Определение № 60620 от 15.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 561/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по жалба на ответника ЗАД „Армеец“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът М. Б. оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло. По жалба на ищеца въззивният съд е уважил иска частично – до размер на 39000 лв. Приел е за установено, че застрахованият водач е могъл обективно да възприеме пресичащата пътното платно дъщеря на ищеца от разстояние, достатъчно да предотврати произшествието чрез намаляване на скоростта на автомобила с готовност за спиране, каквото не е било предприето в нарушение на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 ЗДП. С това, както и приемайки за необорена от ответника установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина, въззивният съд е обосновал извод, че настъпилото произшествие представлява застрахователно събитие, покрито от сключената при ответника застраховка „Гражданска отговорност“. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел за справедлив съгласно чл. 52 ЗЗД размер от 130 000 лв., като е отчел родствената връзка между ищеца и починалата в резултат на произшествието нейна дъщеря, възрастта на последната, съществувалата между тях емоционална връзка и отражението на смъртта на пострадалата върху психиката на ищеца. За да намали обезщетението, въззивният съд е намерил за основателно предявеното от ответника възражение за съпричиняване, като е приел, че пострадалата в значителна степен е допринесла за настъпване на произшествието, съответно вредите, доколкото е предприела пресичане на трилентово пътно платно при интензивен трафик на място, неразрешено за движение на пешеходци. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Първият от поставените от жалбоподателя въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК относно преценката, поотделно и в съвкупност, на събраните доказателства, както и на общоизвестните факти във връзка с преценката относно наличието на виновно и противоправно поведение на застрахования водач не отговаря на общото изискване за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочено кои точно доказателства, респ. факти, въззивният съд не е обсъдил. Изложени са единствено оплаквания в самата жалба за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд в частта относно механизма на произшествието, които обаче, като въпрос по правилността на решението, са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Вторият от поставените въпроси: “Налице ли са основания за ангажиране отговорността на водача, респективно неговия застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, при преимуществен принос от страна на пострадалия; Налице ли е самоувреждане при принос на пострадалия, надвишаващ 50%;“ също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правен довод в този смисъл – че преимущественият (т. е. при наличие и на принос на водача) принос на пострадалия за настъпване на произшествието, респ. вредата – изключва изобщо отговорността на водача и на неговия застраховател от страна на ответника в процеса не е въведен, съответно не е и обсъждан от въззивния съд, Останалите въпроси, формулирани в основното изложение, могат да бъдат приети за удовлетворяващи общия селективен критерий, обобщени във въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По този въпрос е установена последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и следващи решения на ВКС, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай. На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателя, не е предмет на настоящата фаза на касационното производство. Не обосновават допускане на касационно обжалване и останалите въпроси, формулирани в допълнителното изложение, депозирано в срока за обжалване. Първият от тях – допустимо ли е да се обоснове наличието на виновно и противоправно поведение на водач на МПС с нарушение на конкретна норма, при положение, че от доказателствата е видно, че конкретното поведение не може да бъде подведено под цитираната норма (в случая предвид поддържаната от жалбоподателя теза за отсъствие на „предвидима опасност“ по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДП) – не е правен, а от фактическо естество. Правните съображения на въззивния съд са основани на приетата за установена от фактическа страна предвидимост на създадената от пострадалата опасност за движението с произтичащото от това приложение на чл. 20, ал. 2 ЗДП, което именно е релевантният правен въпрос. А дали опасността е била предвидима за водача или не е въпрос по фактите, чийто отговор във всеки конкретен случай зависи от доказателствата. Не е от правно естество и вторият въпрос относно критериите дали конкретна опасност на пътя е предвидима или не по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДП. В тази част разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДП е съвсем ясна, доколкото използваният израз „предвидимо препятствие“ е достатъчен за тълкуване, че предвидимо е само това препятствие/опасност, което водачът е предвиждал или обективно е могъл да предвиди. Това обосновава и извода, че предвидимостта по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗЗД е въпрос по фактите в зависимост от събраните доказателства във всеки конкретен случай, а не се основава на „критерии“. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и третият въпрос “Допустимо ли е въззивният съд да обоснове крайните си изводи на база само „правилата на логическото мислене, научните достижения и опитните взаимовръзки между явленията и обстоятелства в обективната действителност“, макар за същите да са необходими специални знания и по делото да са налице заключения на вещи лица в съответната област на науката и техниката;“. Изводите си относно фактите въззивният съд е основал на съвкупна преценка на събраните доказателства, включително показанията на застрахования водач и техническата експертиза относно механизма на произшествието, а не само върху правилата на логическото мислене и т. н., както се поддържа в изложението. Четвъртият въпрос – налице ли е самоувреждане при принос на пострадалия над 50 % - повтаря аналогичния въпрос в основното изложение и за него изцяло важат изложените по-горе съображения. С оглед горното касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ищеца разноски за касационното производство не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът