Определение № 50398 от 05.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1687/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на Д. Т. К. и В. М. К. срещу решение №175 от 01.04.2022г. по т.д. №775/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която e потвърдено решение №21037 от 31.05.2021г. по т.д. №105/2019г. на Смоленски окръжен съд, поправено с решение №21043 от 30.06.2021г., в частта, с която са отхвърлени предявените от всеки от касаторите против ЗД „Бул инс“ АД искове за разликата над сумата от 120000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина им М. В. К., настъпила при ПТП на 12.06.2019г., по вина на водача на автомобил марка БМВ, модел 320Д, рег. [рег.номер на МПС], със сключена застраховка Гражданска отговорност по застрахователна полица ВО/02/119000883667, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.10.2019г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Касаторите поддържат, че съставът на Пловдивски апелативен съд неправилно е приложил установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост и като последица е определил обезщетение, което не отразява действителната тежест на причинения противоправен резултат и не съответства на степента на претърпените от тях болки и страдания. Твърдят, че с решението не са обсъдени всички доказателства по делото в съвкупност и пълнота, нито е отчетена икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Считат за неправилен извода на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия М. К., като сочат, че е изграден изцяло върху предположения. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочат като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност / противно на ППВС №4/1968г. и трайната съдебна практика/? 2/ Трябва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, за да бъде то справедливо, да се съобрази със съдебната практика по аналогични случаи? 3/ Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, за да бъде то справедливо, и следва ли съдът, при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС №4/1968г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението? 4/Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по КЗ, които съставляват законово отражение на обществено – икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието? 5/ Може ли извода за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение предполага ли доказване по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване? 6/Необходимо ли е безспорно доказване от навеждащия възражението за съпричиняване, че пострадалият е допускал или предполагал, че може да бъде увреден от водач, употребил алкохол, като се е качил като пътник в МПС на такъв водач, въпреки, че е възприел, че причинителят на вредата е бил видимо пиян или е знаел за употребата на алкохол от водача, преди качването му в МПС? 7/ Следва ли при наличието на няколко предпоставки, формиращи наличието на съпричиняване, съдебният състав да определи в какъв размер процентно всяка предпоставка влияе върху определения общ размер на съпричиняване? Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: въпросът по т. 1 - с решение №24 от 28.01.2010г. по гр. д.№4744/2008г. на ВКС, І г. о., решение № 589 от 29.06.2010г. по гр. д. №1359/2009г. на ВКС, І г. о., решение № 221 от 15.04.2002г. по гр. д. №677/2001г. на ВКС, І г. о., решение № 281 от 13.04.2004г. по гр. д. №888/2006г. на ВКС, І г. о. и др.; въпросът по т. 2 – с решение №172 от 03.11.2017г. по т. д. №608/2017г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 204 от 07.11.2016г. по т. д. №3568/2015г. на ВКС, І т. о., решение №236 от 13.12.2017г. по т. д. №1200/2017г. на ВКС, І т. о. и решение №131 от 04.01.2016г. по т.д. №2592/2014г. на ВКС, ІІ т. о., въпросите по т.3 и т.4 – с решение №749 от 05.12.2008г. по т.д. №387/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение №66 от 03.07.2012г. по т. д. №611/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение №83 от 06.07.2009г. по т. д. №795/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение №233 от 20.12.2016г. по т. д. №3586/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №88 от 17.06.2014г. по т. д. №2974/2013г. на ВКС, ІІ т. о., решение №236 от 13.12.2017г. по т. д. №1200/2017г. на ВКС, І т. о. и решение №131 от 04.01.2016г. по т. д. №2592/2014г. на ВКС, ІІ т. о; въпросът по т.5 – с решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №99 от 06.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о.; въпросът по т.6 – с решение №22 от 22.05.2012г. по т.д.№395/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответникът ЗД "Бул Инс" АД оспорва жалбата, като твърди, че не са налице сочените в жалбата касационни основания. Счита, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, като са отчетени в пълна степен страданията на ищците. Поддържа, че правилно съдът е отчел съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като по делото безспорно е установено, че ако той е бил с предпазен колан, неговата смърт е нямало да настъпи, а наред с това и той съзнателно се е качил при водач, за когото е знаел, че е употребил алкохол. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 150 000 лева представлява справедлив паричен еквивалент за възмездяването на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния син М. К. вследствие процесното ПТП. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта, съществувалите близки емоционални отношения между него и родителите му, а също и обществено – икономическите условия към датата на настъпване на ПТП, намерили израз в установените в чл.492 от КЗ лимити на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът е приел за доказано възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, изразяващ се в това, че е пътувал без поставен предпазен колан, в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. С оглед на това съставът на САС е споделил извода на първоинстанционния съд относно степента на приноса на пострадалия в размер на 20%. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал. 1 т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касаторите въпрос относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, е обуславящ за изхода на спора и покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и оплакванията във въззивните жалби на страните, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касаторите с приетата за установена по делото фактическа обстановка, не е равнозначно на неизпълнение на задължението на съда да обсъди релевантните за спора доказателства. По втория въпрос относно задължението на съда да се съобрази със съдебната практика по сходни казуси, следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 от ГПК. По делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Заявените в изложението пети и шести въпрос са поставени във връзка с извода за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от М. К., направен от въззивния съд. Въпросите са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора по предявените искове по чл.432, ал.1 от КЗ. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото в решение №81/14.06.2016г. по т.д. №1529/2015г. на ВКС, IІ т.о. (служебно известно на настоящия съдебен състав) е прието, че употребеното количество алкохол в рамките на позволеното – до 0,5 промила, не следва да се взема предвид при преценката за наличие на съпричиняване. Съгласно цитираните от касатора решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №99 от 06.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., както и служебно известните на състава решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС. Поставените от касаторите въпроси съставът на ВКС обобщава по следния начин: „ Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано наличието на причинна връзка между настъпилия инцидент и поведението на пострадалото лице?” Останалите три въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са относими към правилността на обжалваното решение, поради което съдът ще се произнесе по тях с решението по съществото на касационната жалба. На основание чл.83 ал.2 от ГПК касаторите са освободени от заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд