Определение № 424 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2687/30.03.2023 г. (изпратена по пощата, с дата на пощенското клеймо – 28.03.2023 г.), подадена от Р. Д. Д., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 104 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 20221800500711/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 123 от 01.08.2022 г. по гр. д. № 413/2019 г. на Районен съд – Самоков в обжалваната пред втората съдебна инстанция част, с която е отхвърлено искането по чл. 108 ЗС на Р. Д. Д. за осъждане на Е. П. С. да му предаде владението върху 6/9 ид. ч. от следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените кадастрална карта и кадастрални регистри (КККР) на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 2999 кв.м в м. „К. б.“, VIII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 2. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ пасище, мера с площ от 2999 кв.м в м. „Е.“, X категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, * и *; 3. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3699 кв.м в м. „Ч. м.“, VIII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 4. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ пасище, мера с площ от 3000 кв.м в м. „К.“, VIII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 5. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3499 кв.м в м. „К.“, VII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, *, * и *; 6. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3000 кв.м в м. „П.“, VІІ категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 7. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 4500 кв.м в м. „Б.“, VІІ категория, при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, * и *; 8. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3999 кв.м в м. „К.“, VII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 9. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3499 кв.м в м. „Д. з.“, VII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и *; 10. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ ливада с площ от 2999 кв.м в м. „Г. с. п.“, VII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, * и *; 11. Поземлен имот с идентификатор * по одобрените КККР на [населено място], [община], представляващ нива с площ от 3999 кв.м в м. „С.“, VII категория, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, и *. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която ищецът е признат за съсобственик на общо 6/9 ид. ч., на основание договор за дарение от 12.11.2018 г. и на договор за продажба от 12.11.2018 г., от всеки от визираните по-горе имоти.

Въззивният съд е изложил, че по делото е безспорно, че Г. С. е придобил 1/3 ид. ч. от имотите на основание договор за дарение от 10.09.2018 г., а Е. Л. е придобила на основание договор за дарение от същата дата 1/3 ид. ч. само от имот с идентификатор ***; че на 13.09.2018 г. Г. С. е сключил договор за наем с нотариална заверка на подписите с ответницата за срок от 10 г. и на същата дата Л. сключила такъв договор за горепосочения имот; че договорите са вписани на 14.09.2018 г. Приел е, че към датата на сключване на договорите за наем и датата на тяхното вписване е била в сила разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (обн. ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г.), която дава право на собственици на повече от 1/4 от земеделския имот да сключат договор за наем на целия имот за повече от една година, като отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Софийският окръжен съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ по отношение на договори за наем на земеделски земи в посочената редакция е специална и дерогира чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД, т.е. изключва конверсия на договора за наем относно срока му - до три години. Посочил е, че процесните договори имат достоверна дата и са вписани преди ищецът да придобие дял в съсобствеността върху имотите, поради което на основание чл. 237, ал. 1 ЗЗД Е. С. упражнява фактическа власт на правно основание, противопоставимо на Р. Д. за целия срок на договорите.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изведе самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право; Възможно ли е при допуснато нарушение от страна на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорното материално право, да се стигне до едно противоречиво прилагане на процесуалната норма на чл. 272 ГПК.

Визира противоречие с приетото в: решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 142/11.10.2019 г. по гр. д. № 3732/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 205/16.10.2017 г. по гр. д. № 5227/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 124/12.10.2017 г. по гр. д. № 4080/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 93/06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 200/21.10.2013 г. по гр. д. № 2254/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.

Твърди, че Софийският окръжен съд не е изложил собствени мотиви защо приема, че разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ в актуалната й редакция е специална и дерогира чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД по отношение на договорите за наем на земеделски земи, т.е. изключена е конверсия на договора за наем относно срока му - до три години.

На второ място, в изложението са формулирани следните материалноправни въпроси, за които отново се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Дали разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г., която редакция е запазена и понастоящем), е специална и дерогира чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД по отношение на договорите за наем на земеделски земи, т.е. дали е изключена конверсия на договора за наем на земеделска земя относно срока му - до три години в хипотезите на чл. 229, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД; 2. Каква е обвързващата сила на договор за наем на земеделска земя (сключен при действието на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 42/2018 г.), по отношение на неучаствалите съсобственици, респективно техните частни правоприемници, в хипотезата, когато срокът на наемния договор е по-дълъг от 3 (три) години и е сключен само от част от съсобствениците, притежаващи повече от 25 % ид. ч. от съсобствения имот.

Визира се противоречие с приетото в решение № 50/21.06.2022 г. по гр. д. № 1666/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 179/23.07.2015 г. по гр. д. № 3104/2014 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 119/01.04.2021 г. по ч. гр. д. № 794/2021 г. на ВКС, IV г. о., т. 2 от мотивите на ТР № 2/20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

На трето място, Р. Д. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, за които твърди, че не е налице известна му практика на ВКС, която директно да дава отговор: Дали специалната норма на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (в редакцията с ДВ, бр. 42/2018 г.) представлява специална разпоредба, която изключва приложението на общите разпоредби на чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД в случаите, при които е сключен договор за наем на земеделска земя от един или повече от съсобствениците, които притежават повече от 25 на сто от отдадения под наем земеделски имот за срок по-дълъг от три години; Дали по същество тази специална разпоредба определя по различен спрямо чл. 32 ЗС начин единствено и само кръга от лица, които могат да извършват действия на управление относно земеделски имот, но не изключва приложението на чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на посоченото тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въззивното решение е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Разпоредбата на чл. 4а, ал. 2 ЗСПЗЗ (в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г.), специална ли е и дерогира ли чл. 229, ал. 2 и 3 ЗЗД.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,