Определение № 2421 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2526/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. К. срещу въззивно решение № 218/08.08.2025 г. по в. т. д. № 137/2025 г. на Апелативен съд Варна, поправено с решение № 227/2025 г. по в. т. д. № 137/2025 г., в частта, с която е потвърдено решение № 516/2024 г. по т. д. № 200/2024 г. на Окръжен съд Варна, за осъждане на касатора да заплати по регресна претенция на „Дженерали Застраховане“ АД сума в размер 23 334, 47 лв. –изплатено от застрахователя обезщетение за причинени от касатора неимуществени вреди на С. И., и сума в размер 7 912, 08 лв. – обезщетение за забава на главницата за периода 16.04.2021 г. – 16.04.2024 г.

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се очевидна неправилност. Формулират се следните групи въпроси:

1. Относно предпоставките за приложение на чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. последно КЗ /отм./.

2. Относно приложение на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД, касаещи спиране и прекъсване течението на давностния срок.

3. Относно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

4. Относно приложение на чл. 52 ЗЗД и определяне на обезщетение така, че то да е справедливо.

5. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички доказателства по делото в мотивите на съдебния си акт.

6. Относно предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотеза на чл. 266, ал. 3 ГПК.

7. Относно приложение на чл. 101, ал. 2 ГПК и последиците за страните по делото.

Сочените въпроси се твърди да са разрешени в отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС.

Втората група въпроси, които се поставят, се заявява, че са от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1. „Какви са последиците от подаване в съда на неистинска искова молба, съдържаща подправен подпис на лицето, от чието име изхожда?“

2. „Подлежи ли искова молба, съдържаща подправен подпис на лицето, от чието име изхожда, на поправяне по реда на чл. 101, ал. 2 ГПК и може ли то да бъде извършено чрез извънпроцесуално изявление на страната като потвърждаване на такава молба?“

3. „Следва ли степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се определя единствено въз основа на конкретния причинен принос на пострадалия за настъпването на вредата, или съдът може да включва като съображение сравнителната „обществена укоримост“ на поведението на водача и на пострадалия?“

4. „Когато застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение по споразумение с увреденото лице в производството по чл. 274, ал. 1 КЗ /отм./, ответникът може ли да навежда възражения за недействителност на споразумението /нищожност или унищожаемост/ при положение, че застрахованият не е бил страна по постигнатото споразумение?“

От касатора е подадена и касационна жалба срещу решение № 227/04.09.2025 г., което той счита за неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд недопустимо по реда на чл. 247 ГПК е заместил своята воля - в мотивите на постановеното основно решение изобщо не е формирана воля по акцесорната претенция за законна лихва. Твърди се противоречие с решение № 62/2024 г. по т. д. № 2224/2022 г. на I т.о., ВКС.

При изложените оплаквания и доводи касаторът моли да бъде постановен съдебен акт, с който двете решения на Апелативен съд Варна да бъдат допуснати до касационен контрол и отменени, като на него се присъдят сторените в производството разноски

От ответника по касация „Дженерали Застраховане“ АД е подаден отговор по основната жалба, с който се оспорва наличието на основания за селектиране на въззивното решение до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Липсва подаден отговор по втората касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване актове и отговарят на изискванията за редовност, поради което и двете жалби се явяват процесуално допустими.

Производството е образувано по предявена от „Дженерали застраховане“ АД срещу Х. К. искова молба, обективираща регресна претенция с правно основание чл. 274, ал. 2 от Кодекса за застраховане /отм./ за заплащане на сума в размер 35 000 лв. –изплатено от застрахователя обезщетение за причинени от касатора на С. И. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 17.04.2024 г., и сума в размер 11 850 лв. – обезщетение за забава на главницата за периода 16.04.2021 г. – 16.04.2024 г.

Сезирана с жалби и от двете страни, въззивната инстанция е потвърдила постановеното от окръжния съд решение след като е констатирала, че то е валидно и допустимо. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Варна в отхвърлителната му част.

Съставът на въззивната инстанция е определил като безспорно, че с полица № 08113002556379 със срок на действие от 26.10.2013 г. до 25.10.2014г. ответното застрахователно дружество е покрило риска от ангажиране гражданската отговорност при управление на лек автомобил Мазда 3, рег. [рег.номер на МПС]. Апелативният съд е съобразил, че в исковата молба ищецът се е позовал на влязла в сила присъда срещу ответника Х. К., с която той е бил признат за виновен за нарушаване правилата за движение, довело до процесното ПТП, реализирано на 20.11.2013 г., при което е била причинена средна телесна повреда на пътничката в управлявания от него автомобил - С. И., както и на още едно лице. Присъдата е при квалифициращ елемент на деянието – бягство от местопроизшествието. Съдът е анализирал приложимата към казуса разпоредба на чл. 274 КЗ /отм./ и е разграничил отделните й хипотези, при които възниква регресна отговорност за делинквента. Приел е, че когато /както в случая/ бягството от местопроизшествието е категорично установено с присъда, по аргумент от чл. 300 ГПК извинителните причини за отклоняване от проверка на контролните органи за употреба на алкохол, или друго упойващо вещество подлежат на установяване от самия водач. Анализирал е установените по наказателното дело факти, че пострадалата пътничка първоначално е заявила, че тя е шофирала с цел да прикрие К., и като резултат е изградил извод за наличие на недобросъвестно поведение от негова страна. Констатирал е липсата на спор и относно другият релевантен факт, а именно, че застрахователното дружество е сключило споразумение с пострадалата в хода на производството по претенция с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, предмет на т. д. № 1834/2018 г. на Окръжен съд Варна, което след заплащане на сумата е било прекратено. Със споразумението на пострадалата е било определено обезщетение в размер на 30 000 лв. като пълна компенсация за причинените й неимуществени вреди. В текста на споразумението е заявено признание за прекъсване на давността с предявяване на иска на 20.11.2018 г. и ограничаване отговорността на застрахователя за начислени дължими от застрахования лихви само до три години преди сезирането на съда, съответно до размер от 5 000 лв. Съдът е констатирал и липсата на спор относно обстоятелството, че при това договаряне волята на пострадалата е била изразена от упълномощен адвокат, натоварен с представителна власт по завеждане на претенция и получаване на обезщетението, вкл. с право да предяви иск и да сключи спогодба, като подписа на упълномощителката е бил нотариално удостоверен със заверка № 71/2.01.2019г. на Нотариус, рег. № 572. Привлеченият като помагач К. (изтърпяващ към този момент ефективно наложеното наказание за транспортното престъпление), не е участвал лично или чрез пълномощник в тези преговори и не е заявил своето съгласие с крайното съдържание на споразумението, съответно поради прекратяване на производството по т. д. № 1834/2018 г. на Окръжен съд Варна не е обвързан от резултата на съдебно разглеждане. При тези данни, съдът е приел, че за К. не е препятствана възможността да оспори съществуването на самото задължение, евентуално неговия размер, респективно да противопостави на застрахователя своите възражения. За да формира този си извод, въззивният съд се е позовал в решението си на т.15 от ППВС 7/77 и решение № 54 от 4.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1018/2019 г., II т. о., ТК. При наличие на пълна защита срещу подписаното споразумение, съставът на апелативния съд е изключил наличието на интерес на ответника да оспорва отделно съдържание или валидност на договореното между застрахователя и увредената пътничка, поради което е отказал да събира доказателства във връзка със сочени от ответника пороци на споразумението. Като краен резултат съставът на Апелативен съд Варна е приел, че са доказани всички факти от хипотезиса на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ и, че възраженията на ответника въззивник срещу неправилно установената регресна претенция са изцяло неоснователни.

В съответствие с приетата теза за липса на обвързаност на делинквента ответник с постигнатото между застрахователя и пострадалата споразумение, съдът е разгледал противопоставените възражения срещу обема на причинените на И. вреди, както и размера на определеното обезщетение. След анализ на установените от експерта, назначен в хода на първоинстанционното производство, травми, най-сериозната от които фрактура на гръден прешлен, съдът е анализирал необходимостта от стабилизиране на фрактурата с метална пластина, довело до ограничаване движенията на гръбнака в блок от четири съседни прешлени, разместване и ново фиксиране на прешлена под обща анестезия, физиотерапевтичен курс, липсата на пълно възстановяване и повишаване риска от артрозни проблеми в бъдеще, съдът е оценил като средни и типични комплексни последици на средното по тежест увреждане на прешлен. Като е съобразил тази специфика на случая, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/68 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът е счел, че обезщетение в размер 30 000 лв. е справедливо.

В обжалваното решение съдът е разгледал и противопоставеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, което е намерил за основателно. Констатирал е липсата на спор, че пътуващата на предна дясна седалка пътничка е понесла увреждания, които не съответстват на медицински критерии за травми на места, типични за положение на фиксирано с колан тяло (т.нар. „коланна травма“) и е възприел определеният от първата инстанция размер на съпричиняване от 1/3. В резултат на това е определил крайният размер на дължимото от застрахования обезщетение в размер на 20 000 лв. Отрекъл е основателността на искането, заявено от ответника въззвник да определи съпричиняването в обем 90% като е изложил аргументи, че инцидентът е причинен от престъпните действия на ответника, който е допуснал челен сблъсък с предностоящо МПС поради избор на несъобразена с пътната обстановка в тъмната част от денонощието скорост и превишаване на разрешената такава в участъка. Посочил е, че значението на поведението на пътника не е равнозначно на това на водача на катастрофиралия автомобил, още повече, че според утвърдената практика обществените изискванията към водачите на МПС са значително завишени спрямо тези на останалите участници в движението. Обществената укоримост на нарушенията на управлявалия автомобила К. е значително по-висока спрямо поетия риск от пътника И.. Макар да няма пряка връзка с настъпилия удар и телесно увреждане според въззивния съд умишленото бягство на К. е повлияло негативно върху психическата сфера на пострадалата.

Заявеното от ответника въззивник възражение за погасена по давност претенция на пострадалата и погасена по давност претенция на застрахователя по регреса за неоснователни. В мотивите съдът е разяснил, че в процесния случай приложение намират общите правила на ЗЗД, признаващи ефект на прекъсване и спиране на давността при предявяване на иск срещу длъжника за принудително събиране на дълга (чл. 115 б.“ж“ и чл. 116 б.“б“ ЗЗД). С оглед заявените от К. възражения срещу автентичността на исковата молба, като документ неносещ подписа на И., съдът е посочил, че нередовността на искова молба, в която липсва подпис на ищеца, може да бъде отстранена в приложение на правилото, регламентирано от чл. 101, ал. 2 ГПК. Соченото правило според решаващия състав изключва тезата на въззивника, основана на отричаното действие на оспорената като неистински неавтентичен документ искова молба. Съдът е разяснил, че неподписаната (съответно и неавтентично съставената с подпис, положен от лице, различно от обявения автор) искова молба не е лишена изобщо от действие. Дори да не е била изготвена от С. И., тя може да послужи за валидно сезиране на съд и то към момента на нейното регистриране в деловодството му, ако в следващ момент съгласието на страната с това извършено от нейно име (от неизвестния автор на неистинския документ) се потвърди. Позовал се е на съдебната практика, според която обратното действие, предвидено в чл. 101 ГПК, се отчита и по отношение на правозащитното действие по предявяване на иск спрямо давността. Съобразил е, че самата регистрация на исковата молба като официален документ, удостоверяващ деня, в който същата е постъпила в канцелария на съдебна институция, не е била оспорена, поради което и за въззивния съд фактът на упражняване на правото на иск от пострадалата, респективно началото на съдебния процес (чл. 125 ГПК) е установен именно към датата 20.11.2018 г., на която следва да се счита прекъснато течението на давностния срок. Отделно, същия е спрял да тече докато е траел процесът по т. д. № 1834/2018 г. С прекратяване на производството действието на прекъсването е отпадало, но не и спирането, което е продължило до 26.03.2019 г., когато е бил стабилизиран прекратителният акт, слагащ край на съдебния спор. Съдът е отчел, че тази дата не предхожда установеното от експерта заверяване на сметката на пострадалата с изплатената от застрахователя сума - 05.03.2019 г. Съдът е отрекъл и погасяването по давност на акцесорната претенция, като е отчел заявената от застрахователя готовност да заплати лихвите, но за период от три години преди предявяването на застрахователната претенция в съда. По отношение на самата регресна претенция, въззивният съд е отчел, че давността за вземането на застрахователя не може да тече преди да е извършено плащане по застрахователното правоотношение, като се е позовал на т.14 ППВС 7/77, решение № 8 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2020 г., I т. о., ТК, решение № 95 от 26.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3060/2013 г., I т. о., ТК. Започналата да тече на 05.03.2019 г. (довършване на плащането при заверка на сметката на пострадалата) давност по вземането на застрахователя е била спряна за периода на извънредното положение от 13.03.2020 г. до 16.04.2020 г. на осн. чл. 3, т. 2 ЗМДВИП за два месеца и 7 дни, на осн. пар. 13 от ПЗР на ЗЗ, и затова при прекъсването й към 17.04.2024 г. не е бил изтекъл остатък от пълни пет години.

С решение № 227/2025 г. по в. т. д. № 137/2025 г. съдът е допуснал поправка в решение № 218/2025 г. като в диспозитива след думите:“23 334, 47 лв. /сбор съответен на дължимата главница и мораторна лихва, изплатени на пострадалото при ПТП лице от застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите““ се чете „Ведно със законната лихва от 17.04.2024 г. до окончателното й изплащане“. Този си акт съдът е мотивирал с факта, че К. е обжалвал решението на окръжния съд включително в частта, с която е присъдена лихва от датата на сезиране на съда до окончателно изплащане на главницата, а при разглеждане на делото съдът е намерил тази жалба за неоснователна, то постановеното решение следва да се допълни и допуснатата грешка да бъде отстранена. Тази корекция според състава на апелативния съд не променя правните изводи по същество на делото.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. При липса на конкретно формулиран въпрос или непосочване на хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт, а в производството по селекция тази преценка не може да бъде осъществена.

По основната касационна жалба:

Първата група въпроси не могат да обусловят достъп до касация, тъй като те не са директно обуславящи произнасянето на въззивния съд. Същите са поставени с цел да се изясни кой следва да докаже и как следва да се установи виновното поведение на застрахованото лице, за да бъде активирана регресната му отговорност. За да приеме виновно отклонение на ответника касатор от проверка за алкохол, въззивният съд е зачел постановената срещу него присъда на наказателния съд, с която му е било наложено наказание лишаване от свобода за причинена от него по непредпазливост средна телесна повреда на повече от едно лице, като след деянието деецът е избягал от местопроизшествието. Като допълнение към това съставът на апелативния съд е анализирал събраните по делото доказателства, целящи установяване на факта, че К. е напуснал местопроизшествието, с което е препятствал извършването на проверка за употреба на алкохол. Следователно въпрос, който притежава характеристиката правен в случая, би бил такъв, целящ разяснение относно приложението на чл. 300 ГПК, а не на чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. последно КЗ /отм./. Такъв въпрос обаче не е поставен.

Втората група въпроси също не могат да мотивират настоящия състав да селектира въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол, тъй като касаторът не държи сметка, че с подписване на споразумението между застрахователното дружество и пострадалата И. на 26.02.2019 г. е признато обстоятелството, че предявеният от нея иск е бил активиран преди изтичане на давностния срок, както и признато задължението на дружеството към пострадалата. Приложение в случая намира разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Последната разпоредба е разяснена с ТР № 4/2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК, ВКС, в мотивите на което е посочено, че признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. Признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. В тази връзка прекъсването на давността има значение единствено за страните по правоотношението, а не и за всички останали (erga omnes). В случая признанието е извършено в рамките на висящия процес по т. д. № 1834/2018 г. на Окръжен съд Варна преди изтичане на петгодишния давностен срок и от датата на обективираното признание е започнал да тече нов срок. Последващото прекратяване на делото е без правно значение за запазване на правата, които И. има срещу застрахователното дружество.

Формулираните въпроси, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, макар да са обусловили изводите на въззивната инстанция, не са разрешени в противоречие с цитираното от касатора т. 7 на ППВС № 17/1963 г. и доразвиващата дадените задължителни разяснения практика на ВКС по чл. 290 ГПК, както и служебно известната на съда такава, обективирана в решение № 60 097/13.09.2021 г. по т. д. № 1071/2020 г. на II т.о., решение № 60 154/20.01.2022 г. по т. д. № 1071/2020 г. на I т.о. Приема се, че приносът винаги следва да е доказан от страната, която го твърди, а не предполагаем, както и изводите за наличието му да не почиват на предположения. Безпротиворечиво се приема от различни състави на ВКС, че при приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се отчита общия съвкупен вредоносен резултат, поведението на делинквента и пострадалия, причинната връзка между това поведение и резултата и по-специално поведението на пострадалия, което обективно е създало предпоставки за настъпване на увреждането. В случая въззивната инстанция е взела предвид всички релевантни факти при приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК, поради което не следва да бъде допуснат касационен контрол по този въпрос. За да прецени наличието на съпричиняване и по този начин да възприеме извода на първостепенния съд, апелативният съд се е аргументирал с приетите за отправна точка категорични и съвпадащи изводи на вещите лица, изготвили комплексната съдебномедицинска и съдебно-автотехническа експертиза, че пострадалата е била без поставен предпазен колан и травмите й са в причинно-следствена връзка с това обстоятелство. Като допълнителен аргумент съдът е посочил, че бягството на делинквента няма пряка връзка с настъпилия удар и телесното увреждане, но се е явило стресогенен фактор за пострадалата, т. е. това не се явява ключов мотив. Соченото съждение не е повлияло на изведените решаващи мотиви, че основна причина за реализиране на инцидента е престъпното поведение на К., установено с влязлата в сила присъда, в сравнение с това на пострадалата. Допуснатата от съда терминологична непрецизност, твърдяна от касатора /използване на критерия „обществена укоримост“, вместо „противоправност“/ не се е отразила на крайния резултат при разрешаване на въпроса относно наличие на съпричиняване. Натрупаната значителна по обем практика на настоящата инстанция изключва априори соченият от касатора критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложното поле на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по втората група въпроси.

Изцяло неаргументирано е позоваването на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол относно групата въпроси, касаещи приложение на чл. 52 ЗЗД. Предходните две инстанции са определили по-ниско обезщетение в сравнение със заплатеното от застрахователното дружество, като са извършили обстоен анализ на събраните по делото доказателства и са прецизирали причинените на И. травми. Съставът на Апелативен съд Варна не се е отклонил от критериите, установени в задължителната /ППВС № 4/1968 г./ и доразвиващата я казуална практика на ВКС, които следва да се съблюдават, за да се определи справедливо обезщетение, а именно - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.

Петият и шестият въпроси са поставени хипотетично, поради обстоятелството, че въззивната инстанция не е отказала да обсъди възраженията на касатора относно недействителността на сключеното между застрахователното дружество и пострадалата споразумение, нито е анализирала приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Вярно е обратното – възраженията за недействителност са обсъдени, но са били намерени за неотносими към казуса. Искането за допускане на доказателства във въззивната инстанция е отклонено поради нерелевантност на фактите, които страната цели да установи, а не поради несвоевременното им заявяване. При това положение въпросите не удовлетворяват общата предпоставка за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросите, касаещи приложение на чл. 101 ГПК, намират своя директен отговор в сочената разпоредба. Всяко нередовно действие се смята за редовно извършено след неговото поправяне от момента на извършването му. Това се отнася включително за процесуално действие по подаване на нередовна искова молба. При неотстраняване на нередовността в указания срок процесуалното действие се смята за неизвършено. Установените от състава на апелативния съд факти по предявяване на исковата молба от И. срещу застрахователното дружество, обективираща пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, сочат, че подаването на същата е било потвърдено от ищцата, респективно е редовна от датата на регистрирането й в съда – 20.11.2018 г., дата, която предхожда изсрочването на петгодишния давностен срок. Липсва соченото от касатора противоречие с ТР № 1/2017 г. на ОСГТК, ВКС, а при наличието на сочената задължителна практика неудовлетворен се явява критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, релевиран от касатора във втората група въпроси, относими към приложението на чл. 101 ГПК.

Четвъртият въпрос от втората група, поставен в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не притежава характеристиката правен, доколкото не е мотивирал решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите си съдът е приел, че касаторът не се явява обвързан от сключеното между пострадалата И. и „Дженерали Застраховане“ АД споразумение, поради което е разгледал всички наведени от него възражения относно определяне размера на дължимото обезщетение, наличието на съпричиняване, погасяване на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ по давност. При това положение без значение се явява обстоятелството дали е валидно или порочно сключеното споразумение в отношенията между делинквента и застрахователното дружество, защото дори споразумението да е валидно, то не го обвързва.

Директното основание за достъп до касация, регламентирано от чл. 280, ал. 1, предл.3 ГПК има своето специфично приложение, което не съвпада с това по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая касаторът е приравнил оплакванията си за обикновена неправилност на въззивното решение с квалифицираната форма на неправилност, предвидена в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Многократно касационната инстанция в свои актове е разяснявала, че очевидната неправилност се състои в прилагане на норма, която не е част от обективното право, или прилагане на правна норма в нейния обратен смисъл, или драстично нарушение на основни правни принципи. Никоя от тези хипотези не е налице в случая, а просто касаторът е преповторил основните си оплаквания в жалбата, като е добавил към всяко, че то обуславя очевидна неправилност.

По касационната жалба срещу решението, постановено по рена на чл. 247 ГПК.

Обжалваното решение, с което е отстранена очевидна фактическа грешка, също не може да бъде селектирано за извършване на касационна проверка, тъй като то не противоречи на соченото от касатора решение № 62/2014 г. по т. д .№ 2224/2022 г. на I т.о. В последното е съобразена последователната съдебна практика, че очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда в мотивите и нейното външно изразяване в диспозитива на съдебния акт. В производството по чл.247 ГПК съдът следва да прецени дали е налице такова несъответствие и в зависимост от това да постанови крайния акт, като в мотивите не може да се изхожда от други съображения, например такива, каквито са изложени в мотивите по съществото на правния спор. Недопустимо е чрез поправка на очевидна фактическа грешка да се замести формираната воля на съда. Не представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл. 247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, както и пропускът да се вземе становище по част от иска или по някой от исковете. Тези грешки могат да бъдат отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение, защото те изискват да се замести неправилно формираната или липсващата воля на съда с ново решение, поради това е и недопустимо да се отстраняват служебно от съда. Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда.

В процесната хипотеза въззивният съд е формирал воля да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение в частта, атакувана от въззивника К., но е пропуснал в описателната част от диспозитива да посочи законната лихва. Допълнителното й включване чрез постановеното по делото решение по реда на чл. 247 ГПК не представлява изменение или отменяне на формираната вече воля, съответно не е налице отклонение от приетото с съдебната практика.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол и по двете касационни жалби, доколкото не са налице сочените от касатора основания за осъществяването му.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна, на която следва да бъдат присъдени 100 евро юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС