Определение № 2957 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 176/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, представлявано от адв. Х. И., срещу решение № 568 от 02.05.2025г. по в.гр.д. № 2048/2023г. на САС, 4 състав, с което след частична отмяна на решение № 263257 от 07.11.2022г. по гр.д. № 15615/2019г. на СГС, ГО, I състав касаторът е осъден да заплати на И. Д. И. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 26 440,13 евро, представляваща платено при начална липса на основание по нищожен договор за кредит № HL37185/06.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от 28.11.2019г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС. Твърди, че дори и да е дължимо връщане на част от сумите по кредита при нищожност на договора, то следва да се съобрази наличието на двама кредитополучители по кредита, които са съпрузи, поради което и с оглед презумпцията на чл.32 СК се дължи връщане на двамата съпрузи, а не само на единия, и с оглед на това искът не следва да се уважава в посочения размер. Твърди, че повишаването на курса на швейцарския франк не е било предвидим икономически фактор и поради това не следва да се изисква от кредитора да предостави информация, с която самият той не разполага. Намира за неправилен и извода, че покачването на курса на швейцарския курс е било изцяло във вреда на потребителя. Счита, че макар договорките относно вида на кредита и неговата валута да са негов основен предмет, не е налице нарушаване на правата на потребителя. Поддържа, че наличието на неравноправни клаузи в договора не го прави неизпълняем и неприложим, още повече че не се касае за изменение волята на страните по договора, а за премахване на неравноправните клаузи.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. При установена неравноправност, поради което и нищожност на клауза от договора, касаеща прехвърлянето на валутния риск от повишаване на курса на валутата, в която е договорен и усвоен кредитният лимит, спрямо валутата, използвана за равностойност, в случая евро, как следва да процедира съдът и следва ли да установи нищожност на договора и сключените към него допълнителни споразумения особено когато е направено изрично възражение от потребителя за нищожност на договора за банков кредит?

2. В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е предоставена и усвоена в швейцарски франкове, но кредитополучателят се е разпоредил с нея в друга валута, как следва да процедира съдът, когато установи неравноправността на клузите, по силата на които потребителят трябва да изплаща кредита в швейцарски франкове и да носи целия валутен риск от поскъпване на швейцарския франк спрямо лева и еврото? Може ли договорът да се прилага при първоначални условия, като месечните вноски бъдат осъществявани в договорената валута, но превалутирани от банката по първоначален курс и без такси за превалутиране на сумите? Представлява ли това изменение на договора, за което на потребителя следва да бъде искано съгласие? Касаторът твърди, че по посочените два въпроса е налице противоречива практика на ВКС, обективирана в решение № 50015 от 27.08.2024г. по т.д. № 657/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 50011 от 26.11.2024г. по т.д. № 1060/2022г. на ВКС, I т.о. и решение № 50008 от 05.03.2025г. по т.д. № 1367/2021г. на ВКС, II т.о., както и че въпросът е решен в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в определение от 18.10.2023г. по дело С-117/23, решение от 21.12.2016г. по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и решение от 20.09.2018г. по дело С-51/17.

3. В хипотезата на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване, посочено в договора в същата чуждестранна валута, при установена нищожност на банковата сделка, каква сума и в каква валута следва да бъде възстановена на кредитополучателя, ако той е внасял суми в лева на каса, които са превалутирани по директен курс в швейцарски франкове?

4. При договор за банков кредит, предназначен за закупуване на жилище, по който солидарно задължение за погасяването му са поели двама съпрузи, при наличие на надвнесени суми и/или неоснователни суми, на кого следва да се възстановят и с оглед на презумпцията по чл.32, ал.2 СК следва ли да се изплатят надвнесените суми по равно на всеки един от солидарно отговорните съпрузи? Касаторът твърди, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация И. Д. И., представляван от адв. Д. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на СЕС в определение по дело С-117/23 и актуалната практика на ВКС; че касаторът няма интерес да обжалва решението във връзка с произнасянето по третия въпрос, тъй като сума, платима в швейцарски франкове към датата на изпълнение на съдбното решение, би била на по-висока стойност в сравнение с тази, за която е уважен предявеният иск; че касаторът не е обосновал твърдяната допълнителна предпоставка по отношение на формулирания последен въпрос, а и отговор на същия е даден в определение № 948 от 16.04.2024г. по т.д.№ 1854/2023г. на ВКС, II т.о. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДРЗЗП, а банката – ищец се явява търговец по смисъла на § 13, т.2 ДРЗЗП. Възприел е даденото с цитираната от него практика на ВКС разрешение, основано на практиката на СЕС, според която клаузите, отнасящи се до валутния риск в договори като процесния, съгласно който кредит се предоставя в швейцарски франкове в равностойността им към определена валута и в тази валута на кредитополучателя са предоставени заемни средства, а валутата на погасяване на кредита е швейцарски франк, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която определя основния предмет на договора, т.е. това са клаузи, определящи основните престации по договора, в частност естеството на задължението на кредитополучателя. Приел е, че член 4, § 2 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори повелява, че клаузите, които определят основния предмет на договора, не подлежат на преценка от съда относно техния неравноправен характер, като при непрозрачност на клаузите относно валутния риск съдът следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл.3, § 1 от Директивата - дали въпреки изискването за добросъвестност те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност. Преценката за добросъвестност се базира на проверка дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя и му предостави цялата относима информация, продавачът/доставчикът, като се изхожда от неговата експертна компетентност, а и от поведението му по предлагане на кредитния продукт, може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответните клаузи, включително при индивидуални преговори, при положение че валутният риск за продавача/доставчика е ограничен, а рискът за купувача е неограничен. Съобразил е, че СЕС е определил клаузите, възлагащи валутния риск върху потребителя, като неравноправни по смисъла на § 3, ал. 1 от Директивата /в редица решения, вкл. решението по съединени дела C‑776/19-C‑782/19/. Взел е предвид посоченото в практиката на ВКС, че според СЕС, когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, води до недействителност на договора за кредит поради неравноправния си характер и факта, че представлява основен предмет на договора за кредит, остойностен или индексиран в чуждестранна валута, чл.6, § 1 от Директивата не допуска договорът да продължи да действа и да бъдат адаптирани задълженията на потребителя чрез промяна на валутата на кредита или определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута, тъй като в противен случай ще се възпрепятства постигането на дългосрочната цел, заложена в чл.7 от Директивата – да се възпрат продавачите/доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Взел е предвид, че преценката дали договорът може да се изпълнява без неравноправните клаузи в него, съответно дали е изцяло недействителен, е обективна и не зависи от съответното искане на потребителя, а при всички случаи, ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да вземе становището им, но ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността на клауза или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора, без да търси тяхното изменение, защитата, която Директивата, предоставя, не се прилага. В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, съдът може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право /каквато специална диспозитивна норма в обективното ни право не съществува/, или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните, за която се предполага, че има капацитета да възстанови равенството между тях. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. Установяване на недействителността трябва да води до връщане на потребителя в положението, в което той би се намирал, ако обявената за недействителна клауза изобщо не съществуваше, като има за правна последица и реституционен ефект - всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание, като потребителят в този случай ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената му сума, а банката да иска връщане само на дадената от нея сума/. Въззивният съд е съобразил и приетото с определение от 18.10.2023г. по дело № С–117/23, въз основа на което е формирана практиката на ВКС, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора; член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора, а ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя oт подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували.

Въззивният съд е приел, че в случая съгласно чл.430 ТЗ страните са постигнали съгласие банката като кредитодател да отпусне на кредитополучателите сума, изчислена по посочения в договора и приложенията му начин, а те са поели задължение да ползват сумата за посочените в договора цели и да я върнат с уговорената възнаградителна лихва на ежемесечни вноски от главница и лихви в срок от 360 месеца от усвояването на кредита. Приел е, че по делото не е проведено от търговеца доказване, че договорът е сключен след индивидуално договаряне, като е счел, че молбата от 21.04.2008г. не е доказателство за това, и е изтъкнал, че съдържанието му е идентично с това на множество договори, по недействителността на клаузи в които са се произнасяли съдилищата. Посочил е, че основният предмет на договора е свързан както с определяне на паричната сума, за която е постигнато съгласие да се предостави, така и с определяне на сумата, подлежаща на връщане, с която кредитът се погасява. Взел е предвид, че постигнатото съгласие в случая е за отпускане на сума в швейцарски франкове с посочена равностойност в евро, както и съгласие за превода й в блокирана сметка и после, след превалутиране, по сметка на кредитополучателя да бъде преведена сумата в евро, съответно постигнато е съгласие и валутата на връщане на кредита да бъде швейцарски франкове при посочен погасителен ефект на вноските в друга валута. Приел е, че съобразно изложеното в правния ни ред не съществува норма, въз основа на която да се приеме, че договорът е сключен за сума в евро. Възприел е мотивите на първоинстанционния съд, че не е установено банката да е предоставила информация, касаеща икономическите параметри на клаузите на чл.6, ал.2, изр.2 и на чл.22, определящи валутния риск и възлагащи този риск изцяло върху потребителя, а е установено само формално пояснение от банката в контекста на прехвърляне на валутния риск, че курсът на чуждестранната валута може да се повиши, без да са дадени официални прогнози за този курс, които да са достъпни за потребителя, както и подробни разяснения за икономическата ситуация, при която договорът се сключва. Намерил е, че извод за информираност на потребителя не може да се направи от професионалната му дейност, на която се позовава ответникът, доколкото и само по твърдения тя не е свързана с финансови операции, нито е установено, че кредитополучателят с оглед индивидуалните си качества е имал познания за реално поетия от него валутен риск за срока на договора. Изтъкнал е, че банката, която професионално се занимава с кредитиране, при спазване на принципа на добросъвестност е следвало да предостави информация за възможните промени и движение в курса на швейцарския франк, със знания за каквито като част от основната й търговска дейност следва да разполага, така че по-слабата икономически страна в правоотношението да вземе информирано решение за последиците от поетия финансов риск върху размера на задълженията, възникващи от договора в чуждестранна валута, за срока на действието му. Посочил е, че превалутирането, предвидено в договора, е предпоставено от постигане на съгласие и то срещу заплащане на комисионна, поради което не представлява средство за преодоляване на валутния риск. Приел е, че клаузите на чл.1 и чл.2, както и обсъдените клаузи на чл.6, ал.2, изр.2 и чл.22, а и в тази връзка клаузата на чл.6, ал.1, изр.1 от договора, определят основния предмет на договора и следва да се разглеждат комплексно откъм икономическия им смисъл, придаден в договора /т.27 от определение по дело С-17/23/. Намерил е, че погасяването на кредита във валутата, в която е разрешен, при заложено потенциално завишаване на погасителните вноски нарушава изискването за прозрачност на клаузите на този договор, тъй като банката не е предоставила на потребителя достатъчни и точни данни, които позволяват на средния, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да разбере конкретното функциониране на договорения финансов механизъм и съответно да оцени риска и то през целия срок на договора да настъпят потенциално значими отрицателни икономически последици за финансовите му задължения. Счел е, че посочените клаузи създават значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя, щом търговецът не е имал основание да очаква - ако се съобрази с изискването за прозрачност по отношение на потребителя - че след индивидуални преговори последният ще приеме несъразмерен валутен риск, който произтича от подобни клаузи. Поради това е достигнал до извод, че всички цитирани уговорки, касаещи валутата на кредита и валутния риск, са неравноправни, което обуславя недействителност на целия договор за кредит, тъй като не може да бъде изпълняван без тези клаузи. Отбелязал е, че на тази недействителност се е позовал и ищецът, който е погасил целия размер на главница от 120 000 евро, в каквато равностойност му е бил предоставен кредитът, поради което е заключил, че прогласяването на договора за недействителен няма да му причини значителни неблагоприятни последици.

