Определение № 375 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1120/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Ем Ти Джи и Ко“ ЕООД, [населено място], против решение №60 от 21.02.2023г. по т.д. №763/22г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- „А1 България“ ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Н. П. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Н. Ш. е поддържал основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като е поставил въпроса – „Следва ли съдът да пристъпи към тълкуване на договорна клауза, без да е налице спор между страните или съмнение относно нейното действително съдържание и ако извърши тълкуването трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл.20 ЗЗД. „ Страната е изброила практика на ВКС, като е посочила, че в изброените решения е прието, че на тълкуване подлежи само неясната клауза или тази, по която е налице спор между страните и са разяснени и критериите, по които следва да ес осъществи тълкуването по реда на чл.20 ЗЗД. Касаторът е възпроизвел буквално части от касационната си жалба, като е развил своето разбиране на основателността на иска, в контекста на оплакванията си за неправилност на постановения съдебен акт. Поставен е въпросът – „Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателство, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи.“ Изброена е съдебна практика на ВКС, за която се твърди, че разрешава този въпрос по различен от въззивният съд начин. Поддържано е, че въззивният съд не бил разгледал изложените в жалбата възражения, подкрепено с твърдението, че в жалбата са направени оплаквания, че първостепенния съд не бил „направил граматическо тълкуване“ на спорната клауза, нито отговорил на оплакването, че първостепенния съд не бил тълкувал уговорките във връзка една с друга, освен това не бил взел предвид и обстоятелството, че договора бил изготвен от противната страна и е бил подписан от страните във вида, в който го предложил ответника. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставеният първи въпрос не е релевантен, тъй като съдържателно въвежда фактически неверни обстоятелства, които обосновават въпроса, а именно- със същия се въвежда хипотеза, при която страните не спорят по съдържанието на дадена клауза от техния договор, която е и ясна. Случаят,обаче, не е такъв. Още с исковата молба е въведен предмет на спор относно точното съдържание на клаузата на 1.13 от Приложение № 1 към договора от 01.01.2017г., като този спор е и основен между страните, с оглед това, че ищецът извежда дължимост на претендираните суми от тълкуване на нормата, различно по своята същност от това дадено от противната страна. Извън това, съдът е тълкувал тази разпоредба именно с оглед изискванията на чл.20 ЗЗД, като е съпоставял дължимите комисионни, предвид цялостното съдържание на договора и поведението на съкотрагентите. Т.е. съдържателно въпросът се основава на фактически неотносими към разглеждания спор обстоятелства. Извън това страната не е защитила и допълнителния критерий, с оглед липсата на конкретно противоречие между съдебна практика на ВКС и мотивите на състава, тъй като въззивният съд изключително подробно и в съответствие с тази практика е тълкувал спорната уговорка. Пространните оплаквания за неправилност на акта и тези буквално възпроизведени от касационната жалба са ирелевантни към тази фаза на производството и не обосновават довод за допускане на решението до касационно обжалване. Вторият поставен въпрос е относим към всяко производство, за да е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК същият следва да бъде конкретизиран от касатора в смисъл- кой точно довод не е обсъдил съдът и как това се е отразило на постановения от него обжалван правен резултат. Страната, за да обоснове относимост на въпроса е посочила, че съдът не бил разгледал изложените в жалбата възражения, а именно - първостепенния съд не бил направил „коректно“ граматическо тълкуване на нормата, нито отговорил на оплакването, че същия съд не бил тълкувал уговорките във връзка една с друга, освен това не бил взел предвид обстоятелството, че договора изготвен от противната страна е бил подписан от страните във вида, в който го предложил ответника. Така изброеното не съставлява необсъден от съда довод,още повече, че както бе отбелязано, въззивният съд е изложил мотиви в тази насока / както впрочем и касаторът отчита/. Несъгласието с тях, обаче, не подлежи на разглеждане в тази фаза на касационното производство, тъй като няма относимост към предпоставките за допускане на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение