Определение № 4626 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3738/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез Г. И. (инспектор – юрист), срещу определение № 971/16.04.2024г. по в.ч.гр.д. № 978/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 73/23.01.2024 г. по гр.д. № 853/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград за оставяне без уважение на молбата на КОНПИ за изменение на определение, обективирано в протокол № 900/14.12.2023 г. по гр.д. № 853/2020 г. на ОС – Благоевград, в частите, с които жалбоподателят е осъден да заплати на К. К. К. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение и да заплати по сметка на Окръжен съд – Благоевград дължимата за производството държавна такса. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалния закон. Твърди, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество, поради което същата не следва да заплаща държавна такса по предявените искове. Твърди още, че присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение е неправилно определено, тъй като оказаната му защита не представлявала никаква правна и фактическа сложност за процесуалния представител и се изчерпвала с явяване в открити съдебни заседания. По същество претендира да бъде отменено определението в обжалваните му части и да бъде постановено друго, с което да бъде уважена подадената частна жалба. Насрещната страна К. К. К. и като ЕТ „К. К.“ с писмен отговор, чрез адвокат Е. Х., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като в изложението не са посочени въпросите, които са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда да Европейския съюз, както и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди, че в изложението не са посочени и основания, които да обосноват приложението на чл.280, ал.2 от ГПК. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/Следва ли да се присъдят разноски в пълен размер определен съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на правна и фактическа сложност по делото, както и етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска?; 2/ Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с Решение от 09.03.1978г. по Дело 106/1977 на Съда на ЕО; Решение от 28.07.2016г. по Дело С-57/2015г. на Съда на ЕС; решение от 19.02.2002г. по Дела С-84/04 на СЕО; решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/2016г. и С-428/2016г. на Съда на ЕС; решение от 05.12.2006г. по обединени дела С-94/2004г. и С-202/2004г. на Съда на ЕС, поради което са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на обжалването. Поставен е и въпросът: Предвид посочените от съда мотиви и съгласно трайната съдебна практика, държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение на Апелативен съд – София по в.гр.д.№3584/2022г., както и с практиката на ВКС по приложението на чл. 84, ал. 1 ГПК, обективирана в решение №215/12.10.2017г. по гр.д.№432/2017г. на ІV г.о. и определение №50263/18.07.2023г. по гр.д. № 1074/2022 г. на III г.о. Направено е искане за допускане на обжалването по поставените въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като същите са от съществено значение за формиране на решаващата воля на съда и отговора им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд потвърдил определение № 73/23.01.2024 г. по гр.д. № 853/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ за изменение на определение, обективирано в протокол № 900/14.12.2023 г. по гр.д. № 853/2020 г. на ОС – Благоевград, в частите, с които молителят е осъден да заплати на К. К. К. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение от 5 530лв. и да заплати по сметка на Окръжен съд – Благоевград дължимата за производството държавна такса от 8 218,18 лв. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен иск от КОНПИ срещу К. К. К., ЕТ „К. К.“ и В. В. В. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество, на обща стойност 205 424,32лв. Установил, че с протоколно определение от 14.12.2023г. производството по делото било прекратено поради отказ от предявените искове, поради което направил извод, че отговорността за направените в хода на делото разноски е в тежест на ищеца. Съдът посочил още, че причините за отказа от иск са ирелевантни при разпределяне отговорността за разноските. Въззивният съд констатирал, че ответникът К. К. и едноличен търговец упълномощил надлежно адвокат Е. Х. да го представлява в производството. Същата депозирала писмен отговор на исковата молба и осъществила процесуално представителство по делото, по което били събрани множество писмени доказателства, изслушани свидетели, както и били допуснати и изслушани три експертизи. Отчел обстоятелството, че производството продължило повече от три години, като процесуалния представител на ответника К. е осъществил активно процесуално представителство – депозирал е писмен отговор, писмени становища и се явявал в проведените открити съдебни заседания. Съдът отчел цената на предявения иск, обема свършена работа и обстоятелството, че в срока за отговор и първото съдебно заседание ответникът следвало да изчерпи всички възражения и доказателствени искания по предявения иск. С оглед на изложеното направил извод, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5 530лв. не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, като отбелязал, че същото е под определения минимален праг по Наредба №1/2004г. По отношение жалбата касаеща възлагането на ищеца на дължимата по делото държавна такса, въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 84, т. 1 от ГПК е обща и не се прилага при наличие на специален закон, какъвто е ЗОНПИ. Последният, в чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ предвиждал, че такса не се дължи при предявяване на иска, като същата се присъжда с крайното решение, според изхода на делото (чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ). Приел, че това правило следва да бъде приложено и в хипотезата на прекратяване на производството. Въззивният съд посочил още, че комисията не брани публични интереси от по-висш порядък, тъй като имуществото чието отнемане се претендира няма публичен характер, поради което същата не е освободена от заплащане на държавна такса и на това основание. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставените въпроси относно приложението на правилата на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения са свързани с обстоятелствата, които съдът отчита при преценка на фактическата и правна сложност на делото при направено възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение. По него е налице формирана съдебна практика, според която при разглеждане на възраженията съдът следва да съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и тълкуването на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и Дело „С. срещу България“ (когато предмет на производството е иск за неимуществени вреди), при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. Въззивното определение е в съответствие с така дадените разрешения. При преценка възражението за прекомерност на договореното и заплатено от К. К. адвокатско възнаграждение съдът е съобразил като ориентир минималните размери на адвокатските възнаграждения определени в Наредба №1/2004г., цената на предявените искове и е направил преценка на фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че същата е значителна. Отчел обстоятелството, че производството е продължило повече от три години; осъществено е събиране на доказателства (множество писмени, изслушани свидетели, изслушани и приети заключения по три експертизи); отказът от иск бил направен след депозиране на писмения отговор, в който ответникът е следвало да изчерпи всички възражения по предявения срещу него иск; процесуалният представител на страната е участвал в проведените открити заседания, като е депозирал и писмени становища, а договореното и заплатено възнаграждение било с оглед осъществяване на цялостното процесуално представителство пред първата инстанция. С оглед на това направил извод, че не са налице основания за намаляване на адвокатското възнаграждение заплатено от ответника, предвид фактическата и правна сложност на делото и осъществения обем от процесуални действия. Не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на обжалването. Последният поставен в изложението въпрос е свързан с дължимостта на държавна такса от КОНПИ по иска с правно основание чл.153, ал.1 от ЗПКОНПИ. По него също е налице формирана съдебна практика (решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о.; определение №50293/27.07.2023г. по гр.д.№ 1278/2022г. на ІV г.о.), според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В същата е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. В закона не се съдържат разпоредби, въз основа на които някоя от страните в производството да е освободена от заплащане на държавни такси, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора. При уважаване на предявените искове същата следва да бъде възложена на ответника по делото. Прието е още, че Комисията не е освободена от заплащане на такса и на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на това имущество статут на публична държавна собственост. В тази връзка е съобразено и решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, според което законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В конкретния случай обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота следва да се посочи, че посочената в изложението съдебна практика на Апелативен съд – София не е задължителна практика по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; определението по гр.д.№1074/2022г. на ВКС, ІІІ г.о. е в посочения по-горе смисъл, а постановеното по него особено мнение не съставлява задължителна съдебна практика по поставения въпрос. Решението по гр.д.№432/2017г. на ВКС, ІV г.о. е постановено по реда на ЗОПДИППД (отм.), който не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Позоваването на съдебна практика, формирана по приложението на ЗОПДИППД (отм.), е неоснователно, тъй като същата е създадена при различна правна уредба. Наличието на установена съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод за липса на основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Доколкото производството е по реда на чл.248 от ГПК, разноски за същото не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,