Определение № 377 от 08.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1434/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Е. А. и М. А. А. чрез техния пълномощник адв. Е. К., срещу въззивно решение № 473 от 05.12.2019 г. по в.гр.д. № 648/2019 г. на Русенския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за нищожност на обжалвания съдебен акт поради липса на мотиви. Поддържа се също въззивното решение да е недопустимо в частта, с която съдът е разгледал насрещен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК. В случай, че въззивното решение не страна от пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост, жалбоподателите поддържат същото да е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Иска се решението на въззивния съд да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата валидност и допустимост, евентуално – на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по посочените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни и процесуалноправни въпроси. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация С. А. И. чрез своя процесуален представител адв. Пл. Г. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за достъп до касационно обжалване. Върховният ксасационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 1288 от 17.07.2019 г. по гр.д. № 6334/2018 г. на Районен съд - Русе и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на А. Е. А. и М. А. А., че С. А. И. е собственик на площта, заключена в правоъгълник от 28 кв.м, по границите на недвижим имот, представляващ дворно място от 195 кв.м в [населено място],[жк], [улица], съставляващо поземлен имот с идентификатор .... и имота с идентификатор ...., собственост на ответниците, и е осъдил същите да предадат на С. И. владението върху този имот. Осъдил е А. А. и М. А. на основание чл. 109 ЗС да премахнат изградената от тях телена ограда и бетонната й основа по границата между поземлен имот с идентификатор .... и ...., както и да заплащат на С. И. по 10 лв. месечно обезщетение за ползване на посочената част, считано от 14.09.2018 г. до предаване на имота. Със същото решение въззивният съд е отхвърлил предявените от А. А. и М. А. против С. И. искове с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР и чл. 124, ал.1 ГПК. По делото е безспорно установено, че ищцата С. И. е собственик на поземлен имот с идентификатор ...., а ответниците - на имот с идентификатор .... Не е било спорно по делото, че към настоящия момент двата имота са разделени от ограда от телена мрежа с бетонна основа. Въззивният съд е приел, че оградата навлиза в имота на ищцата. Посочил е, че този извод се налага от показанията на разпитаните по делото свидетели, протокол за трасиране на границата и данните от съдебно - техническата експертиза, според която имотната граница била по линията по т. 3-4 по плана от 1987 г. Посочил е също, че с оглед представените по делото писмени доказателства и данните по приетата експертиза неоснователен е предявеният като насрещен иск с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР и искът по чл. 124, ал.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна нищожност. Трайно установената практика на ВКС е в смисъл, че едно съдебно решение е нищожно когато е постановено от незаконен състав, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Неизпълнението на задължението на решаващия съд да мотивира постановения съдебен акт като обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, и да посочи кои обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, представлява нарушение на процесуалните правила, относимо към правилността на решението, но не се приравнява на липса на валидно волеизявление, респ. не е основание за нищожност на решението. Неоснователно е и искането за допускане на решението до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Според разрешението, дадено в т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по своя характер е установителен иск за собственост. При спор, породен от грешка в кадастъра, установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. В този смисъл изводът на въззивния съд, че с насрещната искова молба са предявени два иска - по чл. 54, ал.2 ЗКИР за установяване грешка в кадастралната основа и чл. 124, ал.1 ГПК за установяване принадлежността на правото на собственост към момента на предявяване на иска върху спорната част, за която се твърди, че неправилно е заснета към имота на ищците, не сочи на произнасяне по непредявен иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поставят следните въпроси, за които твърдят да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Дали съдът в преценката си за допусната грешка при заснемане на поземлен имот в кадастралната карта е задължен да изследва и да обоснове правните си изводи на прилагането на предходни, одобрени преди одобряване на кадастралната карта, регулационни планове и трансформацията на регулационните граници в имотни. 