Определение № 619 от 30.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. К. чрез адв Св.П. срещу решение №1316 от 01.11.2018г по в.гр.д.№ 1933/2018г на Пловдивски окръжен съд, с което в обжалваната част е потвърдено изцяло решение № 1563 от 04.05.2018г на Пловдивски районен съд Уважен е иска на И. Г. Ш. срещу касатора К. К. К. за обезщетение на неимуществени вреди до размера на сумата 5400 лева в резултат на причинени телесни увреждани на 17.05.2017г вследствие ухапване от куче порода „Питбул”, надзор над което е упражнявал К. К. Искът е предявен ,квалифициран и разгледан на основание чл. 50,ал.1 ЗЗД. Решаващо за уважаване на иска срещу ответника и настоящ касатор в случая е съображението,че при изяснената фактическа обстановка последният лично и пряко е упражнявал надзор върху кучето,ухапало ищеца в парка на[жк],гр.П.. Ответникът е разхождал поднадзорното му куче в нарушение на забраната по чл.177, ал.1 т.3 ЗВМД, без необходимите с оглед породата му неразтеглив повод и намордник, при което надзираваното от К. К. куче и кучето на ищеца се сбили,а при опита на двамата да ги разтърват, агресията на питбула се насочила към ищеца Ш., който бил ухапан по ръката. В изложение по допускане на касационно обжалване се посочва основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за солидарната отговорност на общината и на лицето, при което временно е настанено животното, или пък отговаря ли въобще общината и временния осиновител, ако са положили дължимата грижа.Изтъква се противоречие с решение №308/2018 по гр.д № 1068/2017 ІV г.о на ВКС. Въпроси, по който се изтъква основанието на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото са как се доказва собствеността на кучето по иск за вреди от нараняване от куче, което е безстопанствено, собственост на общината, въпреки че е настанено в приемен дом; ангажира ли се отговорността на общината, или тя следва да се поеме изцяло от лицето при което кучето е настанено на доброволни начала; следва ли общината да отговаря солидарно по чл. 49 ЗЗД при куче, настанено в приют и изведено оттам временно. Отговор е постъпил от И. Г. Ш. ,чрез адв П. Ю. от АК П., поел защитата му за настоящата инстанция при условията на чл. 38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата .Изтъква се, че поставените въпроси нямат никакво значение за правилността на обжалваното решение ,тъй като към момента на инцидента кучето се е намирало под надзора на ответника .Претендира се присъждане на разноски. Касационната жалба е постъпила в срок и е допустима. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не е отговорено на общ критерии за формулиране на правен въпрос, включен в предмета на делото и на специалните критерии за обосновка (основание по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК) по такъв въпрос, който да е конкретно свързан с решаващите съображения на съда, в решаваща за изхода на делото насока съгласно разясненията в ТР №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. ОСГТК.При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат. Поставените от касатора въпроси не отговарят на горното общо условие. Не е решаващо произнасян от въззивния съд въпроса следва ли общината да отговаря солидарно с ответника по предявения иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, тъй като искът е насочен единствено срещу ответника в качеството му на лице, под чийто надзор кучето несъмнено се е намирало. Не е налице противоречие на въззивното решение с указаното в решение №308/2018г ІV г.о, тъй като в случая ищецът е потърсил отговорност не от общината, а от упражняващия надзор над животното по време на инцидента. Условието във въпроса ,свързано в полагането на „дължимата грижа” няма отношение към установената и възприета от съда фактическа обстановка. Ищецът има избор срещу кой от солидарно отговорните длъжници по смисъла на чл.50 ЗЗД пряко да насочи претенцията си за вреди от вещ и може да предяви иска срещу всеки от солидарно отговорните съгласно закона лица,като претендира цялото обезщетение.Това разрешение следва от ясното съдържание на чл.50 ЗЗД и института на пасивната солидарност при възложената от закона обективна отговорност ,съгласно установената практика на ВКС.Поради това не е налице както противоречие, така и поддържаното основание на чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Представляващият ответника по жалбата адвокат П. Ю. е представил договора за безплатно поета защита на клиента си за тази инстанция и има право на адвокатско възнаграждение съгласно чл.38,ал.2 ЗАдв. ,дължимо от касатора в размера на минималното по Наредба №1 / 2004г на ВАдв.С,или в размер на 500 лева. Ето защо Върховният касационен съд, ІІІ г.о.