Определение № 3343 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 991/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от ответницата М. И. К., чрез адв. И. Н., и от ищеца М. К. Б., чрез адв. Б. Р., срещу решение № 1156/14.11.2024 г. по в. гр. д. № 2646/2023 г. на Софийския апелативен съд. С него, въззивният съд след като частично е отменил решение № 261050/05.08.2023 г. по гр. д. № 1194/2021 г. на Софийския градски съд, е осъдил М. И. К. да заплати на М. К. Б. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 4 500 лв., представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди от три публикации в публичния личен профил на ответницата в социалната мрежа фейсбук от 7.11.2020 г. и от 8.11.2020 г., които съдържат неверни, клеветнически и обидни твърдения и целят да уронят доброто име на ищеца и да настроят общественото мнение в негативен аспект спрямо него, ведно със законната лихва от 08.11.2020 г. до окончателното изплащане. Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 4 500 лв. до пълния му предявен размер от 26 000 лв. Касаторката-ответник обжалва въззивното решение с доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените срещу нея искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. По отношение вероятната недопустимост на обжалваното решение /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК/ се поддържа нередовност на исковата молба с оглед предявените обективно съединени искове, които не са разграничени по основание и петитум, което прави произнасянето на въззивния съд недопустимо. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е аргументирано с доводи за необоснованост на въззивното решение в контекста на постановения от първоинстанционния съд диспозитив и изложените от въззивния съд мотиви, които според касаторката са неразбираеми. Това е довело до постановяване на диспозитив, който не отговаря на мотивите на решението или е налице несъответствие на постановения диспозитив с обективираната в мотивите воля на съда. Във връзка с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят въпросите: 1."Длъжен ли е съдът да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и на тази база да обоснове крайните си изводи?"; 2."Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства и за последиците от разпределение на тежестта на доказване?"; 3."Какъв е критерия за извършване на преценка дали се касае за оценъчни съждения или фактически твърдения и относно границите на правото на изразяване на свободно мнение. Възможно ли е да има клеветнически характер твърдение, основано на заявени от друго лице факти и противоправно ли е изразяването му в този случай? Счита ли се за фактическо твърдение реплика в чат сесия в платформата фейсбук?". С подаден от ищеца, чрез адв. Б. Р., писмен отговор на касационната жалба се поддържа становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Касаторът-ищец обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът му за разликата до пълния претендиран размер. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд правилно е установил наличието на предпоставките по чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответницата, но е нарушил критерия за справедливост, присъждайки обезщетение в занижен размер. Моли решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да се уважи предявеният иск в пълния му размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпрос: 1."Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и да обсъди в мотивите на решението си всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и оплаквания, направени от страните?"; 2."Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изложи своите мотиви?"; 3."Дали свидетелските показания /когато са допустими като доказателствено средство/ са достатъчни, за да се приеме за доказан факт, за който не са ангажирани никакви други, включително насрещни доказателства?"; 4."Може ли въззивният съд да приеме за установено обстоятелство, без за него в рамките на спора да е въведен довод или защитно възражение от страните, нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, съответно с отговор на въззивната жалба?"; 5."Как се разпределя доказателствената тежест между страните в процеса за фактите, за които всяка страна извлича за себе си изгодни правни последици и може ли въззивният съд да приеме за установено обстоятелство, за което по делото липсват доказателства?"; 6."Нарушен ли е критерият за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните?"; 7."Следва ли съдът да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, относими към обема на вредите?"; 8."Когато непозволеното увреждане се изразява в засягане на честта, достойнството и доброто име на физическо лице и се осъществява чрез публично заявени и разпространени думи и изрази, от значение ли са броят (интензитетът) на употребените думи и изрази за приложение на заложения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост?"; 9."Следва ли съдът да определи паричния еквивалент на неимущественото увреждане, изхождайки от конкретните обществено-икономически условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането?"; 10."При иск с правно основание чл. 45 ЗЗД подлежат ли на обезщетение всички неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?"; 11."При иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, следва ли съдът да обсъди установените по делото обстоятелства с вредоносен характер и предвид особеностите на всяко едно от тях, да прецени конкретния вредоносен ефект върху личността, общественото положение и здравето на ищеца?"; 12."При иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД изключва ли се отговорността за деликт, ако вредата е предпоставена от съвкупното действие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова?"; 13."Дали при насочване на публикация срещу обществено известно лице, по отношение на което обективно са завишени изискванията за почтеност, следва да се приеме, че естествено и логично е мненията или квалификациите за лицето да засегнат в по-голяма степен личния му живот, с оглед на което да се извърши преценката на създадените неудобства и притеснения?". С подаден от ответницата, чрез адв. И. Н., писмен отговор на касационната жалба се поддържа становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Въззивният съд е приел, че между страните липсва спор, а и се установява от извършената по делото съдебно-техническа експертиза, че твърденията по отношение на ищеца, направени в процесните публикации, изхождат от ответницата и имат следното съдържание: В публикацията от 07.11.2020 г., направена в личния Фейсбук профил на ответницата: "К. ме изнудваше за с*кс, за да продължи да излъчва предаванията си с мен; - Твърди, че @nikoleta_lozanova, @nora_nedkova, @amihaelatodorova и всички останали плеймейтки, които са му гостували, са му се отплащали с ду**не, за да са в ефир; е гнил отвътре, вечно пиян и дрогиран; лично съм присъствала на телефонни разговори, в които един от най-големите критици на правителството се уговаря за срещи с президента. А после се хвали пиян - колко пари му взима и как той създава и руши имиджи в тази държава; към мен имаше ултиматоми за секс, за да продължиш да излъчваш предаванията с мен; Също как твърдеше, че Н., М., Н. и всички други плеймейтки са ти духали, за да ги излъчваш; Мога да разкажа и за срещи с президента, в които искаш пари, за да говориш срещу премиера". В публикацията от 08.11.2020 г. направена в личния фейсбук профил на ответницата: "Важното тук е, не че К. е имал желания към мен. Това щеше да е нормално, ако той не бе стигнал до сексуално-работни ултиматуми в тях. Има секс - има предаване. Няма секс - няма предаване; После станаха директни покани. И някак той все така извърташе нещата, че уж да се видим лично, за да говорим по работа, а все пиеше и говореше за секс; Накрая всичко прерасна в директни ултиматуми и искания. Постоянно ме склоняваше и убеждаваше, че това е нормално, като ми казваше, че всички преди мен са го правили". Въззивният съд е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 39, ал. 1 КРБ основното право на гражданите на свободно мнение и неговото разпространение, чрез слово е конституционно гарантирано, но то не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Същевременно разпоредбата на чл. 10 т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяване на мнения, включително разпространяване на информация и идеи, без намесата на държавните власти. Пределите на тази свобода се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, а правото на свободно разпространение на информация не може да служи за нанасяне на обиди и клевети. В мотивите си въззивният съд е разяснил и същността и правната природа на обидните и клеветническите твърдения и е прокарал разграничение между тях и оценъчните твърдения. Приел е, че изложеното от ответницата, с изключение на израза "е гнил отвътре", съставлява фактически твърдения, за които следва да бъде установено, че са верни, като доказателствената тежест за установяването им се носи от ответницата. В тази връзка съдът е посочил, че страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване, като в определени случаи, когато страната не разполага с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност освен осъществяването на факта. На следващо място, съдът е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, че ищецът е изрекъл думите: "Има секс - има предаване. Няма секс - няма предаване". Липсват доказателства, че ищецът е изнудвал ответницата "за с*кс, за да продължи да излъчва предаванията си с нея"; липсват доказателства, че "@nikoleta_lozanova @nora_nedkova @amihaelatodorova и всички останали плеимейтки, които са му гостували, са му се от плащали с ду**не, за да са в ефир"; "както и, че е вечно пиян и дрогиран"; както и че ответницата е "присъствала на телефонни разговори, в които един от най-големите критици на правителството се уговаря за срещи с президента, в които иска пари, за да говори срещу премиера". За основателен е приет доводът на ищеца, че в гражданския процес не съществува понятието "прекалена" и "непосилна" доказателствена тежест така, както е приел първостепенният съд. За основателно е прието релевираното във възивната жалба на ищеца възражение, че ответницата не е успяла да проведе успешно пълно и главно доказване, нито пряко, нито чрез верига от косвени доказателства на своите фактически твърдения. Посочил е, че същите не се установяват от представената по делото вайбър кореспонденцията между страните, както и от показанията на св. М. К. /майка на ответницата/. В разменената вайбър комуникация липсват нецензурни думи, нито са налице директни сексуални покани или ултиматуми, свързани с работна зависимост. Съдът не е кредитирал показанията на св. М. К., която заявява, че знае за изречението: "Има секс - има предаване. Няма секс - няма предаване" от своята дъщеря, като е изложил изрично съображения за това - показанията са изключително пристрастни, дадени изцяло в полза на нейната дъщеря, преповтарят изявленията на ответницата. Заедно с това, според съда ищецът е провел успешно насрещно доказване, опровергаващо, твърденията на ответницата, че ищецът я е изнудвал, за да продължи да участва в негови предавания. Св. Н. Т., продуцент на предаването "К. Втори план" по БТВ, и Е. И., редактор на същия проект, в своите показания изрично заявяват, че ответницата К. е била герой само в един от епизодите на предаването, в което е бил реализиран проектът "Богат беден", като след реализирането му ангажиментите на К. са приключили, тя е била само "гост" в предаването, отделните епизоди са били с отделни "герои" и концепциите не са се повтаряли. Посочил е, че от показанията на двете свидетелки се установява, че те изрично са обяснили на ответницата за нейната роля в предаването, както и че тя е ангажирана само по този проект. Апелативният съд е кредитирал показанията на посочените свидетели, тъй като е счел същите за достоверни, обективни, безпристрастни и взаимно допълващите се. От показанията на двете свидетелки съдебният състав е приел за безспорно установено, че след участието на ответницата в проекта "Богат беден" нейното участие е приключило. Съобразявайки казаното от свидетелите съдът е намерил за нелогично ищецът да е отправял сексуални ултиматуми към ответницата, за да я включи в друг епизод, респ. епизоди. Верността на твърденията на ответницата се разколебавала и от приложената от ищеца и неоспорена разпечатка от фейсбук профила на едно от замесените в публикацията на ответницата лица - М. Т.. В същата Т. опровергава твърденията на ответницата за сексуални ултиматуми от страна на ищеца, като изрично подчертава, че с М. К. е имала единствено и само професионални отношения. Така изложеното обосновало извода на въззивния съд за неизпълнена доказателствената тежест на ответницата да установи по безспорен начин фактическите си твърдения, напротив -ищецът, чрез насрещно доказване, с ангажираните от него доказателства, е опровергал достоверността на изложеното от нея. За основателно е прието оплакването на въззивника-ищец, че съобразно доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, на доказване подлежат твърденията на ответницата за факта, че е била изнудвана за секс чрез "ултиматуми" за неучастие в предаванията на ищеца, а не, както е разсъждавал първоинстанционният съд в решението, относно факта дали ищецът е осъществил състава на понятието "сексуален тормоз" по смисъла на ЗЗДискр. Съдът е приел, че по делото не се установява и твърдението на ответницата, че ищецът е "вечно пиян и дрогиран". Поканата на ищеца за "чаша вино" и опосредените показания на св. К., която научила от дъщеря си, че ищецът "е все с чаша в ръка, пие и ползва наркотици", не могат да докажат при условията на пълно и главно доказване, че тези фактически твърдения са верни. В тази връзка съдът е взел предвид и показанията на св. И., която заявява, че "К. употребява алкохол колкото да каже "Н."". За основателно е прието и оплакването във въззивната жалба, че първата инстанция неправилно е приела, че тези твърдения съставляват оценъчно съждение, което не подлежи на проверка за вярност, напротив - твърденията за системна злоупотреба с алкохол и наркотични вещества съставляват твърдения за факти, а не оценка и подлежат на проверка за вярност. Твърденията на ответницата, че ищецът при телефонни разговори договаря, а при срещи получава, пари от президента, за да говори срещу премиера и правителството, също са приети за недоказани, като неправилно първостепенният съд е приел, че за доказване на тези изявления не може на ответницата да бъде възлагана "непосилна доказателствена тежест". За основателно е прието релевираното от ищеца оплакване, че не могат публичните му публикации, в които той, в рамките на политическия плурализъм, критикува действащото тогава правителство, да бъдат възприети като индиция за верността на твърденията на ответницата, че получава пари от президента, за да говори против премиера и правителството. Липсват доказателства, че изразеното от ищеца е ставало срещу заплащане, още по-малко от страна на президента. Всичко гореизложено обусловило крайния извод на въззивния съд, че ответницата не е успяла да проведе пълно и главно доказване, нито пряко, нито чрез верига от косвени доказателства на своите твърдения, изложени във фейсбук профила й, поради което същите следва да бъдат характеризирани като клеветнически. По отношение на оценъчното съждение на ответницата, че К. "бил гнил отвътре", въззивният съд е приел, че същото съставлява обида, тъй като засяга чувствата на чест и на лично достойнство на лицето. Посочил е, че следва да се прави разлика между частно лице и лице, което е известна публична личност и докато първият може да претендира за особено силна защита на своето право на зачитане на личен живот, то същото не важи в такава степен за публичните фигури, по отношение на които границите на допустимата критика са по-широки. Въпреки възприетите по-широки граници на допустима критика към политици и публични личности обаче свободата на изразяване на мнение спрямо тях не е безгранична, а ограничена до възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на конкретната личност чрез нанасяне на обида или изразяване на клеветническо твърдение, а посоченото по-горе оценъчно твърдение е именно такова, което засяга чувството на лично достойнство. Предвид всичко гореизложено, въззивният съд е направил извод, че по делото е безспорно доказано наличието на проявено противоправно и виновно поведение от страна на ответницата. Относно наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответницата, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, в т.ч. свидетелските показания и заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, се установява, че такива са претърпени от ищеца. Въззивният съд е дал вяра на показанията на двете ищцови свидетелки, които са посочили какво е било състоянието на ищеца от момента, в който той е научил и прочел процесните публикации до момента на разпита им, същите са намерени за обективни, дадени в резултат на преки, непосредствени впечатления от психо-емоционалното състояние на ищеца. Посочил е, че безспорно лицата, които са близки на пострадалото лице и които са били до него към датата на процесните събития имат най-пълна и точна представа за емоционалното и здравословно състояние на ищеца. И двете свидетелки дават конкретни примери - цитати от процесните изявления, които са оказали негативно влияние върху психо-емоционалното състояние на ищеца. Съдът е посочил кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетелки, а именно заключението на приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, от което се установява, че ищецът веднага след прочитане на процесните публикации във фейсбук е преживял остър емоционален стрес, преминал впоследствие в тревожно депресивно състояние със следните проявления: напрежение, колебания в настроението, емоционална лабилност, с измерено високо невротично ниво. Ищецът се е отдръпнал от контакти, затворил се е в себе си, ограничил е общата си житейски активност, възприел е ситуацията като критична, превратна за съдбата му. При разпит в съдебно заседание, вещото лице е посочило, че е възможно други събития, които са настъпили в този период, като смъртта на баща му, раздялата с приятелката му, да са оказали влияние върху психо-емоционалното състояние на лицето, но не може да се отрече ролята на конкретното обстоятелство - публикациите и отразеното в тях, което в своята тежест в голяма степен е допринесло за състоянието, в което се е намирал. Вещото лице е посочило, че е възможно две години след това събитие ищецът все още да се чувства депресиран, тъй като това зависи от възможностите на лицето за справяне и преодоляване на ситуацията. Въззивният съд е посочил, че изводите на вещото се подкрепят и от представените по делото амбулаторен лист с № 026766/11.11.2020 г. и удостоверение, издадено от консултант-терапевт, фасилитатор системни констелации за осъществени в периода от 08.11.2020 г. до 16.11.2020 г. консултативни сесии, от които се установява, че след като узнал за изложеното в процесните публикации ищецът изпаднал в състояние на повишена тревожност, посттравматичен стрес в значителни размери, кумулиращи опасност за здравето, оплаквал се е от безсъние и високо кръвно налягане. Наред с това, съдът е приел, че по делото е доказано, както конкретно поведение на автора, изразяващо се в съставяне, публикуване и разпространение на процесните текстове в социалната мрежа фейсбук, така и обстоятелството, че поведението на ответницата е определящо за настъпване на вредите, че това поведение е вътрешно необходимо свързано с резултата. Посочил е, че такава връзка между поведението и резултата ще е налице тогава, когато вредата закономерно произтича от деянието, а не е случайно свързана с него. Предвид изложеното и доколкото в конкретния случай ищецът е установил, че съставянето и публикуването на невярната клеветническа и обидна информация се дължи на действия на ответницата, въззивният съдебен състав е приел, че е налице и причинна връзка между поведението й и претърпените от него вреди. Въз основа на така направените правни констатации, съдът е формирал краен извод за наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответницата по делото. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди Софийският апелативен съд е взел предвид данните за вида, характера, дълбочината и интензитета на претърпените душевни болки и влошено здравословно състояние на ищеца. Съобразил е естеството на претърпените неимуществени вреди от ищеца, тъй като се касае за уронване достойнството и авторитета му, както в личен, така и в делови план. Взел е предвид, че е реализирана публичност чрез изявленията на ответницата, които са направени в нейния профил във фейсбук, който е достъпен за неограничен брой потребители, били са обект на реакции, коментари и споделяния на публикацията. Приел е, че изложените в публикациите твърдения са оказали силно отрицателно влияние върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството му и близките му. Съобразил е вида на противоправния акт - клевети и обиди, както и обстоятелството, че същите са наситени със силно негативно внушение за работата на ищеца, за професионализма му, за морала и житейските му ценности. Отчел е обстоятелството, че ищецът към момента на проведеното психологическо изследване не е успял да преработи психотравмата - все още е налице тревожност, не общува с хората, затворил се е в себе си. Съобразил е, че не са настъпили трайни и необратими промени във физическото му и психическо здраве, че процесните публикации не са единствен и изолиран източник на травматичните изживявания на ищеца, че по делото не е установена пряка причинна връзка между изнесеното в процесните статии и липсата на подновяване на договора с БТВ, нито пряка причинна връзка между публикациите и хоспитализацията на майката на ищеца. В обобщение, по изложените съображения, отчитайки и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към релевантния момент и съдебната практика по сходни случаи, въззивният съд е формирал извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 4 500 лв. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице предпоставките на закона за селекция и допускане на касационното обжалване по нито една от двете касационни жалби. По касационната жалба на М. И. К.: В случая атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за неразбираемост на волята на съда. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е изложил мотиви за частичната основателност на иска и постановеният диспозитив е в съответствие с мотивите, като волята на съда е изразена ясно и недвусмислено. Не е налице вероятност и обжалваното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, обективирана напр. в решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г. на ВКС, ІV г. о., съобразена и от въззивния съд, съгласно която в случаите на съпричиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, които са свързани обективно помежду си, осъществени са в непродължителен период от време и всяко следващо деяние наслагва върху вече предизвикана травма, обезщетението се търси и присъжда глобално, тъй като в повечето хипотези практически е невъзможно разграничаване на вредите от всяко отделно деяние. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда глобално и съгласно т.11 от т.р. №3/2004г. на ОСГК. Не е налице и соченото основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. За да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЕКЗПЧОС, на Конституцията на РБ, на ЗЗД и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Първият поставен в изложението въпрос е решен в съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Според последната, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика, доколкото в решението си същият е изложил собствени фактически и правни изводи, като е посочил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства, като е изложил съображенията си кои доказателства кредитира и защо, както и какво счита за установено от тях. Във връзка с втория поставен в изложението въпрос следва да се посочи, че в съдебната практика се приема, че когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест - то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение в съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Противната страна, която не носи доказателствената тежест, може да извършва насрещно доказване - да оборва главното доказване като докаже, че фактът не се е осъществил или най-малкото да внесе съмнение в осъществяването му. За да направи извод дали твърденият факт е доказан, съдът следва да претегли и да прецени съвкупно всички събрани доказателства - тези, които с положителност сочат на осъществяване на факта и тези, които по един или друг начин внасят съмнение или опровергават това /решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о./. Пълното доказване може да се осъществи и само чрез косвени доказателства, които са несъмнени и достоверни и са в такава връзка с останалите обстоятелства по делото, че несъмнено установяват главния факт /решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ІV г.