Определение № 818 от 19.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2204/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] срещу определение № 2434 от 23.09.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.ч.гр.д. № 2369 по описа на съда за 2025 г. с което след отмяна на първоинстанционно определение № 13634 от 15.07.2025 г. по гр.д. № 10566/2024 г. на Софийски градски съд, I ГО, 19 състав, е допълнено постановеното по същото дело първоинстанционно решение № 3202 от 27.02.2025 г. в частта за разноските, като е осъдено „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адв. В. П. Н., САК, [населено място], на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в производството пред СГС. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие с практиката на ВКС. Изтъква се, че неправилно въззивният съд не се е аргументирал защо позоваването на изтеклата погасителна давност следва да стане по съдебен ред. Твърди се, че в настоящия случай изпълнителното дело е прекратено, изпълнителният лист се намира в кориците на прекратеното изпълнително дело и дори не е в патримониума на кредитора, като ищецът е имал възможност с едно извънсъдебно изявление, отправено до кредитора, да се позове на настъпилата погасителна давност и по този начин до съдебен процес да не се стига. Подчертава се, че в случая дружеството - жалбоподател, което е ответник в производството по делото, не е дало повод за завеждане на делото, тъй като напълно се е дезинтересирало от събиране на вземането от длъжника, бездействало е в продължение на повече от 8 години и не е предприело нито едно действие за събиране на задължението си. Обобщава се, че съгласно практиката на ВКС предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Иска се отмяната на обжалваното определение и постановяването на друго такова, с което да бъде оставено без уважение искането на адв. В. Н. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 280, ал.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба жалбоподателят формулира следните въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда: 1/ „При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК и направено искане за прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК може ли да се приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, ако изпълнителното дело е прекратено, изпълнителният лист не е в патримониума на кредитора и същият трайно се е дезинтересирал от събиране на вземането, като в продължение на дълъг период от време не е предприемал действия за събиране на вземането?“ По същия въпрос се сочи приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с определение № 1266 от 25.04.2025 г. на ВКС по к.ч.т.д. № 332/2025 г., I т.о. и цитираната в него съдебна практика. 2/ „При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, фактът на издаден в полза на кредитора изпълнителен лист достатъчна предпоставка ли е да се приеме, че същият е дал повод за завеждане на делото и изключване приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК?“ 3/ „При направено искане за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК длъжен ли е съдът да събира доказателства дали ответникът е дал повод за завеждане на делото и при какви обстоятелства може да се приеме, че същият е станал повод за завеждане на делото?“ По втория и третия въпрос се твърди наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излагат се съображения, че предвид огромния брой на делата с искове по чл. 439 ГПК, даването на отговор на поставените въпроси от страна на Върховния касационен съд, би помогнало на районните и окръжни съдилища в страната да прилагат закона еднакво и да не допускат злоупотреба с право, както от страна на длъжниците, така и от страна на кредиторите. Твърди се, че отговорът на поставените въпроси относно това, кога един кредитор е станал повод за завеждане на делото, е ключов с оглед многобройните дела по чл. 439 ГПК, повечето от които с праг под 5000 лв., с които основно се занимават районните и окръжните съдилища и по които много често въпросът за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК е решаван противоречиво. Ответникът в производството оспорва основателността на подадената частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: в предмета на делото се включва иск с правно основание чл. 439 ГПК - за признаване за установено спрямо ответника „С.Г.Груп“ ЕАД, че ищецът Р. Д. М. не дължи суми, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48395/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав. Ищецът се позовава на изтекла погасителна давност. Първоначалният взискател „Банка ДСК“ ЕАД е образувала изп.д. № 20128380409978 по описа на ЧСИ М. Б.. На 21.09.2017 г. са били изпратени запорни съобщения до различни търговски банки, след което не са извършвани изпълнителни действия. Така на 21.09.2019 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Вземането е прехвърлено в полза на ответника, който на 20.03.2020 г. е представил пред съдебния изпълнител договора за цесия и е изявил желание за конституирането му като взискател по делото. С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът е признал предявения иск, като е отправил искане да не се възлагат в негова тежест сторените от ищеца разноски. С решение № 3202 от 27.05.2025 г. по гр.д. № 10566/2024 г., Софийски градски съд е уважил изцяло предявения иск, като на основание чл. 78, ал. 2 ГПК е приел, че разноските по делото следва да се възложат върху ищеца. Ищецът е отправил искане за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските, срещу което ответникът е депозирал възражение. С обжалваното пред въззивния съд определение № 13634 от 15.07.2025 г. Софийски градски съд е оставил без уважение искането за изменение на съдебното решение в частта за разноските, приемайки, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и дори е признал иска. Изхождайки от гореизложената фактическа обстановка и с оглед нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, от правна страна въззивният съд е приел, че в случая ответникът е признал иска, но спорно между страните е дали с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото или не. Въззивният съд се е позовал на решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е разяснено, че целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права. На кредитора чрез нея се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Цитирана е разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, съгласно която давността не се прилага служебно, уточнявайки, че освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Допълнено е, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение. Ето защо съдът е заключил, че възражението за изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. Въззивният съд е споделил изцяло цитираната от него практика на ВКС, засягаща въпроса за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност, при липса на образувано за същото изпълнително производство и при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника, а именно: определение № 1220 от 05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ВКС, ТК, II ТО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. В цитираното определение на ВКС, постановено в съответствие с константната практика на ВКС - определение № 242 от 31.05.2018 г. по ч.гр.д. № 2062/2018 г. на ВКС, ГК, IV ГО и определение № 708 от 28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, ГК, I ГО е прието, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което не може да се направи извън исковия процес. За конкретния случай Софийски апелативен съд е приел, че ищецът се позовава на прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Съдът е допълнил, че не са заявени твърдения за предприети след това изпълнителни действия, поради което не е налице висящо изпълнително производство. Съдът обаче е приел, че наличието на изпълнителен лист за процесното вземане в полза на ответника и поддържаната дължимост на сумите по същия обуславя необходимостта от предявяване на отрицателния установителен иск. Формиран е извод, че за длъжника е налице правен интерес да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичане на срока на погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора. С оглед на това въззивният съд е обобщил, че не би могло да се приеме, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. По изложените съображения съдът е приел, че доколкото регламентираните в нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК са кумулативни, липсата на една от тях изключва приложението на разпоредбата, а съдебната практика, на която се позовава ответникът и която е възприета от първоинстанционния съд, е преодоляна с цитираната по-горе актуална практика на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на обжалвания съдебен акт, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането му до касационен контрол. В случая по първия поставен от частния касационен жалбоподател въпрос не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на жалбата му по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От посочените от жалбоподателя съдебни актове, на които според него обжалваното определение противоречи, определение № 1266 от 25.04.2025 г. на ВКС по к.ч.т.д. № 332/2025 г., I т.о. и последните две от цитираните в него определения на ВКС не съставляват практика измежду уредената в посочената разпоредба на процесуалния закон, доколкото с тях не е допуснато касационно обжалване на съответните въззивни определения. Останалите /първите три/ от цитираните в същото определение такива на ВКС са неприложими към настоящия процесен случай, като постановени по дела, по които приетите за установени от касационните състави обстоятелства от фактическа и правна страна, са принципно различни – при липса на издаден в полза на кредитора изпълнителен титул /изпълнителен лист или пряко изпълнително основание, даващо му възможност да осъществи принудително изпълнение/, или друга възможност в негова полза за осъществяване на извънпроцесуална принуда /пр. чрез отказ занапред да доставя стоки и/или услуги/, или пък друго негово конкретно поведение, с което кредиторът да е дал повод за завеждането на иска. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и по двата въпроса на частния касационен жалбоподател, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на същите е налице формирана практика на касационната съдебна инстанция, включително цитираната от въззивния съд в обжалваното му определение, както и служебно известна на съдебния състав, по отношение на която не са налице предпоставките за изоставянето и/или изменението й, съобразно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и наличието на която практика, съобразно същите разрешения, изключва приложимостта в случая, на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ търговско отделение