Поради това въззивният съд е приел, че с оглед конкретните обстоятелства, установени в производството, банката дължи връщане на получените от нея от ищеца суми, надхвърлящи посочената сума от 120 000 евро, поради което с оглед заключението на ССЕ искът следва да се уважи до размера от 26 440, 13 евро.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите два материалноправни въпроса отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въпросите са решени в съответствие с определение на СЕС от 18.10.2023г. по дело С-117/23 и формираната след него практика на ВКС, обективирана в решение № 50011/26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 290/22.10.2025 г. по т. д. № 442/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 63/23.02.2026 г. по т. д. № 418/2025 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Съгласно така формираната практика биха могли да са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13/ЕИО, транспониран в чл.143 ЗЗП, клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. В множество решения на СЕС /решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/71, OTP Bank и OTP Faktoring, т. 68; решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, Andriciuc и др., т. 43 и т. 1 от диспозитива; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, Dunai, т. 48; решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, VB и др. срещу BNP Paribas Personal Finance SA, т. 56 и т. 60 и др./ е изразено разбирането, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т.е. определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в т. 3 от диспозитива на решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Клаузите, предвиждащи погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове /чл. 6, ал. 2 от договора за кредит/, както и клаузите, даващи възможност по искане на кредитополучателя банката да превалутира предоставения кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като кредитополучателят се съгласява превалутирането да се извърши по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането /чл.21 от договора/, както и декларирането от кредитополучателя, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането, може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване /чл.23 от договора/, имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите, съгласно които страните уговарят предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл.1 от договора/, който кредит се усвоява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателя се превежда сумата в лева /чл.2, ал.1 и ал.2 от договора/, като заедно с тях определят основния предмет на договора. Посочените клаузи следва да се третират в съвкупност по еднакъв начин, тъй като касаят основната престация на кредитополучателите. При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба или с приложима в случай на съгласие на страните по договора за кредит законова разпоредба и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. Преди обявяване на договора за кредит в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ за недействителен съдът трябва обективно и изчерпателно да уведоми страните за правните и икономическите последици от обявяването на договора за кредит за недействителен изцяло, да им даде възможност да изразят становище и да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на договора за кредит. В националното ни законодателство не съществува диспозитивна разпоредба, с която могат да бъдат заместени неравноправните клаузи в процесния договор за кредит, не съществува разпоредба, която да указва начин на превалутиране на договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута в случай на констатирана неравноправност на съответните договорни клаузи. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика на СЕС и ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси е неоснователно.

Трети въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е фактологично обусловен. Въпросът е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение относно валутата, в която са внасяни суми от ищеца, с оглед на което отговорът на въпроса изисква обсъждане на конкретните факти по делото и събраните за установяването им обстоятелства – дейност, която е извън обхвата на селективния стадий на касационното производство.

Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и поради това не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият извод за основателност на предявения главен иск е обоснован със съображения за извършвани от ищеца плащанията по процесния договор, като не е обсъждано приложението на презумпцията по чл.32, ал.2 СК. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за касационната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3579 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение