Определение № 1944 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1155/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Н. М., против решение № 220 от 18.12.2023 г. по гр. дело № 205/2023 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено първоинстанционното решение с отхвърлен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните. Поддържа, че така поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. дело № 4297/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. дело № 1060/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. дело № 1882/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. дeло № 3638/2014 г. на ВКС, I т.о., и решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г., II г.о., и

2. Дали при наличие на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който продавачът е предал на купувача владението на имота, предмет на договора, продавачът продължава да упражнява фактическа власт върху имота чрез купувача или купувачът упражнява тази власт на собствено основание. По този въпрос не се посочва практика на ВКС, на която даденият в обжалваното решение отговор противоречи, или друго основание, обуславящо допускане на решението до касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба – К. П. И., в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор с изложени съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Не претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е образувано по подадена на 17.11.2020 г. от М. М. против К. И. искова молба с предявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на принадлежността на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** от 514 кв.м по кадастралната карта на [населено място], общ. Т., по реституция по ЗСПЗЗ и наследяване, евентуално - давностно владение, за отстраняване на констатирани нередовности на която са дадени указания от въззивната инстанция и същите са изпълнени от ищеца М. М..

Ответникът К. И. в законоустановения срок по чл. 131 ГПК е оспорил така предявения иск, навеждайки възражения за недопустимостта му, евентуално за неговата неоснователност поради извършени с имота разпоредителни сделки и липса на осъществявано владение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на 1/2 идеална част от процесния ПИ въз основа на земеделска реституция и наследяване, а и въз основа евентуалното основание – придобивна давност, и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено от удостоверението за наследници от 25.09.2020 г., че ищецът М. М. е наследник по закон – син, на Н. М. Н. и Н. В. Н., починали съответно на 20.12.2004 г. и 05.04.2007 г. Изложил е за установено, че с решение № РР95 от 25.07.1995 г. на ОСЗГ – Тетевен на наследодателя Н. Н. е възстановено право на собственост в съществуващи стари реални граници на пет земеделски имота, от които и ливада от 1.051 дка, местността „Ш.“, в землището на [населено място], общ. Т., представляваща имот № * по картата за землището, като за имотите е издаден на наследодателя и нотариален акт (НА) № 101 от 06.12.1996 г.

Прието е за установено, че с НА № 103 от 06.11.2000 г. наследодателите Н. Н. и Н. Н. продали на К. С. и А. С. – трети на производството лица, незастроено урегулирано място от около 612 кв.м, отредено за парцел * в кв. 18 по плана на [населено място], както и около 320/1051 идеални части от ливада, представляваща имот № * от масив 54 по плана на землището на селото. С акта страните са разпредели и правото на ползване на земеделски имот, чрез определяне за купувачите да ползват онази част от същия, която попада в очертанията на мислено продължени странични регулационни линии на закупения от тях парцела *, а за продавачите - останалата част.

С нотариален акт № 74 от 17.04.2003 г. наследодателят Н. Н., лично и като пълномощник на Н. Н., продава на С. К. – също трето на производството лице, парцел * в кв. 18 с площ от 612 кв.м. по плана на [населено място], както и около 620/1051 идеални части от същата ливада, за които части от земеделския имот е определена за ползване по мислената права, продължение на границата между парцел * и парцел *.

Установено е от въззивния съд, че ищецът М. М., като наследник на Н. Н. и Н. Н., е продал на ответника К. И. с договор за покупко-продажба на недвижим имот по НА № 65 от 06 юни 2007 г. УПИ с площ от 612 кв.м, съответстващ на парцел * в кв. 18 по плана на [населено място]. Между тези страни е сключен и друг договор за продажба по НА № 111 от 16.12.2008 г., с който М. М. е продал на К. И. 450/1051 идеални части от същата ливада, представляваща имот № * по картата на землището, за които е определено ползването на част от земеделския имот, представляваща естествено продължение на собствения на купувача и съседен УПИ * по ПУП на [населено място], която ползвана част започва от североизточната регулационна граница на УПИ * в кв. 18 и продължава до североизточната граница на неурегулирания ПИ № *.

Прието е за установено и че на 17.02.2011 г. въз основа на сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот ищецът М. М. се е задължил да прехвърли на В. Л. – трето на производството лице, 1/2 идеална част от собствеността на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ ПИ с идентификатор * - ливада, с площ от 514 кв.м, като владението върху имота е предадено със сключване на предварителния договор. Тези страни са сключили и допълнително споразумение от 10.05.2011 г. към предварителния договор, автентичността на които за ищеца М. М. е приета за установена въз основа изслушано от първоинстанционния съд експертно заключение, поради невъзможност на продавача да се снабди в срок с необходимите документи за окончателната сделка за имота, като с него срокът за прехвърляне на собствеността е продължен до 17.03.2013 г. и е посочено, че се предава владението на идеалната част от имота при реално ползване на югоизточната част от имота, съответна на неговите идеални части, намираща се между продължението на северозападната и югоизточна граници на съседния имот *, собственост на купувача, и следваща реалната част от същия имот, ползвана от собственика К. И. по НА № 111 от 16.12.2008 г. Последният на 12.03.2020 г. се е снабдил констативен нотариален акт за признаване правото на собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка за ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта.

Обсъдени са и приетите от двете инстанции заключения на техническите експертизи, от които е прието за установено, че стар имот № * по КВС на [населено място], който по нанасяне на скицата е с площ 1051 кв.м, се включва в образуване на имоти по кадастралната карта на [населено място], като от земеделския имот подадат следните площи в поземлени имоти с идентификатори по кадастралната карта: ПИ * - 286 кв.м; ПИ * - 166 кв.м (целия имот); ПИ * – 265 кв.м; ПИ * - 95 кв.м, и ПИ * - 239 кв.м (целия имот). Североизточната част от имот с идентификатор * е образувана от имоти по КВС, представляващи: имот № * с площ от 286 кв.м на Н. Н.; имот № * с площ от 36 кв.м на М. М. и имот № * с площ от 34 кв.м на К. К.. Прието е, че част от имот с идентификатор *** попада срещу УПИ *-* с площ от 257 кв.м, а друга срещу УПИ *-* - също 257 кв.м. зложено е въз основа на допълнителното експертно заключение, че част от имот № *, попада в ПИ ***, срещу УПИ *- * с площ от 115 кв.м, а друга част от имот № * попада в ПИ ***, срещу УПИ *-* с площ от 171 кв.м. Посочено е, че площта от ПИ с идентификатор ***, заключена между имот № * по КВС и УПИ *-*, е 85 кв.м и е част от имот № * по КВС, записан като [населено място], а площта от ПИ с идентификатор ***, заключена между имот № * по КВС и УПИ *-* - 72 кв.м, която също е част от имот № * по КВС. По експертното заключение е изложено, че границата на урбанизираната територия в КВС на [населено място] не е вярно нанесена, поради което имот № * по КВС няма обща граница с УПИ * и УПИ * в кв. 18 по ПУП на селото.

По делото са събрани и гласни доказателствени средства, част от тях чрез извършен разпит на свидетелите на страните по време на извършван оглед на спорния имот с участие и на експерта от състава на техническата експертиза, като въз основа на тях е прието за установено наличие между имотите на изградени трайни граници - жив плет с имота на запад; железобетонни стълбчета между спорния имот и съседния имот от север и железни колове и мрежа с имота от изток.

При така установените факти въззивният съд е приел, че ищецът и въззивник М. М. (сега касатор) не е установил принадлежност на право на собственост на спорния имот в твърдяния обем въз основа на наведените от него придобивни основания – земеделска реституция и наследяване, евентуално придобивна давност. Изложил е съображения, че собствеността на реституирания на наследодателя на ищеца М. М. земеделски имот № * по КВС, представляващ ливада и включен в спорния имот, с поредица от прехвърлителни сделки, сключени от наследодателите му и самия него като наследник за този имот и съседните ПИ, е прехвърлена, поради което и същият не се легитимира като собственик на поддържаното главно придобивно основание. Същите въззивният съд е приел, че изключват извод за обратното и при установеното от експертното заключение невярно нанасяне на границата на урбанизираната територия в КВС на [населено място] и съответно липсата на обща граница на имот № * по КВС с УПИ * и УПИ * в кв. 18 по ПУП на селото.

Приета е за неустановена и твърдяната като евентуално придобивно основание придобивна давност за собствеността върху спорния имот. Изложени са мотиви, че владение по чл. 68, ал. 1 ЗС, като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, не е установена от конкретизирания пред въззивната инстанция начален момент на давностното владение – 06.12.1996 г., започнало от неговия наследодател Н. Н. и присъединено към неговото владение, осъществявано от сключване на предварителния договор от 07.03.2011 г., чрез купувача по договора - В. Л., тъй като констативният нотариален акт от 1996 г. не е основание за владение на имот и за реституирани имоти, какъвто е спорният, владение се осъществява чрез въвод във владение по ЗСПЗЗ. Доказателства за такъв не са представени по делото, поради което е прието от въззивния съд, че не е доказано наследодателят да е владял имота и съответно да е налице универсална сукцесия. Въз основа на преценката на събраните доказателствени средства и приетите за установени от тях и другите доказателства данни за упражнявана от св. В. Л. въз основа на предварителния договор фактическа власт върху имота, съответно върху частта от ливадата в местността „Ш.“ над УПИ *-* по плана на [населено място], от 2011 година с намерение да го държи като свой, изключва твърдяното от ищеца М. М. владение за него, осъществявано чрез В. Л., правата на който и не са предмет на производството.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновава.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Поставеният в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да прецени относимите доказателства по очертания от твърденията на страните предмет на спора и да обсъди наведените от тях доводи и възражения, излагайки мотиви по тях, обоснован с наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, осъществява общата предпоставка на посоченото основание, но не и специалната предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По този въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС, включително и в тази, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и обжалваното въззивно решение не й противоречи. В така установената практика на ВКС и в задължителните разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи извод за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила или отмени – изцяло или отчасти, първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и формирани в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на относимите доказателства по предмета на спора, очертан от наведените придобивни основания като правопораждащи факти на претендираното субективно право и неговото съдържание - претендираната 1/2 част от собствеността на процесния имот, и при обсъждането им с процесуалните позиции на страните, очертани от наведените от тях доводи и възражения. Обсъдил е събраните доказателства, включително и експертните заключения, извеждайки изводи от установените от тях данни, включително и за реституирания земеделски имот № * по КВС, именно във връзка с доводите на страните, свързани и с относимите към въведените правопораждащи факти, съставляващи придобивно основание за претендираната част от собствеността на имота - земеделска реституция и наследяване, евентуално придобивна давност, след което съдът е обосновал и крайните си фактически и правни изводи относно претендираното вещно право. Несъгласието на касатора с крайните решаващи изводи на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените в жалбата оплаквания, при този осъществен анализ и оценка на относимите доказателства и преценката им с позицията на страните, съставляват доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по материалноправния въпрос относно осъществяваното въз основа на предварителния договор владение, по който касаторът дори и не обосновава наличие на някоя от специалните предпоставки по предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. По този въпрос е налице и непротиворечива практика на ВКС – решение № 218 от 24.07.2012 г. по гр. дело № 978/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 83 от 1.02.2021 г. на ВКС по гр. дело № 2978/2019 г. на ВКС, II г.о., и други, с която не се установява несъответствие. В тази практика обобщено се приема, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма вещнотранслативен ефект, но по аргумент от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС фактическа власт, упражнявана въз основа предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и за нея е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС. Упражняващият фактическа власт въз основа предварителен договор държи имота за себе си, тъй като има увереността, следваща от целта на договора, че като купувач по същия ще придобие собствеността върху имота.

В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.