Определение № 568 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 373/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. Й. против решение № 2257/16.10.2019 г. по т.д.№ 2611/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 13/ 13.03.2019 г. по т.д.№ 86/201766 г. на Окръжен съд Перник, за отхвърляне на иска на касатора против Д. Р. Ц., с правно основание чл.538 ТЗ, за присъждане на сума над размера от 4 798,85 лева / 1 200,13 лв. присъдени от първоинстанционния и 3 598,72 лева присъдени допълнително от въззивния съд /, ведно със законна лихва върху същата от 03.11.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание запис на заповед от 15.04.2009 г., както и за отхвърляне на иска, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД над сумата от 593,96 лева / присъдена мораторна лихва върху главницата, за периода 21.12.2012 г. – 03.11.2017 г. / до претендираните 7 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че съдът е разгледал само две от каузалните основания, станали причина за издаване на записа на заповед, в обезпечение на възникнали въз основа на същите задължения на ответника към ищеца, но те далеч не изчерпват всички в причинна връзка с издаването на ценната книга / изплатени вместо ответника негови задължения към трети лица, но и разходи във връзка с това /. Намира, че съдът е следвало да съобрази неоспорването от ответника, както и че ищецът не е бил длъжен да установява и в този смисъл да изчерпи каузалните причини за издаването на менителничния ефект. Ответната страна – Д. Ц. - представлявана в процеса от особен представител, не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът М. Й. е предявил срещу Д. Ц. иск, за осъждането му да заплати сумата от 32 000 лева, на основание запис на заповед от 15.04.2009 г. по който същият е издател, както и обезщетение за забава в издължаването на главницата, в размер на 7 000 лева. Посочил е обстоятелства, съставляващи каузалната причина за издаване на ефекта. Така е посочил, че като поръчител, по сключен от „ Корнер Шоп Д.Ц.” ЕООД, чийто управител е бил ответника, с „Банка ДСК „ ЕАД договор за кредит за сума от 10 000 лева, е бил осъден за сума от 10 604,50 лева. Твърди, че е погасявал задължението, без да уточнява в исковата молба размер. Посочил е, че като поръчител по договор на ответника с „Профи Кредит България „ЕООД за сума от 10 008 лева, е осъден, солидарно с него, за сума от 10 163,47 лева, ведно със законната лихва до окончателното погасяване на дълга и разноски по воденото арбитражно производство. Твърди, че е погасил част от вземането на „Профи Кредит България„ ЕООД в размер на 6 650 лева. Твърди, че ответникът, признавайки всички направени от ищеца в негова полза разходи, в размера от 32 000 лева, е издал записа на заповед в обезпечаване на вземането на ищеца в този размер. Представен е и запис на заповед от 21.06.2012 г. – по твърдение на ищеца по погрешка, тъй като неколкократно уточнявали с ответника размера на задълженията му. Назначеният по делото особен представител на ответника е оспорил иска, поради очевидна неотносимост на сочените каузални причини за издаване на записа на заповед, доколкото и двата договора за кредит следват датата на съставяне на ценната книга. Като цяло е твърдял неяснота „ какво, защо и на какво основание се иска „ със записа на заповед. Първоинстанционният съд, въз основа на представените със записа на заповед писмени доказателства, установявайки редовност на менителничния ефект по отношение на задължителни реквизити, е приел, че ищецът установява каузална причина за издаването му само по отношение на сума от 1 200,13 лева, изхождайки от качеството му на солидарен с ответника длъжник по договора за кредит, сключен с „ Профи Кредит България „ЕООД, респ. припадащата му се като солидарен длъжник част от дълга при равни квоти, доколкото друго не е установено по делото. Установил е качеството му на поръчител, каквото впрочем има и ответника, по сключения от „Корнер Шоп Д.Ц.”ЕООД договор за кредит с „Банка ДСК„ ЕАД, но е приел, че липсват доказателства за изплатени от ищеца, в погашение на дълга, суми. Въззивният съд е споделил доводите относно дължимостта на сумата от 1200, 13 лева. Въз основа на ново доказателство, прието на основание чл.266 ал.2 т.1 ГПК, е приел за доказано погасяване дълг на ответника, на основание поръчителството му по сключения договор с „Банка ДСК „ ЕАД, в размер на 3 598,72 лева, които е присъдил допълнително. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ При действаща нормативна уредба, когато съставянето и използването на запис на заповед са достатъчно основание за съществуване на задължение и когато формата на този документ е от единствено значение за доказване на задължение към определено лице и за определена сума, при изменение на закона и съдебната практика в насока на изрично доказване наличие на каузални отношения с издателя на записа на заповед и договорното му задължение, определящо размера на сумата по записа на заповед, следва ли да се прилагат измененията в закона и да се търси връзка за какво и по какъв начин са дадени парите, след като документът не е оспорен откъм съдържание и подпис на издател? и 2/ Как следва да се приложи чл.59 ЗЗД по отношение съществуването на формален документ за парично вземане, когато липсват доказателства за неговата обвързаност с допълнителни споразумения за наличието на финансови взаимоотношения и по какъв начин законът може да защити в подобна ситуация правото да се търси обезщетение до размера на изплатените суми, с които се е обогатила ответната страна, като се има предвид размера на сумата, който може да се докаже само с писмени доказателства и към датата на издаването си е бил достатъчно основание да се докаже задължението ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Първият от въпросите съдържа изначално неверни предпоставки – изменение на приложим закон / 1/ и съдебна практика, задължително изискваща установяване на каузални причини за издаване на менителничния ефект /2/. Самото наличие на задължителна съдебна практика, чието непознаване формулираният въпрос обективира – ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – изключва относимостта и на сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, още повече единствено с формално цитиране на нормата. Съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, настоящата инстанция има правомощието единствено да конкретизира въпроса, не и да го подмени с действително релевантния. Вторият от въпросите е напълно неотносим, тъй като чл. 59 ЗЗД няма приложение в спора. Исковете са основани на абсолютна търговска сделка, а не на субсидиарната отговорност за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, нито по чл. 534 ТЗ. Въпросът е и твърде общо формулиран, както и в относимост към начина на доказване, с оглед размера на установимите плащания, какъвто решаващ извод за частично отхвърляне на исковете въззивният съд не е мотивирал. Формалното позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е от естество да удовлетвори допълнителния селективен критерий в тази хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение