Определение № 2194 от 07.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4077/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на “ДЗИ-Общо Застраховане“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори К. Ч. и Б. В., чрез юрк. М. Я., против решение № 360 от 9 юни 2023 г., постановено по в.т.д. № 1078/2022 г. по описа на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 85 от 1 ноември 2022 г., постановено по т.д. № 191/2021 г. по описа на Окръжен съд Враца, за осъждане на дружеството на основание чл. 405, ал. 1 КЗ да заплати на Е. Б. П., с адрес в [населено място], сумата 55512 лева, представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско+“, обективирана в полица № 440120215003539/06.03.2020 г., за претърпени имуществени вреди вследствие на настъпилото в периода между 19:30 ч. на 08.02.2021 г. и 19:45 ч. на 10.02.2021 г. застрахователно събитие – кражба на лек автомобил, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.10.2021 г. до окончателното изплащане на главницата, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие със съдебната практика, както и със събраните по делото доказателства и установените обстоятелства. Оспорват се твърденията на П., че лек автомобил е противозаконно отнет на посочените в исковата молба дата, час и място, тъй като липсват каквито и да било доказателства, че кражбата е извършена по описания начин. Поддържа се, че обстоятелствата, при които е изчезнал процесният автомобил, не съответстват с декларираните от застрахованото лице, реализиран е риск, изрично изключен от застрахователното покритие по общите условия на застрахователния договор, поради което не се дължи изплащане на застрахователно обезщетение. Не са представени доказателства за покрит риск „кражба“ – престъпното посегателство се твърди от П., а писмените доказателства по досъдебното производство се основават отново на нейни твърдения. Отделно от това, в договора между страните са изброени събития, за които застрахователят изрично е отказал да носи застрахователния риск – щетите вследствие на настъпило събитие изначално не са били обект на застраховане по процесния договор. Твърди се, че в процесния случай застрахованото лице не е изпълнило свое договорно задължение, както и че застрахователят изначално не е поел да покрие настъпването на вреди в конкретната хипотеза. Съдебното решение не е надлежно мотивирано, тъй като въззивният съд не е обсъдил в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се заявява, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Ответницата Е. Б. П., с адрес в [населено място], чрез адв. В. Д., в писмен отговор на касационната жалба поддържа липсата на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество я оспорва като неоснователна. По предявените искове по чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 409 КЗ въззивният съд приема за установено следното: ищцата е собственик на лек автомобил, за който на 06.03.2020 г., между нея и ответното дружество като застраховател е сключен договор за автомобилна застраховка „Каско+“, обективиран в съответната застрахователна полица със срок на действие от 15:22 часа на 06.03.2020 г. до 23:59 часа на 05.03.2021 г., при застрахователна сума в размер на 65000 лева и дължима застрахователна премия от 3435,50 лева, платима на 4 броя вноски – надлежно заплатени; покритието на рисковете „кражба“ и „грабеж“ влиза в сила след изпълнение на изискванията за наличие на алармена система или имобилайзер; имобилайзер е монтиран, видно от приемо-предавателен протокол № 04451/07.03.2020 г. при сключване на договора за застраховка по заявка на собственика. За спорни между страните са приети въпросите относно настъпването на твърдяното застрахователно събитие – кражба на застрахования автомобил в периода между 19:30 ч. на 08.02.2021 г. и 19:45 ч. на 10.02.2021 г. Представени са доказателства, че е образувано досъдебно производство № 284/2021 г. по описа на 06 РУ СДВР първоначално за престъпление по 346, ал. 1 НК, впоследствие преквалифицирано като такова по чл. 195, ал. 1, т. 2, т. 4, пр. 2, и т. 12, вр. чл. 194, ал. 1 НК, за това, че в неустановен момент между 20:30 ч. на 09.02.2021 г. и 19:45 часа на 10.02.2021 г. в [населено място], на посочен адрес, чрез използване на техническо средство неизвестен извършител е отнел чужда движима вещ – лек автомобил, съответна марка, от владението на Д. К. С. (лице, на което автомобилът бил временно предоставен за ползване от ищцата), без негово съгласие, с намерение за незаконно присвояване; досъдебното производство е спряно с постановление на прокурор, тъй като не може да се установи кой е извършителят на престъплението, и въпреки проведеното разследване, извършителят остава неразкрит; и към 07.10.2021 г. извършителят не е установен и автомобилът не е намерен. Уведомлението за настъпване на застрахователно събитие по застраховка „Каско+“ е подадено на 11.02.2021 г., като е регистрирана застрахователна претенция. На ищцата е отказано заплащане на застрахователно обезщетение, като застрахователят е приел, че липсват основания за това, тъй като след проучване на документите, твърденията и фактите по преписката, обстоятелствата, декларирани при завеждане на претенцията, не са подкрепени с конкретни и непротиворечиви доказателства; данни за събитието се черпят единствено от уведомлението за щета и от прокуратурата, като постановлението и удостоверението са издадени в полза и въз основа на заявление от страна на застрахования и пресъздават неговите твърдения; по преписката липсват други доказателства, които да потвърждават твърденията на застрахования и не може по категоричен начина да се установи нито датата, на която е откраднато моторното превозно средство, нито мястото, на което е било паркирано, нито че собственикът е заключил и привел в действие алармата и другите защитни системи на автомобила, нито че при напускането моторното превозно средство е заключено и обезопасено срещу противозаконно отнемане; поради липсата на категорични доказателства не може да се извърши преценка дали застрахованият е спазил всички свои задължения по общите условия, чието неспазване представлява самостоятелно основание за отказ за изплащане на обезщетение. Според заключението на приетата автотехническа експертиза, средната пазарна стойност на процесния лек автомобил към датата на застрахователното събитие - 10.02.2021 г., е в размер на 66086 лева, но предвид големия пробег на автомобила, установен от представените ключове, пазарната цена е намалена с 16 %, съгласно каталога Евротакс „Шваке“, и е определена действителна такава в размер на 55512 лева; от страна на застрахования са предоставени на застрахователя 2 бр. оригинални ключове, които са от процесния автомобил; не може да се установи дали са изваждани други ключове за процесното моторно превозно средство, без да се свали информация от самия автомобил, който в случая липсва; според информацията, записана върху единия ключ, автомобилът е управляван за последно на 08.02.2021 г. в 18:32 ч., а според информацията, съдържаща се на другия ключ, със същия автомобилът е управляван на 08.03.2020 г. в 13:44 ч. и е констатиран пробег при последния запис на ключовете от 349163 км. Въззивният съд приема, че са доказани в кумулативност предпоставките за уважаване на иска по чл. 405, ал. 1 КЗ: наличие на валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за застраховка „Каско“ на моторно превозно средство, настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие, търсената договорна отговорност да произтича от предвиден и покрит застрахователен риск, вида и размера на причинените вреди, причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат и качеството на ищцата на изправна страна в застрахователното правоотношение (че е изпълнила задълженията си по договора, в т.ч. да е уведомила застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в съответствие със законовите изисквания, респ. общите условия на договора), поради което искът е счетен за основателен за сумата от 55512 лева. За основателно е прието и акцесорното искане по чл. 409 КЗ за заплащане на законната лихва върху сумата, считано от 29.10.2021 г. до окончателното издължаване. На основание чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на първоинстанционния съд, като са изложени допълнителни съображения, че са неоснователни възраженията за наличие на основания по чл. 363, ал. 4 КЗ и т. 9.1.9 от общите условия за изключване на отговорността на застрахователя, че ищцата като застрахован не била изпълнила договорното си задължение да предостави вярна и точна информация при сключването на застрахователния договор, както и относно обстоятелствата, при които настъпило събитието; възражението е оценено като общо и бланкетно, тъй като не е посочено конкретно кое е това премълчано или неточно обявено обстоятелство, поради което и не може да се извърши преценка дали същото е оказало въздействие за настъпването на събитието като една от предпоставките за постановяване на отказ съгласно чл. 363, ал. 4, изр. 1 КЗ; за да постанови отказ, застрахователят е следвало да е поставил писмено и въпрос относно конкретното обстоятелство при сключването на застрахователния договор (чл. 362, ал. 2 КЗ), а в случая не само не е конкретизирано премълчаното или неточно обявеното обстоятелство и дали то е съществувало към момента на сключване на договора или е новонастъпило, но не е представен и въпросника към конкретната полица. Изложени са съображения, че отговорността на застрахователя не може да се изключи на основанието по т. 9.1.9 от общите условия, съгласно която разпоредба застрахователят не предоставя застрахователно покритие за щети, настъпили в резултат на действия на застрахования, които представляват опит за измама или измама на застрахователя, в т.ч. деклариране на обстоятелства от застрахования или негов представител, различни от действително случилото се и/или представи документи с невярно съдържание – липсата на конкретика във въззивната жалба пречи да се прецени защо застрахователят се позовава на тази клауза, както и на клаузата по т. 9.2, и не е сторено доказване от негова страна на тези му твърдения. За неоснователно е прието и възражението, че неправилно е определен размерът на застрахователното обезщетение, при което следвало да се съобрази изтеклия период от датата на сключване на договора до датата на настъпване на събитието, през който било настъпило намаляване на стойността на застрахованото имущество, доколкото е съобразено заключението на вещото лице, че предвид големия пробег на автомобила, установен от представените ключове, следва пазарната цена да се намали с 16 %, за каквато именно сума искът е уважен, а над тази сума искът е отхвърлен. Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси. Поставят се въпросите: може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в общите условия, които дават право на застрахователя да постанови отказ по проявената щета (т. 9.1.9 от Раздел I от общите условия); следва ли съдът да се съобрази с волята на страните по застрахователния договор и да отхвърли претенция за обезщетение, когато по делото бъде установено, че вредите са в резултат на събитие, представляващо изключен от застрахователно покритие риск; достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилото вредоносно събитие е изключен от застрахователно покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат и други обстоятелства; кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза; какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на „неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователно покритие риск“ от хипотезата на „отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице“. Въпросите са свързани с наличието на предпоставки за отказ от плащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на клаузи от договора и общите условия към него и за наличието на изключен от застрахователното покритие риск, за установяване на тези обстоятелства, както и за критериите, разграничаващи хипотезата на „неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователно покритие риск“ от хипотезата на „отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице“. Въпросите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол, доколкото не обуславят изхода на делото, нито са постановени в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд. Въззивният съд приема, че са изпълнени условията за изплащане на застрахователно обезщетение, съобразно императивните изисквания на Кодекса за застраховането, а именно: наличие на валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за застраховка „Каско“ на моторно превозно средство; настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие; покрит застрахователен риск; наличието на вреди, възникнали в резултат на застрахователното събитие; причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат и качеството на ищцата като изправна страна в застрахователното правоотношение, т.е. че е изпълнила задълженията си по договора, в т.ч. и да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в съответствие със законовите изисквания, респ. общите условия на договора, а твърденията и възраженията на застрахователя са недоказани. Следва да се посочи, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна в производството е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Това правило за разпределение на доказателствената тежест в процеса е следствие от установеното в чл. 6, ал. 2 от ГПК основно начало, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В този смисъл е трайната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, аналогична на чл. 211, т. 2 КЗ /отм./: за да възникне правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетението, трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило; не може по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, а следва да се докаже в процеса от застрахователя – сравни решение № 167 по т.д. № 1655/2015 г., ІІ т.о., ВКС, и цитираната там съдебна практика. Настоящият съдебен състав напълно споделя посочената практика на ВКС и не намира основание да се отклони от нея, поради което дори въпросите да биха могли да бъдат приети за обуславящи изхода на спора, искането за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователно. Необходимо е да се отбележи, че касаторът прави неточен прочит на разрешението, дадено в решение № 224 по т.д. № 4554/2013 г., ІІ т.о., ВКС, на което основава искането си за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да приеме, че застрахователят по имуществена застраховка не дължи на застрахования застрахователно обезщетение за непокрит с договора застрахователен риск, както и когато в общите условия е уговорено, че застрахователят покрива риск само ако при сключване на застрахователния договор са изпълнени определени условия – напр. заплащане на допълнителна премия и издаден добавък, ВКС съобразява установено по конкретния спор неизпълнение на задължения по застрахователния договор, което е значително с оглед на интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или застрахователния договор, а именно застрахователят не е поел задължение за изплащане на застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие за риск „кражба”, когато застрахованият не е поискал сключване на добавък за покриване на риска, тъй като застрахованото превозно средство попада в посочените в съответната част на общите условия изключение. Ето защо, дори при пренебрегване на необуславящия характер на поставените въпроси, посочен по-горе, и по това допълнително основание не се обосновава допускането на касационното обжалване. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и на правно-релевантните факти по делото. В тази връзка е налице трайна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и да посочи защо кредитира едни доказателства, а на други не дава вяра. В обжалваното решение съдът не е постановил по въпроса нещо различно, нито пък фактически се е отклонил от изпълнението на това си задължение. Всички изложени във въззивната жалба доводи са обсъдени, а изводите на съда във връзка с анализа на доказателствата и установените факти са надлежно мотивирани. Дали тези изводи са правилни, към което всъщност са насочени доводите на касатора, не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК, а подобна проверка може да бъде извършена едва след допускане на касационното обжалване, какъвто настоящият случай не е. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е съобразил, че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В решението си въззивният съд е изградил изводите си именно след преценка на конкретните обстоятелства по случая, а противоречие с практиката на Върховния касационен съд, цитирана в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, не се разкрива, нито е нужно въпросите да бъдат отново и отделно тълкувани от касационния съд. На последно място, неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като този особено тежък порок на въззивното решение следва да е явен от мотивите му, без да е необходимо касационният съд да преценява твърденията на страните и доказателствата по спора. Видно от касационната жалба, за която от страна на касатора се твърди, че обосновава очевидната неправилност на въззивното решение, сочат се оспорванията на застрахователя по заявената претенция, доказателствата по спора, уговорките между страните в процесния застрахователен договор и собственото на касатора тълкуване на тяхното значение, но не се разкрива нито една от хипотезите на очевидната неправилност. Затова твърденият порок не е налице. При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторени разноски, които са в размер на 5000 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,