Определение № 50005 от 05.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2362/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 173/15.02.2022 г. по гр.д. № 2801/2021 г. в частта, с която Окръжен съд - Варна, потвърждавайки решение № 262318/19.07.2021 г. по гр.д. № 7017/2020 г. на Районен съд – Варна, е осъдил „Инвесбанк“ АД да заплати на В. К. К. на основание чл. 200 КТ сумите 2 723.59 лв. и 6 000.00 лв. - обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от трудова злополука от 02.12.2019 г., ведно със законните лихви от 25.06.2020 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер. Решението се обжалва от „Инвестбанк“ АД (от Банката) с искане да бъде допуснато до касационен контрол в осъдителните му части за проверка за правилност по следните въпроси, материалноправните от които са уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение по спора да съобрази всички събрани по делото доказателства, като ги обсъди в тяхната съвкупност, но и поотделно, и да посочи върху кои базира фактическите си изводи, като вземе пред вид конкретните твърдения по възраженията срещу предявения иск? 2. Допустимо ли е въззивният съд да уважи иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, базирайки изводите си само на показанията на свидетел по чл. 172 ГПК, разпитан по искане на пострадалия? 3. Допустимо ли е въззивният съд да възприеме заключението на съдебно-медицинската експертиза, което се опровергава от медицинската документация по делото? 4. Възниква ли отговорността по чл. 200 КТ, когато работодателят е сключил застраховка, покриваща риска от трудова злополука, и пострадалото лице не е претендирало обезщетението за настъпилото застрахователно събитие? и 5. Изключена ли е причинно-следствената връзка на вредите от трудовата злополука, когато за период, включен в заявения с иска, пострадалият е бил в платен годишен отпуск, прекъснал ползването на разрешения от здравните органи отпуск за временната неработоспособност от злополуката? Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че процесуалноправните ( въпроси № 1-3) въззивният съд е решил в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а материалноправните (въпроси № 4 и 5) са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 172 и чл. 202 ГПК и е необосновано, като тези грешки на въззивният съд са причината да е постановено и в нарушение на материалният закон (чл. 200 КТ). Претендира разноските по делото. Ответникът по касация В. К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Процесуалният му представител адв. Е. Е. претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗА. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът В. К., работещ при банката по трудово правоотношение като „мениджър обслужване на клиенти”, на 02.12.2019 г. около 18.00 ч. при падане при придвижване по пътя от работното си място до мястото, където живее, е претърпял трудова злополука. При падането той получава контузия и блокаж на дясното коляно, включително поради лезия на медиакален мениск – травматично увреждане на коляното (скъсан менискус) от преди трудовата злополука (през 2016 г.). Поради блокажа е извършена операция (артроскопия) на дясното коляно на ищеца. Възстановителният период продължава общо 108 дни. Като неоснователно е отхвърлено възражението, че причинно-следствената връзка между търпените вреди (имуществени и неимуществени) е прекъсната само поради това, че през два от дните, включени в този период, за който здравните органи са разрешили отпуск за временната неработоспособност от злополуката, ищецът е бил в платен годишен отпуск. Приетото е, че както преди, така и след ползвания платен годишен отпуск (16 и 17.12.2019 г.), понесените вреди имат за причина контузията при падането и усложнението от скъсания менискус. Прието е, че ищецът преживява тежко травмата. Поради силните болки при падането изгубва ориентация. Изпитва безпомощност, констатирайки невъзможността сам да се изправи и да стъпи на десния си крак. Вика за помощ. След определено време е намерен от сина и съпруга си. Те му помагат да се изправи и да се придвижи до болничното заведение, където е и опериран. Първите две седмици след операцията пристъпва много трудно, след това – с патерици, а после – с бастун. Нуждае се от помощта на близки, което го депресира. Допълнителните депресивни преживявания изпитва през дългият период на възстановяване първо в болницата, а след това – в къщи. Предписана му е физиотерапия и постепенно раздвижване на травмирания крак. Към момента на приключване на съдебното дирене дясното коляно е възстановено, като ищецът продължава да търпи болки само при крайно движение, дължащи се на дегенеративния процес на хрущялната тъкан в коляното. При съобразяване на всички тези обективно проявени факти, но и при отчитане на това, че усложненията са по причина на контузията при падането, но и поради предхождащата злополуката травма на дясното коляно, въззивният съд е определил справедливото обезщетение на понесените неимуществени вреди за сумата 6 000 лв. Ангажирал е отговорността на работодателя по чл. 200 КТ и за сумите 1 326.20 лв. – обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, причинила временната неработоспособност на пострадалия, изразяващи се в разходи за медикаменти, медицински консумативи, включително при операцията и болничен престой, както и 1 397.39 лв. – пропуснатия доход от трудово възнаграждение след приспадане на полученото обезщетение за временната неработоспобност на пострадалия. Въззивният съд е отказал да сподели възражението на ответника (сега касатор), поддържано и като оплакване във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, че отговорността по чл. 200 КТ не възниква, когато работодателят е сключил застраховка, покриваща риска „вреди от трудова злополука“, респ. че за нейното ангажиране има значение непредявения от пострадалото лице пряк иск срещу застрахователя. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат процесуалноправен въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил съответства на практиката на Върховния съд по чл. 235, ал. 2 и по чл. 236, ал. 2 ГПК. В решението е посочено, че фактическите констатации са базирани на събраните по делото доказателства – разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО за трудова злополука, медицинската документация, заключенията на допуснатите по делото основна и повторна съдебно-медицинска експертизи, издадените болнични листи – преди и след ползвания от ищеца платен годишен отпуск, и показанията на разпитания свидетел, доведен от пострадалия. Решението съдържа и оценъчна част по преценка на доказателственото им значение. Въззивният съд е свързал установеното от фактическа обстановка с конкретните твърдения, с които ответникът (сега касатор) е обосновал двете си възражения срещу основанието на иска – изначално, изключено от договора за застраховка, и в периода след ползвания платен годишен отпуск. В настоящото производство не може да се прецени дали фактическите констатации действително се подкрепят от събраните по делото доказателства, но изложените в решението мотиви в частта, съдържаща тяхното описание и оценъчната им преценка от въззивния съд, са достатъчни за извода, че то не противоречи, а съответствието на практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, включително на тази, на която касаторът се е позовавал. Това изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпрос № 1. Вторият повдигнат процесуалноправен въпрос не обуславя решението. Изводът, за понесените неимуществени вреди по причина на трудовата злополука въззивният съд е базирал на гласните доказателства, събрани чрез разпита на сина на ищеца (свидетел по чл. 172 ГПК), но и на останалия събран доказателствен материал – на двете заключения и на медицинската документация. Съответства на практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК и начинът, по който въззивният съд е обсъдил достоверността на свидетелските показания. Следователно по въпрос № 2 са изключени и общата, и допълнителната предпоставка по чл. 280 ГПК за допускане на касационния контрол. Те са изключени и по последния процесуалноправен въпрос. Начинът, по който е формулиран въпрос, го свежда до касационното оплакване, че въззивният съд не е следвало да възприема заключенията на основната и на повторната съдебно-медицински експертизи, доколкото ги опровергава представената по делото медицинска документация. Така въпрос № 3 се свежда до касационното по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, че решението е неправилно като постановено при съществено нарушение на процесуалното правило по чл. 202 ГПК. Настоящия етап обаче е по селектиране на касационната жалба. В него Върховният касационен съд не разполага с правомощие да се произнася по касационните основания (т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Първият материалноправен въпрос обуславя решението (№ 4), доколкото се свързва с основното въведено възражение от ответника по иска по чл. 200 КТ. По него обаче е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, а и по т. 2 ГПК, за допускане на касационния контрол. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че договор за застраховка, по който покрит риск са вредите от трудова злополука, причинила временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на работника или служителя, не изключва отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Приема се, че в такава хипотеза платеното обезщетение от застрахователя се приспада от дължимото от работодателя по чл. 200 КТ по начин, съответен на уговореното с конкретната застраховка и подробно разяснен в практиката на ВКС (напр. решение № 211/29.03.2010 г. по гр. д № 719/2009 г. на ВКС, IV-то отд. и решение № 268/04.01.2019 г. по гр.д. № 2128/2018 г. на ВКС, IV-то ГО. Решение № 41/05.03.2020 г. по гр.д. № 2679/2019 г. на ВКС, IV-то ГО, на което касаторът се позовава, не им противоречи, а в него не е възприет отрицателен отговор на въпроса. Тази практика на ВКС, а и на Върховния съд, която се е установила след т. 8 от ППлВС № 4/1975 г. ППлВС, е несъвместима с извода, че такъв застрахователен договор изключва правопораждащ факти на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. Настоящият състав я споделя и не съзира основание да я променя. Преценката за това, дали по втория материално-правен въпрос са налице общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, налага обобщаване на практиката на ВКС, изясняваща основанието и границите на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Приетото е, че е уредена в глава Х, раздел първи на Кодекса на труда. Тя е нов вид имуществена отговорност и съставлява възлагане от закона на професионалния риск от увреждането на работника или служителя върху работодателя. Тази нейна характеристика е водеща. Отговорността по чл. 200 КТ е обективна. В чл. 200, ал. 3 КТ изрично се предвижда обезщетяване както на имуществените, така и на неимуществените вреди. Отговорността е определяна в доктрината включително в съдебната практика и като договорна, доколкото произхожда от трудово-правната връзка и доколкото при законодателно определяне на обема вреди, в частност при пропуснатите ползи (чл. 200, ал. 3 КТ ) се взема предвид проекцията на трудовото правоотношение до навършване възрастта за пенсиониране. Съгласно препращащата норма на чл. 212 КТ, правилата за деликтната отговорност (чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД) намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, а относно имуществените вреди - доколкото не е налице специална уредба. Както при трудова злополука, така и при професионално заболяване на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността по чл. 200 КТ е съпоставима с отговорността при непозволено увреждане предвид своя обем и приложимия принцип на пълно обезщетяване, а също и поради това, че увреждането на здравето в резултат на трудова злополука или професионално заболяване не е позволено от закона, но водеща особеност в правната характеристика на отговорността на работодателя е обусловеността от възлагането на риска без връзка с виновно поведение на лица, за които отговаря работодателя. Водещите съображения на законодателя са за пълнота при защитата на пострадалия работник или служител. Тази особеност намира израз в обема на отговорността по чл. 200 КТ, в отклонение от общите правила в ЗЗД при обезщетяване на вреди от деликт, или договор. Кодекса на труда въвежда особени правила относно предпоставките за отговорност, освобождаването от нея и особени правила, засягащи причинния процес. Нормативното релевиране на връзка между трудовата дейност и вредните последици (чл. 200, ал. 2 КТ) е в отклонение от критерия на общия закон за причинна връзка. Съгласно тази норма работодателят отговоря и при непреодолима сила. Съгласно чл. 201, ал. 1, ал. 2 КТ приносът на увредения не е основание за изключване на отговорността, а намаляване на обезщетението се допуска само при груба небрежност на пострадалия. Съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, дължи се разликата между причинената вреда и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Така законът възлага на работодателя професионалните рискове в размера, който не е поет от общественото осигуряване. Обобщението изключва всяка предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпрос № 5, обсъден във връзка с присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Обективно не е възможно ползването на платен годишен отпуск да прекъсне причинно-следствената връзка на понесените от пострадалия от злополуката болки и страдания. Опитните правила изначално изключват подобен извод. Такава практика на ВКС няма, а създаването й би противоречало на формалната логика. Последният повдигнат въпрос, обсъден във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение на пострадалия, и в разлика между неполученото трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна неработоспособност в периода 02.12.2019 г. – 15.12.2019 г. и 18.12.2019 г. – 21.03.2020 г., също не се свързва с предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. През тази призма, той се свежда до касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК – за необоснованост на решението в частта, с която въззивният съд е приел наличието на причинно-следствена връзка на травмата от трудовата злополука с понесените от пострадалия вреди след 18.12.2019 г. Както бе разяснено, в настоящия етап на исковото производство Върховният касационен съд няма правомощие да разглежда касационни основания. При този изход на делото касаторът дължи възнаграждение на адвокат Е. Е., осъществила процесуалното представителство на ответника по касация при условията по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция към 08.04.2022 г.) настоящият състав го определя за сумата 574.63 лв. При тези мотиви, съдът