Определение № 1916 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на „М. Н.В.“ ООД срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №11907/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от П. П. срещу касатора и О. М. иск по чл.135, ал.1 ЗЗД – за обявяване на относителната спрямо ищеца недействителност на сключения между ответниците с нот. акт №*** г. на нотариус с рег. №*** договор за продажба на надвижим имот- гараж с площ от 18,75 кв.м., подробно описан по делото и в решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Излага доводи, свързани с фактическите изводи на въззивния съд относно приетото от съда за наличие на знание за увреждане на конкретния кредитор, необсъждането на факта на неуведомяване на дружеството за дело №11182/11 г., по което за призоваването му е приложена разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК и необсъждането на отражението на обстоятелството, че представителят на дружеството не изразява своя воля, а действа по възлагане на общото събрание/ОС/ на дружеството. В тази връзка според касатора не е обсъдено и оплакването му като ответник по иска, че протоколът на ОС е неправилно изключен от доказателствата по делото, а фактът, че е налице колективна воля за сключване на продажбата е изцяло игнориран от въззивния съд. Тези доводи се отнасят до съществото на спора, не поставят ясен и точен правен въпрос като общо основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, нито обосновават допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, според разясненията на ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Затова съобразно приетото там не подлежат на разглеждане в това производство. Касаторът поставя като разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – решения по чл.290 ГПК, въпросите за задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора за изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да изрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и съвкупно, както и направените въз основа на тях собствени обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, и да изложи своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи; за задължението на въззивния съд да прецени на осн. чл.12 и чл.235 ГПК правнорелевантните факти, от които произтича спорното право и обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за осъществени, а други за неосъществили се. Доказателствата следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност, а не изолирано като направените въз основа на тях фактически изводи трябва да са конкретни, точно и ясно изведени. Според касатора по първия въпрос въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №4910/18 г. на четвърто г.о., а по втория въпрос – на р. по гр.д. №857/20 г. на второ г.о. и р.по гр.д. №3436/18 г. на първо г.о. на ВКС. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че въз основа на влязло в сила на 25.07.15 г. решение по гр.д. №11182/11 г. в полза на ищеца е издаден на 30.09.15 г. изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело от 2019 г. пред ЧСИ М. Ц. за събиране на главници в размер на 16 250 евро и 25 000 евро в левова равностойност, ведно с лихви и разноски. На 12.10.15 г. дружеството – касатор, представлявано от управителя Н. М. продало на О. М. описания по делото и в решението гараж в гр. С., район „К. С.“ за сумата от 9 800 лв., при пазарна стойност от 20 655 лв. Сключеният договор за продажба намалява имуществото на дружеството – като разпореждане с принадлежащо на длъжника имущество, то затруднява събирането на присъденото вземане на кредитора. До завеждане на иска по чл.135 ЗЗД присъденото вземане не е събрано, видно от издаденото от ЧСИ удостоверение за дълга по изп. дело към 2.10.20 г. Продавачът по оспорената сделка, видно от обсъдените от въззивния съд данни по делото, е знаел за дълга си към кредитора, а по отношение на купувача следва да се приложи презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД, защото е установено, че е син на управителя на дружеството- продавач, представлявал дружеството при сключване на сделката. Презумпцията се прилага, независимо че продавачът е юридическо лице при установените близкородствени отношения, измежду посочените в чл.135, ал.2 ЗЗД, на управителя на юр. лице с купувача. При тези данни по делото не се установява противоречие на изводите на въззивния съд с посочената практика на ВКС. Въззивният съд в съответствие с приетото в р. по гр.д. №4910/18 г. на четвърто г.о. на ВКС, е изложил свои подробни мотиви по съществото на спора, съдържащи обосновани с доказателствата по делото изводи за релевантните за иска факти – вземането на кредитора, увреждащото действие и знанието на длъжника и третото лице, с което е договарял за увреждането. Обсъдени са и доводите и възраженията на страните и е посочено кои от тях са основателни и кои -неоснователни и защо. Доказателствата са обсъдени в тяхната съвкупност и връзка и формираните въз основа на тях фактически и правни изводи на въззивния съд са конкретни и ясни, в съответствие с приетото в р. по гр.д. №1857/20 г. и р. по гр.д. №3436/18 г. на първо г.о. на ВКС. Така е спазено постановеното в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обжалването не следва да се допуска, а на ответника по жалба следва да се присъдят направените по делото и удостоверени с приложения договор за правна помощ разноски за адв. възнаграждение в размер на 1200 лв., поискани своевременно с отговора на касационната жалба. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.