Определение № 2612 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3889/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4478 от 16.07.2025 г., подадена от Община Сливен чрез процесуалния представител адв. Д. Д., против решение № 169 от 18.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 187/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което изцяло е потвърдено първоинстанционно решение № 263 от 03.04.2025 г., постановено по гр.д. № 4851/2024 г. по описа на Районен съд – Сливен за осъждане на касатора на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на С. А. Х. сума в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следствие непозволено увреждане при падане на заледен участък на пътя, настъпило на 19.12.2023 г. в гр.Сливен, изразяващо се в торзионна травма на дясна глезенна става, счупване на двете кости на дясната подбедрица, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.09.2024 г. до окончателното плащане, както и сума в размер на 2 493,11 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - платени суми по фактури от 01.07.2024 г., 05.07.2024 г., от 17.07.2024 г., от 19.07.2024 г. и от 16.08.2024 г., във връзка с гореописаното събитие. Решението е обжалвано в цялост с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроиводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е формирал собствени мотиви, не е обсъдил всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните и неправилно е кредитирал част от свидетелските показания, както и заверен препис от документ /болничен лист/, който не бил представен в оригинал. Сочи се също, че не била доказана причинно-следствената връзка между твърдяното бездействие от страна на общината и настъпилите имуществени и неимуществени вреди, както и не било отчетено възражението за съпричиняване. Моли се отмяна на обжалваното решение и цялостно отхвърляне на исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касацонния контрол по въпроси, които обобщени и анализирани според разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до: 1/ задължението на въззивния съд да формира собствени мотиви и да обсъди всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните, 2/ за доказателствената стойност и значение по делото на доказателства за факти, които са непоискани и недопуснати с определение на съда и 3/ за доказателствената сила на копие от частен документ, който не е представен в оригинал при поискване от другата страна. Насрещната страна С. А. Х. изразява становище за неоснователност на жалбата и отсъствие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима в частта относно иска за неимуществени вреди. В частта по иска за имуществени вреди същата следва да се остави без разглеждане на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената му е под имуществения праг от 5000 лв. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, приел от фактическа страна, че на 19.12.2023 г. ищцата С. А. Х. се подхлъзнала на заледен участък на паркинг пред жилищен блок и паднала. Мястото, където паднала ищцата било общински път в рамките на гр.Сливен. Полученото увреждане „фрактура крурис декстри“ било лекувано оперативно, поставена била гипсова имобилизация за срок от 35 дни. От заключението по извършената съдебно-медицинска експертиза съдът приел за установено, че след получената торзионна травма на дясната глезенна става ищцата получила счупване на двете кости на дясната подбедрица. При обичайно протичане на възстановителния процес след оперативно лечение възстановяването продължавало около 6-8 месеца. Натоварване се разрешавало след третия месец. При ищцата са се получили постоперативни усложнения - възпалителни процеси в дисталната част на разрезите с оформяне на фистула от медиалния ръбец. Това наложило сравнително ранно отстраняване на остеосинтезните плаки. През м.юни - на фибулата, а през октомври и на тибията. При направените неколкократни рентгенови изследвания и КТ на костите на глезена било отбелязано петниста остеопороза по типа на заболяването на Зудек. Това било усложнение при счупванията, характеризиращо се с отток предимно на дисталната част на крайника, по-лъскава розова кожа, болки дори и през нощта, затруднени и болезнени движения на съответния крайник, ограничаване обема на движения. Лечението на ищцата продължило до края на 2024 г. Първите часове след счупването, болките в областта на подбедрицата били много силни, дължали се на оттока и костното триене на фрагментите при настъпилата патологична подвижност. Силни били болките в първите десетина дни след операцията, след което леко намалявали, но все още със силен интензитет около 1-2 месеца. В периодите на обостряне на възпалението отново имала по-силни болки и страдания. Болки имала няколко дни и след отстраняването на остеосинтезините средства в рамките на около 30 дни. Възстановителният период продължил около година, но не бил завършен в момента и ищцата не била напълно възстановена. От приетите свидетелски показания въззивният съд счел за установено, че мястото, където ищцата паднала, било заледено. Приел също, че в рамките на 2-3 месеца ищцата имала болки, ползвала патерици, после преминала на една патерица близо година след падането. Година след травмата си ищцата не приемала гости в дома си, нито излизала сред хора, тъй като в случай, че се застои повече от половин час в седнало положение, получавала болки в крака, оттичал и трябвало да го вдига на високо. На база тези фактически констатации и като отчел въведените с въззивната жалба оплаквания, въззивният съд приел от правна страна, че ответникът – Община Сливен не е изпълнил свои законово регламентирани задължения за осигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, вследствие на което настъпил процесният инцидент. Приел за доказани също така настъпилите травматични увреждания, както и високия интензитет и продължителност на търпените болки и страдания. Въззивният съд посочил, че е установено наличието на всички елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, което било достатъчно, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за обезвреда. Намерил за неоснователни оплакванията за недопустимост, както и за противоречие в свидетелските показания като посочил, че в първото съдебно заседание на 06.12.2024 г. процесуалният представител на ищцата е поискал допускане до разпит на свидетелите относно неподдържането на пътя, както и за други обстоятелствата, за които на страната е възложена доказателствена тежест с доклада по чл. 146 от ГПК, а съдът е уважил това искане. Съдът изложил мотиви по оплакванията във въззивната жалба за противоречие в свидетелските показания, както и относно обсъждането на метеорологичната справка от НИМХ. Посочил, че категорично нямало противоречия в свидетелските показания относно мястото на инцидента, а що се отнася до причината за заледяването - тя била безразлична за настоящия спор, след като не се твърдяло настъпването му вследствие на човешка дейност. Отбелязал, че данните в справката не противоречат на извода за заледяване на конкретното място на падане на ищцата. Въззивната инстанция намерила за неоснователно и оплакването, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл. 183 ГПК като не е изключил като доказателствено средство болничен лист № Е20233740771 от 28.12.2023 г., който не бил представен в оригинал, тъй като от една страна съдията-докладчик е констатирал идентичност със завереното копие, намиращо се при работодателя, а от друга – вещото лице е имало достъп до цялата медицинска документация, намираща се в страните и в третите лица. Освен това посочил, че при изключването му не би могла да се наруши логическата верига на събитията и правнозначимите факти на падане – увреждане – травми - лечение, всяко от които произтичало от предходното. По изложените мотиви постановил и крайния си акт. При тези данни настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за разглеждане на жалбата по същество. Първият въпрос (изведен от първите три формулирани от касатора въпроси) е включен в предмета на обжалване и покрива общата, но не и допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е формирал собствени мотиви и е обсъдил всички относими доказателства, доводи и възражения на страните в т.ч. метеорологичната справка, свидетелските показания и данните за мястото на инцидента. Поддържаната от касатора теза, че въззивният съд е възприел изцяло фактическите констатации на първата инстанция, без да изложи собствени мотиви по отношение на фактите, не кореспондира с въззивното решение. Действително въззивният съд е препратил към фактическата обстановка, формирана от първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК, но заедно с това е изложил подробен анализ на доказателствата, които са били оспорени от въззивника и дал собствена преценка на установените по делото факти. Препращането по реда на чл. 272 ГПК е допустим способ за мотивиране на въззивното решение, когато анализът, процесът на формиране на фактическите констатации и обосноваване на решаващите правни изводи напълно съвпадат с материализирания в първоинстанционното решение аналогичен процес и във всички случаи - при съвпадение на крайния резултат по делото. Въпросът за доказателствената стойност на доказателства, които не са били поискани от страната и допуснати от съда не съответства на въззивното решение. Въпросът е зададен във връзка със становището на касатора, че свидетелските показания не били поискани от ищеца и не били допуснати от съда. Това становище не съответства нито на въззивното решение, нито на данните по делото. Въззивният съд е изложил отговор на оплакването в същия смисъл, направено във въззивната жалба, като е посочил, че в първото съдебно заседание процесуалният представител на ищцата е поискал свидетелите да бъдат допуснати и за състоянието на пътя, а не само за болките и страданията на ищцата. Последният въпрос е поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд е следвало да изключи от доказателствата по делото болничен лист от 28.12.2023 г., който не бил представен в оригинал или официално заверен препис. Решаващата воля на въззивната инстанция досежно размера на вредите обаче не е формирана на база посочения болничен лист, а е изцяло основана на констатациите на вещото лице по допуснатата и приета СМЕ като изрично е посочено, че изводите не биха се променили и при изключване на болничния лист от доказателствата по делото. Следователно така формулираните въпроси (четвърти и пети в изложението) не съответстват на въззивното решение и не обосновават общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. При този изход на делото в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1022,58 евро (равностойност на 2000 лева). Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение