Определение № 4052 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2204/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 39777/05. 04.2024 г. на В.М. Ц., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. М., срещу въззивно определение № 4769/01.04.2024 г. по ч. гр. д. № 3084/2024 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Към кой момент съдът преценява възможността на молителя по чл. 83, ал. 2 ГПК да плати дължимите по делото такси и разноски; 2. Може ли съдът да презюмира наличието на доходи на молител по чл. 83, ал. 2 ГПК; При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е отменено определение № 43779/07.12.2023 г. по гр. д. № 32983/2022 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на В. Ц. за освобождаване от държавна такса. Вместо него е постановено друго, с което В. Ц. е освободена от внасянето на държавна такса по въззивна жалба вх. № 254907 от 14.09.2023 г. по описа на Софийски районен съд срещу съдебно решение № 13759 от 10.08.2023 г. по гр. д. № 32983/2022 г. на СРС в частта за разликата над 73 лева до 146 лева и оставена без уважение молбата с вх. № 287719/16.10.2023 г. по описа на СРС в останалата й част, като неоснователна. Въззивният съд е приел, че В. Ц. е представила декларация за материално и гражданско състояние от 12.10.2023 г. Декларирала е, че получава месечен доход от пенсия в размер от 549,19 лева, като не е посочено да притежава имущество, от което може да се издържа, страда от заболяване, което налага допълнителни разходи размер от 200 лева, и притежава земеделска земя от около 2 дка. Съдът е приел молбата на Ц. за частично основателна. Посочил е, че не са декларирани всички обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК – за действителните средства, с които разполага месечно, тъй като не са посочени по стойност средствата, които получава по силата на страна по алеаторни договори за издръжка и гледане, които е сключила с низходящите си родственици от първа степен по права линия, за наличието на които е направила неизгодно за нея съдебно признание в частната си жалба. Отчетени са напредналата възраст на лицето, трайно намалената работоспособност от 80,6 %, както и необходимостта от допълнителни средства за периодични разходи в размер от 200 лева. Прието е за недоказано твърдението, че Ц. не разполага с достатъчно средства, за да заплати част от дължимата за въззивно обжалване държавна такса в размер на 146 лева. Отбелязано е, че алеаторните договори, с които възмездно се е разпоредила с недвижимата си собственост - жилища, са възмездни договори и с периодично изпълнение. Приобретателите на имотите са поели задължението да я издържат и да се грижат за нея. Не подлежи на изследване въпросът дали има реално изпълнение по тези договори, но същевременно следва да се съобрази, че получаваната от жалбоподателката пенсия от 549,19 лева не е достатъчна, за да бъде заплатена в пълен размер държавната такса от 146 лева след приспадане на средствата, необходими за ежедневни нужди. Обсъден е и представеният договор за правна защита и съдействие от 11.01.2023 г., с който Ц. е заплатила в брой на упълномощения от нея адвокат за първоинстанционното производство възнаграждение 2000 лева. В заключение е посочено, че при съобразяване напредналата възраст и влошено здравословно състояние на Ц., дължимата за въззивното производство държавна такса трябва да се намали до половината от нормативно определения размер, т.е. до 73 лева, като за остатъка молителката е освободена от задължението за внасянето й. Частната касационна жалба е процесуално недопустима, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г.) това са въззивните решения с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая са предявени субективно съединени искове от Д. Г. Д. и Д. М. Д. срещу В. Ц. с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за всеки ищец по 4000 лева. Предявени са и насрещни субективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 2500 лева. Всеки от тези искове е с цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК /равна на търсената сума/, под законоустановения минимум от 5000 лева, което обуславя необжалваемост на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. чл. 280, ал. 3 ГПК на въззивното определение. Ето защо подадената частна касационна жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол, а образуваното по нея производство да се прекрати. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.