на Окръжен съд- Добрич. С първоинстанционното определение е уважена молбата по чл.248 ГПК на ответника ЗАД „Алианц България“ за присъждане на разноски в размер на 8 330 лева. Жалбоподателите поддържат, че присъждането на разноски в полза на застрахователното дружество е недопустимо, тъй като ЗАД "Алианц България" АД няма качеството на застраховател на деликвента по застраховка ГО и спрямо него не е отправено искане да заплати претендираните обезщетения за неимуществени вреди. Посочените в исковата молба ответници по предявените претенции са чуждестранни застрахователи „Allianz Versicherungs-AG, P KR-S“ и Cosmodirekt. Счита, че направените от тях разноски не са сторени по вина на ищците, тъй като те са дали повод за извършването им, съответно неправилно в обжалваното определение се приело, че не сочат релевантни факти, които да обосноват изключение от правилото на чл.78, ал.4 ГПК. От друга страна излагат становище, че съдът неправилно и необосновано е определил адвокатското възнаграждение на ответника без да съобрази фактическата и правна сложност на делото, както и за реално извършените действия от процесуалния представител на ответника. Поддържат, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност в сравнение с други дела разглеждащи сходни случай, а процесуалният представител на ответника е изготвил единствено отговор на исковата молба, което не може да обоснове адвокатско възнаграждение в размер на 8 330 лева. Считат, че следва да се съобрази и решение на Съда в Люксембург (втори състав) от 25.01.2024г. по дело С-438/22. Поддържат и доводи, че обжалваното определение е и очевидно неправилно. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2, евентуално пр.3 ГПК. Касаторите сочат следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ В хипотезата на оттегляне на исковата молба преди провеждане на 1-во о.с.з., при извършено само едно процесуално действие на страната - отговор на искова молба, може ли да се приеме да е била осъществена защита пред една инстанция и дължим ли е пълният размер на възнаграждението по наредбата, предвидено за защита пред една инстанция?; 2/ Как следва да се прилага разпоредбата на §1 от ДР на Наредба №1/09.07.2004г. за определяне на възнаграждението за неуреден случай - подаден отговор на исковата молба, както и коя е разпоредбата която следва да намери приложение по аналогия: на чл.6, т.2 и 3; на чл.9, ал.1 или на чл.11?; 3/ Предвид етапа, на който производството е прекратено и факта, че ГПК не изисква съгласие на ответника при оттегляне на искова молба до първото по делото заседание, в какво се изразява процесуалното представителство до този етап?- с твърдение, че по тези въпроси е налице противоречие с практиката на ВКС- определение №618/24.11.2015г. по ч.т.д.№ 2924/2015г. на I т.о.; 4/ За приложното поле на разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК предвид обстоятелството, че исковете не са предявени срещу лицата посочени в адресната част на ИМ, видно от петитума. Това следва ли да бъде прието за изключение от приложното поле на правилото на чл.78, ал.4 от ГПК?; 5/ Как следва да се разпределят разноските в случаите на прекратяване на производството по отношение на участвало в процеса лице /в случая представителя за уреждане на претенциите в РБългария на ответника/, срещу което не е бил насочен предявения иск; 6/ Как следва да се процедира при различие в имената на лицата, посочени в адресната част на ИМ и имената на лицата, посочени в петитума на ИМ като ответници и след уточняването им, това представлява ли основание за прилагане на разпоредбата на чл.228, ал.3 ГПК?“- с твърдение, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Обосновават недопустимостта на атакуваното определение с нарушение на принципа на диспозитивното начало, тъй като съдът се произнесъл по присъждане на разноски на застрахователни дружества, срещу които не са предявявани претенции и същите не са посочвани като ответници по делото. Обосновават очевидната му неправилност с това, че съдът не е извършил необходимите действия за преценка на фактите от значението за спора. Твърдят, че съдът в нарушения на формалната логика и опита е приложил нормата на чл.78, ал.4 ГПК в смисъл, противоположен на действителния. Същевременно съдът не извършил необходимите действия за преценка на фактите от значението за спора, а именно - прекратяване на делото на фаза ИМ, както и фактическата и правна сложност на делото, единственото действие, извършено от страна на ответника - подаване на отговор на ИМ. Ответникът по жалбата ЗАД ”Алианц България” поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на частната касационна жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно- законосъобразно и обосновано. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Търговско дело №141/2022г. по описа на Окръжен съд-Добрич е образувано по искове от А. Х. М. и Т. Ф. А. срещу Allianz Versicherungs-AG и Cosmodirekt за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 28.07.2019г. на територията на Румъния, причинено виновно от водач на МПС с неуточнен регистрационен номер на МПС. Съдът е констатирал, че ищците поддържат, че надлежни ответници по делото са Allianz Versicherungs-AG P KR- S, чрез представителя за уреждане на спорове ЗАД „Алианц България“ АД и евентуално Cosmodirekt чрез представителя за уреждане на спорове „Дженерали застраховане“ АД. Намерил е за безспорно между страните, че ответните дружества „Алианц България“ АД и „Дженерали застраховане“ АД са определени от Националното бюро за кореспонденти на чуждестранни застрахователи /не е налице хипотеза на предявяване на искове срещу клонове на чуждестранни търговци/, като процесното МПС не е надлежно идентифицирано, поради което липсва и яснота относно застрахователя на виновния водач. Предвид горевъзприетото е заключил, че липсва една от положителните процесуални предпоставки за допустимосттана производството, а именно - пасивна процесуална легитимация, поради което с определение №37/ 27.01.2023г. по т.д. №141/2022г. производството по делото е прекратено. С определение №35/29.01.2024г. по т.д. №141/2022г. на Окръжен съд- Добрич е уважена депозирана от ЗАД „Алианц България“ молба за допълване на определение №37/27.01.2023г. в частта относно разноските, като на ответника е присъдена сумата от 8330 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение. Окръжният състав е намерил, че ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски и при прекратяване на делото - чл.78, ал.4 ГПК, вкл. адвокатско възнаграждение. Апелативен съд-Варна е оставил без уважение частната въззивна жалба на ищците срещу определение №35/29.01.2024г. по т.д.№ 141/2022г. на Окръжен съд- Добрич, като е приел, че съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото. Констатирал е, че в конкретния казус се установяват всички необходими предпоставки по чл.78, ал.4 ГПК за ангажиране отговорността на ищците за направените от ЗАД „Алианц България“ АД разноски за адвокатско възнаграждение за защита и процесуално представителство. Първоинстанционното производство, в чиято полза са присъдени разноски, е прекратено на основание чл.130 ГПК поради недопустимост на исковете. Изявлението на пълномощника на ищците, че исковете не следва да се считат предявени срещу посочените в адресната част на исковата молба застрахователни дружества, едното от които е дружеството, в чиято полза са присъдени разноски с обжалваното определение, е направено след изпълнение на процедурата по размяна на книжа и представяне в срок на отговор от ответника ЗАД „Алианц България“ АД, представляван от адв.И. М. от АК - [населено място]. Намерил е, че ответникът не е станал причина за завеждане на иска. Заявеното в исковата молба негово участие по това дело не произтича нито от качеството му на застраховател, нито от това на кореспондент, тъй като същият не може да получава съдебни книжа от името на чуждестранния застраховател, нито да бъде негов съдебен адресат при предявен съдебен иск. Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8 330 лева е направено още с отговора на исковата молба и са приложени двустранно подписан договор за правна помощ между пълномощника и представляваното дружество, както и доказателства за реалното заплащане на уговореното между клиента и адвоката- пълномощник възнаграждение, осъществено по банков път. Решаващият съдебен състав е намерил за неоснователно своевременно релевираното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Констатирал е, че адвокатското възнаграждение е уговорено само за конкретни процесуални действия, и съответно размерът му е съобразен с предмета на договора за поръчка. Съобразил е, че към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие минималният размер на адвокатското възнаграждение по делото, подлежащ на определяне по правилата на Наредба за МРАВ, в редакцията й преди измененията, влезли в сила от 08.11.2022г., възлиза на сумата 11 832 лева, а съобразно редакцията, приложима към датата на постановяване на допълненото прекратително определение е в размер на 27 480 лева. Отчел е, че предвид постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В заключение при съобразяване на посочените по-горе критерии за конкретния казус, в това число: вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа, съпоставено с уговореното възнаграждение за конкретни процесуални действия и размерът на възнаграждението съобразно Наредба №1/20024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при пълно процесуално представителство- 27 480 лева, и преди всичко, съобразно фактическата и правна сложност на делото, съдебният състав не е намерил основание за намаляване на адвокатското възнаграждение под присъдения от първоинстанционния съд размер от 8 330 лева, съставляващ около 30% от минималното възнаграждение по Наредба №1/20024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, реално заплатено по банков път от ответника ЗАД „Алианц България“ АД. Няма основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Жалбоподателите считат, че обжалваният акт е недопустим, тъй като съдът бил присъдил разноски на застрахователно дружество, което не е посочено като ответник по делото. Тези твърдения противоречат на фактите по делото, но дори да се приеме, че е налице твърдяното нарушение, то би било основание за отмяна като неправилно на въззивното определение, с което е оставена без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, а не за неговото обезсилване. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на своята компетентност и след сезиране от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Поставените от жалбоподателите въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като не са коректно формулирани и не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви. Апелативният съд не е приел, че е налице хипотеза на оттегляне на искова молба преди провеждане на първо открито съдебно заседание, нито е счел, че исковете не са предявени срещу лицата, посочени в адресната част на исковата молба или че ответното дружество ЗАД „Алианц България“ е участвало в производството без срещу него да е бил предявен иск, нито е прилагал §1 от ДР на Наредба №1/09.07.2004г. Решаващият съдебен състав е установил, че първоинстанционният съд е прекратил производството срещу ответника ЗАД „Алианц България“ АД поради недопустимост на исковете /липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка/, като ответното дружество, което не е станало повод за завеждане на делото е подало отговор на исковата молба, поради което има право на направените в производството разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК. Съдът е счел, че процесуалният представител на ответника е осъществил процесуално представителство, защита и съдействие по делото, за което е получил адвокатско възнаграждение в договорения размер, който е и значително по-нисък от размерите в Наредба №1/20024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът е съобразил както конкретните клаузи на договора за правна защита и съдействие, вкл. че адвокатското възнаграждение е уговорено за конкретни процесуални действия, респ. размерът му е съобразен с предмета на договора за поръчка, така и фактическата и правна сложност на делото. Несъгласието на жалбоподателите с изводите на съда не обосновават основание за допускане на обжалвания съдебен акт до касационен контрол, а изложените доводи представляват оплаквания за неправилност на въззивното определение, които могат да се обсъждат само след допускане на касационно обжалване. Определението не е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК, представляваща основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения, съответно определения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение