Определение № 355 от 05.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 175/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на К. В. З. и М. Д. М. против решение № 58 от 28.02.2020 г., постановено по в. гр. д. № 412 по описа за 2019 г. на Шуменския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 711 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 2058 по описа за 2018 г. на Шуменския районен за отхвърляне на предявения от М. Я. Е. срещу К. В. З. и М. Д. М. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност спрямо ищцата на договор за доброволна делба от 01.06.2017 г., № ...., том ........, вх. № ......... на СП – Шумен на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с идентификатор ....................., като вместо това е обявена относителната недействителност на този договор. Депозирана е и насрещна касационна жалба от ищцата М. Я. Е. срещу решението на Шуменския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на Шуменския районен съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване за относително недействителен спрямо ищцата на договор за доброволна делба от 01.06.2017 г. на СП – Шумен на магазин в [населено място] с идентификатор...........................

Касаторите К. В. З. и М. Д. М. твърдят, че решението на Шуменския окръжен съд е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите считат, че въззивното решение противоречи на цитираната от тях практика на ВКС и сочат въпроси, по които според тях касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. К. В. З. формулира следните въпроси:

1. Може ли да се приеме, че конкретно лице, което не живее на съпружески начала с извършителя на престъпно деяние, но има дете от него, е знаело за увреждането? Откъде следва да знае за такова увреждане?

2. Трето добросъвестно лице ли е жената, която не живее с длъжника в един жилищен имот и не е живяла с него на съпружески начала, но има дете от длъжника?

Според М. Д. М. въпросите, по които трябва да се допусне касационно обжалване са:

1. Приложима ли е презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на лице, което не е живяло в едно домакинство с длъжника и не е декларирало, че живее с последния на семейни начала, но въпреки това има дете от него?

2. Трето добросъвестно лице ли е жената, която не живее с длъжника и не е живяла в общо жилище с длъжника на семейни начала, но има дете от длъжника?

М. Я. Е. счита, че решението на Шуменския окръжен съд в обжалваната от нея част е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон. Като основания за допускане на касационно обжалване се позовава на очевидна неправилност, както и на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. Предвидена ли е в нормата на чл. 135 ЗЗД възможност съдът да прецени до каква степен интересите на кредитора биха били охранени съобразно общото имущество на длъжника? Според касатора по този въпрос решението на въззивния съд противоречи на решение № 201 от 31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на ВКС.

2. Може ли кредиторът в защита на интереса си да избира колко и какви производства да образува за обявяване на недействителност на правни сделки, които го увреждат?

Страните си оспорват взаимно наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и касационните си жалби по същество.

Касационните жалби на К. В. З. и М. Д. М. са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба ищцата М. Я. Е. е посочила, че ответникът К. В. З. е неин длъжник, като вземането й срещу него произтича от непозволено увреждане, което се изразява във възбудено и поддържано у нея заблуждение, с което й е нанесена вреда в размер на 9 779,15 лева. Това обстоятелство се установява от присъда № 31/29.05.2017 г., с която Шуменският районен съд е осъдил К. В. З. да заплати на ищцата в качеството й на граждански ищец по НОХД № 847/2017 г. обезщетение в размер на 9 779,15 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 06.06.2016 г. до изплащане на главницата. Ищцата е констатирала, че ответникът З. е извършил разпоредителни сделки с част от имотите си, което уврежда интереса й като кредитор, тъй като препятства удовлетворяването на вземането й. Затова е поискала да бъдат обявени за недействителни спрямо нея тези сделки.

Ответникът К. В. З. е оспорил иска, като е заявил, че действително се е разпоредил със свое имущество, но това прехвърляне било извършено, за да се уредят стари имотни отношения между него и дъщеря му. Посочил е, че тя не е знаела за воденото срещу него дело и за осъждането му със съдебен акт, който влязъл в сила много по-късно от прехвърлянето. Ответницата не е била информирана за случващото се и за заплахите към него. След като уредил финансовите си отговорности и задължения, не можел да плати дължимото, като до момента успял да погаси само всички такси на държавата по наказателното дело.

Ответницата М. Д. М. е заявила, че задължението на ищеца е възникнало по силата на издаден изпълнителен лист от 31.10.2017 г. по влязла в сила присъда от 04.10.2017 г. по ВНОХД № 232/2017 г. на Шуменския окръжен съд и затова към датата на договора за доброволна делба от 01.06.2017 г. ищцата не е имала качеството на кредитор. Посочила е, че в случая презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не следва да намери приложение, тъй като не е живеела на семейни начала, нито е била съпруга на първия ответник. Счита, че не е действала недобросъвестно и не е знаела за вземането на ищцата срещу ответника, което възникнало много по-късно от сключването на договора за доброволна делба.

Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от М. Я. Е. искове по чл. 135 ЗЗД, тъй като по делото не са били събрани достатъчно доказателства за знанието на ответницата М., че извършените сделки увреждат ищцата. Ответниците са живели на съпружески начала до края на 2016 г. – началото на 2017 г., но сам по себе си този факт не е достатъчен за установяване на знанието и за увреждането.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Я. Е. иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на относителната недействителност спрямо ищцата на договор за доброволна делба от 01.06.2017 г., № ........, том ........., вх. № ............. на СП – Шумен на апартамент в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с идентификатор.................., като вместо това е обявил тази сделка за относително недействителна спрямо ищцата. Този съд е приел, че задължението за обезвреда по чл. 45 ЗЗД възниква към момента на причиняване на вредите, поради което за установяване на качеството на кредитор на ищцата не е необходимо да е налице изискуемо и ликвидно вземане. Констатирал е също, че с извършените доброволни делби ответникът е намалил имуществото си, с което ищцата би могла да се удовлетвори, поради което в случая е налице обективно увреждане на кредитора. За да приеме, че ответницата М. е знаела за увреждането, съдът се е позовал на разширителното тълкуване на презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД, дадено в решение № 423 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 1623/2011 г. на IV ГО на ВКС. В това решение е прието, че целта на презумпцията е да се даде приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, които са сключили увреждащата възмездна сделка. При тълкуването на разпоредбата се изхожда също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи длъжникът и договарялият с него негов близък обикновено знаят за увреждането. Освен това съдът е посочил, че дори в настоящия случай нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД да не намира приложение, обстоятелствата, че към момента на сключване на сделките ответницата М. е била бивша съжителка на ответника З., при започване на наказателното преследване те са живеели заедно и имат дете са достатъчни косвени доказателства, които в своята съвкупност обосновават извод за знание на ответницата за увреждащия характер на сделката. За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която искът за прогласяване на относителната недействителност на доброволната делба на магазина в [населено място] с идентификатор .................... е бил отхвърлен, въззивният съд е счел, че с оглед размера на вземането интересите на кредитора биха били охранени в достатъчна степен с уважаване на иска само по отношение на договора за доброволна делба на имот..............................

По отношение на съображенията на въззивния съд относно основателността уважения иск по чл.135 от ЗЗД касаторите К. В. З. и М. Д. М. не са формулирали конкретни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Цитирали са решения № 255 от 20.12.2016 г. по гр. д. № 1473/2016 г. на IV ГО и № 245 от 19.01.2017 г. по гр. д. № 1428/2016 г. на III ГО на ВКС, на които според тях въззивното решение противоречи. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Правният въпрос определя обективните рамки на селекцията на касационната жалба. Върховният касационен съд не е длъжен и не следва служебно да извежда правния въпрос от твърденията на жалбоподателя или от фактите и обстоятелствата, сочени от него. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна и може да доведе до влагане в правния въпрос от съда на съдържание, различно от това, което е вложил жалбоподателят /ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това цитираните решения нямат никаква връзка с настоящия случай, тъй като касаят възможността на кредитора да проведе иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на увреждащите действия на поръчителя.

Поставените от касаторите К. В. З. и М. Д. М. сходни по своя смисъл въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК касаят извода на въззивния съд, че М. Д. М. е знаела за увреждащия характер на сделката. Според касаторите общото им дете, без установяване на фактическо съжителство и други обстоятелства, не е достатъчно за доказване на знанието на М. Д. М.. На първо място следва да се посочи, че освен на позоваването на разпоредбата на чл.135, ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е изложил и мотиви, според които знанието на ответницата за увреждането се установява дори без да се използва тази презумпция. Ето защо отговорът на правния въпрос на М. М. относно приложимостта на презумпцията спрямо лице, което не е съпруга на прехвърлителя, а е родител на неговото дете не може да промени изхода на спора, поради което по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Другите въпроси имат фактически, а не правен характер, тъй като се отнасят до доказателствените факти, от които се установява знанието на приобретателя. Тъй като знанието за увреждане е субективно по своя характер, за установяването му съдът може да се послужи с косвени доказателства, които в своята съвкупност несъмнено го доказват. Такъв е и настоящият случай, при който въззивният съд се е позовал не само на обстоятелството, че страните имат общо дете, но и на фактическото им съжителство по време на деликта, установено от свидетелските показания и от протокола за претърсване и изземване от 11.10.2016 г., според който М. М. е пребивавала в жилището на К. З.. В подобна хипотеза, при която приобретателят по увреждащата сделка, без да е сключила брак, е майка на две деца, чийто баща е управител на дружеството продавач, състав на ВКС е приел за установено знанието за увреждане/№ 313 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 72/2008 г. на IV ГО. Следователно другите въпроси на касаторите К. З. и М. М. са фактически и съдържат невярна интерпретация на мотивите на въззивния съд, който не се е позовал само на едно обстоятелство, а на съвкупност от косвени доказателства. Освен това даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси съответства и на практиката на ВКС. Затова тези въпроси също не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд в обжалваната от М. М. и К. З. част.

Поради недопускането на касационните жалби до разглеждане и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК подадената от ищцата насрещна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

При този изход на спора К. З. и М. М. следва да заплатят на М. Я. Е. сумата от 850 лв. за разноските в касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение