Определение № 430 от 19.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1938/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на община Борино представлявана от кмета М. К., срещу въззивно решение № 53 от 05.03.2020 г. по възз. гр. д. № 451 /2019 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Девинския районен съд, с което е уважен предявеният от А. В. К. и Д. В. К. срещу жалбоподателя община Борино установителен иск за собственост на поземлен имот с площ 500 кв.м., индивидуализиран в решението. Насрещните страни А. В. К. и Д. В. К. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по установителен иск за собственост на недвижим имот, за който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Ищците имат правен интерес от предявения иск. Установено е, че ищците са придобили правото на собственост на основание покупко-продажба, наследяване, давностно владение от 1937 г. и делба. Ищците не са изгубили правото си на собственост, а община Борино не я е придобила (чл.99 и чл.77 ЗС), защото въпреки отреждането на спорния терен за обществено мероприятие (улица-тупик), не е проведена процедура за отчуждаването му. Този факт се счита реализиран в момента, в който регулацията се приложи (определение по гр.д. № 3455 /17, на ВКС, II г.о.). Прокарването на задънена улица – тупик не е мероприятие по дворищно-регулационния план, а по застроителния и регулационен план за обществени мероприятия по чл.22 З. (отм.). С отреждането на имот за определено мероприятие по този план той не се счита отчужден от предишния собственик, нито се придобива от държавата, а е необходимо да се проведе специална процедура по отчуждаването и обезщетяването на собствениците на засегнатите имоти (решение по гр.д. № 735 /09, на ВКС, I г.о.). Възражението на общината по чл.86 ЗС е неотносимо. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят (ответник по иска) навежда довод за недопустимост на установителния иск, с твърдения, че ответникът не оспорва правото на собственост върху целия имот от 500 кв.м., спорът е само за реалната част, която се отнема за улица. Няма съмнение за недопустимост на въззивното решение: с въззивната си жалба ответникът община Борино обжалва изцяло първоинстанционното решение, с което е уважен искът за собственост на целия имот, в устните състезания поддържа изцяло подадената жалба. Преди това в първоинстанционното производство с отговора на исковата молба ответникът община Борино оспорва изцяло иска (л.51,стр.2), в устните състезания също. В изложението си по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят извежда следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с посочена от тях съдебна практика: • Дали не е налице нередовност на исковата молба в случай, че съдът констатира несъответствие между фактическите твърдения и търсената защита и в такъв случай следва ли съдът да остави исковата молба без движение? Настоящият съдебен състав намира, че въпросът не е обуславящ. Няма несъответствие между фактическите твърдения и търсената защита, ищците твърдят, че са собственици на поземлен имот, за който е отреден УПИ с точно посочени граници и че ответникът им оспорва правото върху процесния УПИ в посочените граници с твърдения за приложена улична регулация по отношение на част от този УПИ. • Въпрос, определен като процесуалноправен: може ли да се придобие по давност площ от 152 кв.м., предвидени за улица – тупик, които са общинска собственост, неправилно включена в ПИ? Въпросът е материалноправен и не е обуславящ, защото съдът е приел, че процесната реална част е била и е собственост на ищците, тъй като не е отчуждена от тях и уличната регулация по ЗПИНМ (отм.) и З. (отм.) не е приложена. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на ответниците за присъждане на направените разноски за възнаграждение за процесуално представителство на един адвокат е основателно и доказано за сумата 840 лева съгласно списък за разноски с представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.22) и квитанция (л.21), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното настоящият състав