Определение № 383 от 09.05.2017 г. на ВКС по д. № 5056/2016 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма] – Р. срещу въззивното решение на Русенски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №526/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от А. Х. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищцата от длъжност „специалист търговия и контрол”, наложено й със заповед от 30.11.15 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС по два процесуални въпроса: Допустимо ли е при разглеждане на делото решаващият съд да включва в предмета му факти и обстоятелства, които не са заявени по категоричен начин в исковата молба и въз основа на тях да постанови своето решение?; Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страните в процеса? Тези въпроси според касатора са от значение не само за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Пояснява релевираното противоречие по чл.280, ал.1,т.1 ГПК като намира, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове – въз основа на факти, които не са заявени в исковата молба, като основание на иска. Съдът не следи служебно за давностните срокове по чл.194, ал.1 КТ и се произнася само по доводите за незаконност на уволнението, въведени в исковата молба. Вместо да се съобрази с това, въззивният съд се е ограничил само с извода, че уволнителната заповед е незаконна, тъй като е издадена след изтичане на едногодишния срок по чл.194, ал.1 КТ и е потвърдил първоинстанционното решение. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: За разлика от цитираните от касатора р. по гр.д. №6368/13 г. на четвърто г.о. на ВКС и р. по гр.д. №7528/13 г. на четвърто г.о. на ВКС, по настоящото дело ищцата се е позовала на изтекъл давностен срок за налагане на наказанието в исковата молба и направеното след оставянето й без движение уточнение от 4.02.16 г. Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали този довод за незаконност на уволнението и са преценили, че при посочения в заповедта за уволнение период на извършване на нарушението – 16.01.12 -14.11.13 г., към момента на налагане на наказанието – 30.11.15 г., дисциплинарната отговорност е погасена по давност с изтичане на едногодишния срок по чл.194, ал.1 КТ. Този извод не се променя и при отчитане на времето, през което ищцата е ползвала отпуск, на осн. чл.194, ал.3 КТ. Обстоятелството, че нарушенията са станали известни на работодателя през 2015 г. не дава основание за ново начало на срока, както е прието в цитираното от въззивния съд р. по гр.д.№726/10 г. на четвърто г.о. на ВКС. Въззивното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК не е обосновано откъм специфичните му допълнителни предпоставки, разяснени в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Многото решения на ВКС по поставените от касатора въпроси, част от които касаторът цитира в изложението си, сочат на създадена непротиворечива практика, която изключва наличието на допълнителното основание на чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г.ОСГТК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.