2. Относно настъпването на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план с оглед разпоредбите на § 6, ал.2, § 8 и § 9 ПЗР ЗУТ, одобрен при действието на ЗТСУ/ отм./. 3. Дали устните обяснения на вещото лице, дадени в съдебно заседание по приемане на писменото му заключение, представляват част от това заключение и може ли съдът да кредитира фрагментарно само писменото заключение и свидетелски показания, без да ги съпостави с останалите събрани по делото доказателства. 4. Обвързан ли е съдът от констатациите на вещото лице относно кадастралното заснемане и регулационното отреждане на спорните съседни имоти, относно наличието на придаваеми места, и може ли при неяснота на заключението да поиска повторно или допълнително изслушване на вещото лице. 5. При постановяване на решението следва ли съдът да вземе предвид всички доказателства по делото, да ги обсъди и да изложи мотиви защо приема някои за неотносими, както и защо кредитира едни, а не кредитира други. Твърдението на ищцата С. И. е било, че ответниците владеят без основание част от собственото й дворно място, като са изградили ограда, която навлиза в имота й. Ответниците са предявили насрещен иск да бъде признато за установено по отношение на ищцата, че те са собственици на спорната част, и че същата неправилно е била заснета в кадастралната карта като част от имота на ищцата. В исковата молба са изложили твърдения, че със КРП от 1957 г. процесната реална част е била придадена към имота на ищцата; че тази регулация не е била приложена; че в кадастрален план от 1987 г. регулационната граница неправилно е била заснета като имотна и тази грешка е пренесена в кадастралния план, одобрен през 2002 г. и съответно в кадастралната карта. Назначена е съдебно- техническа експертиза, която е дала заключение, че първият план за територията, в която се намират имотите на страните, е от 1940 г. и по него те представляват част от имот № 120. Следващите планове са от 1957 г., 1964 г., 1987 г. и 2002 г. Писменото заключение не съдържа констатации относно статута на спорното място по тези планове. Изготвени са комбинирани скици, върху които вещото лице е отразило „линии по КРП от 1940 г., линии по КРП от 1957 и 1964 г., линии по КРП от 1987 г., линии по кадастрална карта, и материализирана граница между двата имота”, без да е конкретизирано дали отразените с различен цвят върху скиците граници са имотни или регулационни. В съдебно заседание е пояснило, че реалната граница е по т.1-2, изчертана с червен цвят, която е материализирана на място и съвпада с границата по плановете от 1957 г., от 1964 г. и 1987 г., а регулационната граница по плана от 1987 г. минава по т. 3-4. Пояснило е също, че в одобрената кадастрална карта кадастралната граница е заснета по т.3-4 и не съвпада с материализираната на място. Вещото лице е посочило също, че след направените в [община] справки не е констатирало да се предвиждали придаваеми места по регулация. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е възпроизвел констатациите на вещото лице относно съществуването на няколко КРП за имотите и годините на тяхното одобряване, и без да обсъди същото в неговата цялост и във връзка с останалите събрани по делото, и на тази база да направи извод дали спорния имот по някой от тези планове е бил със статут на придаваемо място по регулация и дали тази регулация е приложена, е направил извод, че имотната граница е по т. 3-4. По този начин въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представеното с касационната жалба решение № 227 от 12.11.2013 г. по гр.д. № 3340/2013 г. на ІІ г.о., според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. Това обуславя основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в този смисъл процесуалноправен въпрос. Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса дали в преценката си за допусната грешка при заснемане на поземлен имот в кадастралната карта съдът е задължен да изследва и да обоснове правните си изводи с прилагането на предходни, одобрени преди одобряване на кадастралната карта, регулационни планове и трансформацията на регулационните граници в имотни. В противоречие с практиката, обективирана в решение № 286 от 07.11.2011 г. по гр.д. № 1242/2009 г. на І г.о. на ВКС, въззивният съд не е изложил мотиви защо приема, че кадастралната карта отразява вярно имотната граница между двата имота. Въпросът, свързан с приложението на § 6, ал.2, § 8 и § 9 ПЗР на ЗУТ, не е разглеждан от въззивния съд и в този смисъл сам по себе си не се явява обуславящ изхода на делото. По него и по въпроса за правомощията на въззивния съд по отношение заключението на вещото лице, когато то е непълно или неясно, касационната инстанция по необходимост ще вземе становище с решението по същество. Водим от гореизложеното съдът