Определение № 669 от 02.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 136/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Иваново срещу въззивно решение № 208 от 20.07.2021 г. по възз. гр.д. № 370 /2021 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение от 22.01.2021 г. по гр.д. 1079 /2020 г. на Русенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Г. Й. Ц. и И. М. Ц. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД и предявеният срещу Г. Й. Ц. и И. М. Ц. и срещу „Меркур БГ“ ЕООД иск с правно основание чл.108 ЗС. Ответниците Г. Й. Ц. и И. М. Ц. в писмен отговор оспорват основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът „Меркур БГ“ ЕООД не е подал отговор на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. Община Иваново твърди, че е собственик на процесния имот (поземлен имот с площ 123 кв.м. в селищно образувание „П.“ на [населено място]), като част от по-голям имот с площ 57 дка, по силата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ и иска прогласяването на нищожността на договор от 28.01.1998 г., сключен между Община Иваново (чрез предишен кмет) и първите двама ответници, за покупката на 123 кв.м. земя в [населено място] и ревандикация на имота от тримата ответници, третият от които е сключил договор за покупко-продажба с първите двама. Община Иваново твърди, че за първи път имотът е обособен през 2008 г., когато местността се урегулира, а през 2014 г. за първи път се създават имоти. Община Иваново е актувала имота с АЧОС през 2019 г.. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Договорът не е нищожен поради невъзможен предмет, т.к. макар и несъществуващ към момента на сключването на сделката като самостоятелен обект на собственост, е индивидуализиран като площ, местонахождение, граници и номер и е идентичен с образувания в последствие и съществуващ към настоящия момент имот. Съдът се е позовал на ТР № 3 /2016 г. по т.д. № 3 /2014 г. на ОСГК на ВКС. Общината не е станала собственик на процесния имот на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като процесният имот не е земеделска земя, а е включен в урбанизирана територия на [населено място], в селищно образувание „П.“. Няма данни да е бил част от кооперативно земеползване, одържавен или отнет по друг начин, не може да се направи извод, че попада във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Съставеният АЧОС няма вещно-прехвърлително действие. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят извежда следните правни въпроси: · Относно съществуването на предмета на договора; · Относно индивидуализацията на процесния имот – за неправилност на извода, че след като имотът (с пл.н. 81) е описан, следователно е индивидуализиран в достатъчна степен, за го направи предмет, годен за прехвърлителна сделка. Във връзка с доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на правилата на чл.54, ал.3, т.1 и т.2 и ал.5 ППЗТСУ (отм.) и забраната на чл.59 ЗТСУ, поради това, че процесния имот не е бил обособен и не е могъл да бъде обособен съгласно действащия план поради приложението на чл.54 ППЗТСУ (отм.), който определя минималните размери на парцелите, тъй като първата регулация на територията, която се намира процесният имот с пл.№ ....е от 2016 г. Оттогава е първият ПУП – ПРЗ. Преди това процесният имот не е съществувал като самостоятелен обект, а е представлявал реална част от по-голям имот жалбоподателят извежда въпросите: Жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС: решение по гр.д. № 820 /2011 г., 3-то г.о. на ВКС по първия въпрос и с ТР № 3 /28.06.2016 г. по т.д. № 3 /2014 г. на ОСГК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първите два въпроса са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката по приложение на разпоредбите на чл.54 ППЗТСУ (отм.) и чл.59 ЗТСУ (установената с тази разпоредба забрана), защото, както твърди и самият жалбоподател, към момента на сключване на сделката процесният имот не е бил урегулиран, а двете посочени от жалбоподателя разпоредби се отнасят до парцели. В случая жалбоподателят смесва индивидуализация на имотите (чрез посочване на граници (което означава и местоположение) и повърхност (площ, големина на повърхността) с минималните изисквания за лице и повърхност на парцелите. Разпоредбата на чл.54 ППЗТСУ (отм.) предвижда какви са минималните изисквания за лице и повърхност на парцелите за малкоетажно застрояване, съответно разпоредбата на чл.59 ЗТСУ (отм.) съдържа забрана за прехвърляне на реални части от парцели. Процесният имот не е бил парцел към момента на сключване на атакуваната сделка, поради което двете посочени разпоредби не са се прилагали по отношение на него. (Съществуват и поземлени имоти (дворни места), които не са урегулирани.) Съответно (тъй като посочените ограничения и забрана не се отнасят до реална част от неурегулиран поземлен имот) не е допуснато противоречие с посоченото решение и тълкувателно решение. Прави впечатление, че в договора като съседни на процесния имот в атакувания договор са посочени имоти с планоснимачни номера 80 и 82 и път в местността „П.“, които са посочени и в актуалната кадастрална скица. Тази констатация потвърждава удостовереното от вещото лице, че през 1995 г. е била изчертана карта на [населено място], местността „П.“. Очевидно в договора имотът е описан по план и то по същия начин, както съществува и в действащия план и кадастър. · Следва ли в производството на по чл.26 ЗЗД и при липса на спор по отношение на правото на собственост на продавача по сделката съдът да разглежда този въпрос като спорен и да се произнесе по него? По този въпрос жалбоподателят се позовава на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото твърдението, на което е основан, не е вярно. С отговора на исковата молба (л.40-45) ответниците Ц. изрично са оспорили изложените в исковата молба фактически и правни твърдения, оспорили са, че община Иваново е собственик на имота и представения за това АЧОС, като са посочили, че той няма правопораждащо действие. Оспорили са, че имотът попада между визираните в разпоредбата на чл.25,ал.1 ЗСПЗЗ. Оспорили са правото на общината да го актува, след като е сключила с тях договор за покупко-продажба, а те са и платили цената, след което общината е събирала от тях данъци и такси (л.41 и 42). · Как следва да бъде ценен в съдебното производство план за земеразделяне, който е обнародван и влязъл в сила, неоспорван и представлява стабилен административен акт? При положение, че се ползва с доказателствена сила, следва ли да бъде задължителен за съда относно удостоверените в него обстоятелства? Следва ли съдът да прави изводи относно право на собственост и предназначението на имота противоречие с удостовереното в такъв план и в разписния му лист? По този въпрос жалбоподателят се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, тъй като във въззивната жалба не се съдържа довод за неправилна преценка на плана за земеразделяне и за доказателственото му значение. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е преценил плана за земеразделяне, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и въз основа на заключението на вещото лице, прието неоспорено по делото, че имотът с площ 57 дка, в който попада процесният имот, не е определен и не представлява земя по чл.19 ЗСПЗЗ, не попада в хипотезата на чл.10 ЗСПЗЗ и не представлява земеделска земя. Вещото лице изрично посочва два пъти, че със заповед от 2010 г., влязла в сила, от плана за земеразделяне са изключени 114 броя имоти, обособени от имот с площ 59.917 дка, в местността „П.“ (л.212). Този имот не е определян и не представлява земя по чл.19 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, основани на заключението на СТЕ, че процесният имот не е земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, тъй като е включен в урбанизирана територия, в селищното образувание „П.“ и е застроен. Не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, не попада във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ, от което следва, че община Иваново не доказва способ за придобиване, респективно право н собственост. Към това може да се добави, че при извод, че общината е продала процесния имот на ответниците Ц. и че договорът за покупко-продажба не е недействителен (на посочените от общината основания), този въпрос няма значение за спора. Към това следва да се добави, че жалбоподателят не е направил обосновка на соченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК., така, както е разяснено с т.4 от ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС. · Нищожен ли е договорът за продажба на недвижим имот на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД поради невъзможен предмет, когато индивидуализацията на имота ,местоположение, номер, граници и размер) е описана произволно, тъй като към момента сделката липсва регулационен план, приет, одобрен и приложен по реда на действащия тогава устройствен закон, предмет на който е така описаният имот? По този въпрос жалбоподателят се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос е разновидност на втория, уточнен чрез доводите за неправилност на въззивното решение, на който беше даден отговор по-горе. Както беше посочено индивидуализацията на процесния имот в договора съответства на индивидуализацията му по действащия в момента план. Като съседни на процесния имот в атакувания договор са посочени имоти с планоснимачни номера 80 и 82 и път в местността „П.“, които са посочени и в актуалната кадастрална скица. Това описание не може да се нарече произволно. Съответствието потвърждава установеното от вещото лице, че през 1995 г. (три години преди датата на процесния договор) е изчертана карта на [населено място], местността „П.“. · Ако се приеме, че общината се е разпоредила с чужд имот, следва ли при тази продажба да спази административните процедури на ЗОС …? По този въпрос жалбоподателят се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото е чисто хипотетичен. За спора няма значение дали общината е продала чужд имот (което не е твърдяла до момента), нито какви правила е следвало да приложи при такава продажба. Има значение сключената сделка – дали е нищожна на наведените от общината основания, което въззивният съд не е установил. За основателността на иска по чл.108 ЗС няма значение дали ответниците са собственици, а дали ищецът е такъв, което не се подкрепя от теза за продажба на чужда вещ. · Следва ли въззивният съд да назначи служебно СТЕ, в случай, че е допуснал на въззивна инстанция разглеждането на нови доказателства, чиято доказателствена тежест би довела до поставянето на различни задачи на изготвеното в първоинстанционното производство заключение, както и когато тези задачи имат пряко отношение към представеното (приетото) заключение? По този въпрос жалбоподателят се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, доколкото заключението на СТЕ е прието в присъствието на процесуалните представители на страните, които не са го оспорили, а жалбоподателят Община Иваново с въззивната жалба не е поискал поставяне на допълнителна задача на вещото лице и дори не е твърдял, че представените с въззивната жалба доказателства обуславят необходимостта от такава. Процесуалните действия на въззивния съд са в точно съответствие с приетото в т.3 от ТР № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК · Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените доводи за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на ответниците Циркови за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е основателно за сумата 500 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор з за правна защита съдействие. Воден от изложеното съдът