о./. Процесуалният закон не изключва възможността за установяване на релевантен факт само чрез косвени доказателства. Въпросът дали ангажираните по делото доказателства /в конкретиня случай - вайбър кореспонденция и показанията на св. М. К./ са достатъчни да обосноват извод относно осъществяването или неосъществяването на определен релевантен за спора факт, не е правен, а фактически въпрос. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите на въззивния съд, тъй като това касае правилността на решението, а тя може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване на решението, поради което поставеният въпрос не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Третият въпрос относно разграничението на фактическите твърдения от оценъчните съждения и границите на правото на изразяване на свободно мнение е включен в предмета на спора и е обусловил крайните изводи на решаващия съд, но по него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката си ВКС приема, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира в предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, като оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност; за вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения и, ако те са верни, не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация. В настоящия случая въззивният съд е извършил разграничение кои са фактите, изнесени от ответницата и за тях е извършил проверка за вярност. Приел е, че същите имат характеристиката на клеветнически такива. А по отношение на оценъчното твърдение "бил гнил отвътре", въззивният съд е счел, че съставлява обида и за него също следва да се ангажира отговорността на ответницата. Ето защо по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС следователно не е налице твърдяната от касаторката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационната жалба на М. К. Б.: Първите три въпроса касаят задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и събраните по делото доказателства и преценката им да намери израз в мотивите на решението му. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране. Въззивното решение съдържа достатъчно подробни и изчерпателни мотиви, в които са обсъдени доводите на страните в необходимата степен. Съдът е изследвал всички доказателства по делото - писмени доказателства, свидетелски показания, заключението на вещото лице и след тяхната преценка поотделно и в съвкупност е определил справедливия размер на дължимото обезщетение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди не може да е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Възивният съд е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил установените от доказателствата по делото факти относно степента на засягане на неимуществената сфера на ищеца, които факти коректно е съпоставил с релевантните критерии по чл. 52 ЗЗД. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по четвъртия и петия въпрос, тъй като по отношение тях не е осъществено общото изискване на закона да са значими за изхода на конкретното дело, а и освен това са израз на несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд, че процесните публикации не са единствен и изолиран източник на травматичните изживявания на ищеца. По отношение на следващата група въпроси - от шести до единадесети включително, както и тринадесети, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане, не се констатира противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., както и с константната практика на ВКС. В ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди, а именно: данните за вида, характера, дълбочината и интензитета на претърпените душевни болки и влошено здравословно състояние на ищеца, отражението на незаконния акт върху личната свобода, социалната сфера на общуване, в работата и упражняване на професията, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, вида на противоправния акт - че съдържа обиди и клевети, тежестта им и общоприетите норми за етика и морал. обстоятелството, че обидните и клеветнически изявления са станали достояние на широк кръг лица, общественоикономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта и съдебната практика по сходни случаи. Съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив - изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Дванадесетият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е формирал извод, че е налице съвкупното въздействие на множество явления при причиняването на противоправния резултат, поради което поставеният въпрос не може да бъде преценен като обуславящ и съответно представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете жалби. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение