Определение № 388 от 04.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2684/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. А. С. от [населено място] срещу решение № 165 от 09.07.2019 г. по в. т. д. № 291/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 20 от 18.03.2019 г. по т. д. № 48/2018 г. на Разградски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 30 000 лв., като част от сумата 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 14.10.2017 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на съда, че в случая е оборена презумпцията по чл. 45 ЗЗД за вина на водача на причинилия произшествието лек автомобил. Подробно аргументира становището си за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, изразяващо се в несъобразяване на скоростта на движение на автомобила с липсата на достатъчно видимост поради наличието на спрял в насрещното платно автобус, налагащо да се предположи придвижване на пътници (слизане и качване) и изискващо съответно преминаване покрай автобуса с повишено внимание и със скорост, позволяваща спиране при необходимост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че „съществен материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие със закона и съдебната практика е, че същият съд неправилно е приел, че не се налага служебно събиране на доказателства, въпреки наведените доводи в първоинстанционното производство за наличие на досъдебно производство срещу М. П. П. от [населено място] за това, че на 14.10.217 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Пежо 206“, с рег. [рег.номер на МПС] е нарушила правилата за движение“, както и че „съществен процесуалноправен въпрос, по който апелативен съд се е произнесъл в противоречие със закона и съдебната практика е, че същият съд не е направил задълбочена преценка на процесуалния закон“. В изложението е направено и изрично искане за приемане на ново писмено доказателство – постановление за прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 78а НК на Районна прокуратура – Разград. Ответникът – „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 07.11.2019 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от О. А. С. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че водачът на лекия автомобил, движещ се със скорост 30-40 км/ч, т. е. в рамките на съществуващото в съответния пътен участък ограничение на скоростта до 40 км/ч, не е допуснал нарушение на правилата за движение и по-конкретно на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП относно избора на скорост на движение, поради което е споделил извода на първостепенния съд, че в случая е оборена презумпцията чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вина за настъпилото произшествие. Решаващият състав е приел, че конкретните условия към момента на настъпване на произшествието – светла част на денонощието, сухо време, прав участък от пътя, много добра видимост в двете посоки – не са изисквали водачът на лекия автомобил да шофира със скорост 13.9 км/ч, при която, според заключението на авто-техническата експертиза, автомобилът би спрял преди мястото на удара. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Достатъчно основание за недопускане на касационния контрол е липсата на поставен конкретен въпрос, по отношение на който да бъде преценявано наличието на предпоставките на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирането на правен въпрос – материалноправен и/или процесуалноправен въпрос – е задължение на самия касатор, като неизпълнението на това задължение има за последица недопускане на касационното обжалване. Както е разяснено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция разполага с правомощието само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, но не и да го изведе от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба и изложението. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа единствено твърдения за допуснати процесуални нарушения, които касаторът определя като „съществен материалноправен и процесуален въпрос“. Тези твърдения представляват по своята същност оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, са основания за самия касационен контрол, а не за допускането му. Допълнително, следва да се посочи също, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано, тъй като в подкрепа на същото изобщо не е посочена практика на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е ненадлежно заявено – твърди се, че „законът не е приложен точно“, а не, че конкретен правен въпрос е „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, нито в какво се изразява това значение, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Поради изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Що се отнася до искането на касатора за приемане на представеното с изложението доказателство – прокурорско постановление от 15.07.019 г, същото не може да бъде уважено. С оглед същността и целите на производството по чл. 288 ГПК, в рамките на това производство приемането на доказателства, макар и да са нови по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, е недопустимо. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК