Определение № 545 от 11.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2331/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ чрез пълномощника му адв. Й. Д. против решение № 869 от 13.06.2022 г., пост. по т.д.№ 2742/2021 г. г., на Софийския апелативен съд, г.о., 4 състав, с което е потвърдено решение № 264599 от 9.07.2021 г. по гр.д.№ 4166/2019 г. на Софийския градски съд, I г.о., 9 състав. С първоинстанционното решение по иск с правно основание чл. 79, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 241, ал. 6 от ТЗ застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца Р. Р. Г. сумата от 333 930, 55 лева, представляваща незаплатено допълнително възнаграждение по договор за възлагане на управлението от 17.11.2006 г. и допълнителни споразумения към него от 17.11.2006г. и 13.04.2011г., ведно със законна законната лихва върху нея от 26.03.2019г. до окончателното щ изплащане, а по иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД - сумата от 120 444,88 лева - лихва за забава за периода от 16.08.2015 г. до 26.03.2019 г., както и на основание чл.78, ал. 1 от ГПК - направените по делото разноски в размер на 29 775,02 лева.

В касационната жалба е инвокирано оплакване на неправилност на обжалваното въззивно решение поради необосновано отхвърляне на възражението на ответника за неизпълнен договор и на евентуално заявеното възражение за прихващане. Поддържа се, че в резултат на сключване на презастрахователни договори със застрахователи, опериращи на непознат и непредсказуем пазар, какъвто е този на територията на Корейската народна демократична република, както и на космически ракети и спътници, на дружеството е нанесена вреда, която се изразява в заплащане на обезщетения в по-висок размер, които то не би заплатило при извършена от изпълнителния директор добросъвестна преценка на застрахователния риск, респ. при полагане на дължимата грижа за неговото управление. Посочено е, че т. нар. „щетимост“, представляваща съотношение между изплатените обезщетения и получените застрахователни премии при сключваните през периода 2010 г. - 2012 г. договори за застраховка на летателни апарати и на гражданска отговорност за тях, е средно около 10-12 %, докато при процесните застрахователни договори тя е в размер на 29,04 %, като действителната такава е дори по-висока. Затова се поддържа, че управлението на риска от страна на изпълнителния директор през процесния период не съответства на дължимата грижа на добрия търговец и не е в интерес на дружеството и на неговите акционери, което води до извод, обратен на направения от въззивния съд. Според касатора е без значение, че през изследваните години дружеството сумарно е реализирало печалба, защото когато тя е в по-малък размер, тъй като с част от нея е компенсирана загуба, причинена от действия на управителен орган, е налице „управленски деликт“. Твърди се, че за собствениците на дружеството е от значение дали печалбата не би била по-голяма, ако управителните органи не бяха сключили неизгодните сделки, довели до нейното намаляване. Посочено е, че при полагане на дължимата грижа не би могло да се стигне до управляване на дружеството по начин, че да се реализира по-малка печалба от реално постижимата, но за сметка на това да се увеличи размерът на брутния премиен приход, който е пряко свързан с определяне размера на претендираното от ищеца възнаграждение. Наведен е довод, че както приетата в първоинстанционно производство комплексна експертиза, така експертизите, назначени пред въззивната инстанция са дали неясни и непълни отговори на относимите към предмета на спора въпроси, по които е следвало дадат заключение, а именно: какви са типичните, обичайните застраховки, извършвани от ответника през последните 5 години и дали предвид субектите и обектите на застраховане, представените по делото 23 презастрахователни договора се отличават от обичайните застраховки; дали степента на застрахователния риск по тези договори се отличава от обичайната степен на риска, която ответникът „е бил склонен да поема“ в дейността си като застраховател; дали степента на застрахователния риск по същите договори се отличава от обичайната такава, която ответникът поемал в дейността си като застраховател; дали в процентно съотношение размерът на застрахователните обезщетения, които ответникът е заплатил по договорите се отличава от обичайния размер на обезщетенията, които ответника заплаща по обичайните за него застраховки, на база сключени договори/платени обезщетения?; с колко се е увеличило допълнителното възнаграждение на ищеца, договорено като процент от брутната премия, в резултат на сключените нови договори и ако бъде изваден ефектът от сключените 23 договора от баланса на ответника към съответните години, под формата на приходи, разходи, резерви и др., вкл. и допълнителното възнаграждение на ищеца, какъв е финансовият резултат на застрахователя за съответната година. Твърди се, че като резултат от сключването на споменатите договори на застрахователя е нанесена вреда в размер на поне 272 267 лв., установима от заключението, прието в първоинстанционно производство, независимо от оспорването му като непълно, която сума е предмет на своевременно направеното възражение за прихващане.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК със следните въпроси:

1. В случай, че въззивният съд допусне изготвяне на повторно заключение по смисъла на чл. 201 ГПК, следва ли вещото лице да даде повторни отговори на всички въпроси по оспореното първоначално заключение и може ли въззивният съд да основе решението си на повторна експертиза, в писмените отговори на която, вкл. и в обясненията на вещото лице, не се дават отговори на поставени от страната въпроси по първоначалната експертиза за установяване на релевантни за спора обстоятелства?;

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи и в частност, длъжен ли е да се произнесе по доводите на страната за неустановяване на релевантни за спора обстоятелства, поради неотговаряне от вещото лице на въпроси по допусната от съда повторна съдебна експертиза?;

3. Ако причинените на дружеството вреди от действия на орган на управление са компенсирани с реализиране на печалба от друга дружествена дейност, това освобождава ли органа на управление от носене на отговорност за причинени на дружеството вреди?;

4. При направени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд въз основа на прието по делото заключение, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, дали въззивният съд при преценката си за установяване на съответните факти във въззивното производство, вкл. и чрез служебно назначаване на експертиза, следва да следи дали заключението е обосновано и дали следва да изложи мотиви, като обсъди въведените в жалбата оплаквания?

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с казуалната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК, според която съдът следва да следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, а когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи или фактическите констатации на вещото лице или основаните на тях изводи са неясни или противоречиви, съдът е задължен, съгласно чл. 201 от ГПК, да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне повторна експертиза. Вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите на въззивника, че в първоинстанционно производство не са установени релевантни за спора обстоятелства, тъй като приетото заключение на експертизата не съдържа отговори на всички въпроси, касаторът счита за разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в частност поради „безусловното и безкритично“ приемане от страна на съда, че действията на ищеца по повод сключване на процесните презастрахователни договори, с оглед обектите и субектите на презастраховане по тях, са в пределите на грижата на добрия търговец и не са ощетили застрахователното дружество и неговите акционери. Третият въпрос касаторът намира за относим към селективния критерий по чл. 280, ал. 2 in fine – очевидна неправилност, обективирана в извода на въззивния съд, че с процесните договори не е причинена съществена загуба на застрахователното дружество, а доколкото такава е налице, то тя се компенсира с печалбата, реализирана от други застраховки, без да са налице точни данни, с каква сума е намалена печалбата на дружеството през процесния период, в резултат на изплатените по тях застрахователни обезщетения. Поддържа се, че в случая спорът е за причинени на дружеството вреди от действия на негов орган на управление, изразяващи се в заплащане на застрахователни обезщетения по процесните договори, сключени при поемане на по-висок от обичайния за застрахователя риск, в сравнение с този на обезщетенията, които застрахователят би заплатил по обичайните за него застраховки, сключени при поемане на обичайния за него риск, ефектът от което е намаляване печалбата на дружеството. Твърди се, че така формулираният въпрос е относим към оспорения като неправилен извод на въззивния съд за липсата на вреда, поради компенсиране на загубата по процесните договори от заплатени обезщетения с приходите от другите застрахователни договори. Четвъртият въпрос е свързан с оплакването, че поради допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила делото е останало неизяснено от фактическа страна.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решени, за неговата отмяна и за постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, евентуално - поради погасяване чрез прихващане на претендираните с тях вземания с насрещното вземане на ответника, релевирано с направеното по делото компенсаторно възражение.

Ответникът по касация Р. Р. Г. оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез процесуалния му представител адв. Т. Б. от САК поддържа, че не са налице основанията на чл. 280 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че първият и вторият въпрос не са относими към претенцията за заплащане на уговореното допълнително възнаграждение, тъй като то се определя от икономическия резултат от всички сключени от застрахователя договори, а не от финансовия резултат от 23 бр. от общо сключените за периода 583 688 бр. застрахователни договори. По третия въпрос се твърди, че щетимостта по процесните застраховки е в размер на 29,04% или под обичайния размер на изплатените обезщетения за масовите застраховки, поради което не е налице понесена от дружеството вреда. Посочено е, че приходите от получените застрахователни премии от процесните договори възлизат на 1 429 747,90 лв. и доколкото процентът на щетимост по тях е далеч по-нисък от средния такъв за сключените от застрахователя договори, с тази сума е увеличена неговата печалба.

Изложени са и съображения по съществото на инвокираните в касационната жалба оплаквания, които се свеждат до възражение за липсата на вреда под формата на неблагоприятен икономически резултат от дейността на управителя, както и че предвид специфичната дейност по застраховане и презастраховане не може да се вмени във вина на управителя настъпването на бъдещи случайни застрахователни събития, още по-малко, когато финансовият резултат от дейността на застрахователя е положителен, какъвто е настоящият случай. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на разноските, направени от ответника по касация по водене на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че през периода от м. 11.2006 г. до 31.10.2015 г. Р. Р. Г. е бил изпълнителен директор на ЗАД „Армеец“, както и че с клаузата на чл. 2 от сключения на 17.11.2006 г. договор по чл. 241, ал. 6 от ТЗ и във връзка с нормата на чл. 237, ал. 2 от ТЗ, която тя възпроизвежда, се е задължил да осъществява управлението с грижата на добър търговец, в интерес на дружеството и на неговите акционери. Симетрично в клаузата на в чл.21, ал.2 е предвидено, че за виновно причинени на дружеството вреди изпълнителният директор отговоря съгласно Търговския закон. В § 2 от допълнително споразумение към договора от същата дата, сключено съобразно клаузата на чл. 12 ал. 3 от договора, е уговорено задължение за заплащане допълнително възнаграждение в размер на 1% от брутния годишен премиен приход. С допълнително споразумение от 13.04.2011г. страните се съгласили да бъде изменен алгоритъмът за формиране на дължимото на управителя допълнително възнаграждение, като сумата от 1% върху брутната застрахователна премия за отчетния период се намалява с разликата между отстъпената на презастрахователите премия, с получените от тях комисиони и възстановените от тях обезщетения и приходите от застраховки на свързани лица, съгласно заверения финансов отчет на дружеството. От приетото в първоинстанционно производство заключение на комплексната съдебно- счетоводна и икономическа експертиза е установено, че дължимото на ищеца възнаграждение за периода от 1.01.2015г. до 31.10.2015г., определено съгласно алгоритъма, уговорен в споменатото допълнително споразумение като разлика между посочените в него величини, е в размер на 1 % от получената сума или 1 170 671,72 лева, а след приспадане на заплатеното на ищеца възнаграждение се формира разлика от 333 930,55 лева, в какъвто размер искът по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 241, ал.6 от ТЗ е уважен с първоинстанционното решение, съобразно допуснатото с определение от 10.06.2021 г по реда на чл. 214 от ГПК, негово увеличение по размер. Приблизително същата сума на дължимото възнаграждение, но в по-голям размер от приетия от първоинстанционния съд, е установена от заключението на назначената във въззивното производство съдебно- икономическа експертиза, според което в поддържания от вещото лице А. Л. вариант, то възлиза на 353 428.28 лв. При тези данни, за да потвърди обжалваното пред него решение на Софийския градски съд, с което предявеният иск е уважен, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца Р. Г. е възникнало вземане за заплащане на допълнително възнаграждение в размера, в който е присъдено от първоинстанционния съд. Произнесъл се е по направените от ответното застрахователно дружество възражения, съответно за неизпълнен договор (exceptio non adimpleti contractus), поради твърдяно неизпълнение на задължението на ищеца да осъществява управлението на дружеството с грижата на добър търговец, съобразно чл. 12, ал. 2 и чл. 2 от договора и по възражението за прихващане с насрещното му вземане по чл. 240, ал. 2 от ТЗ, във връзка с чл.237, ал.2 от ТЗ за обезщетяване на вредите, причинени на дружеството от управителя, поради неполагане на дължимата грижа, чрез сключване на застрахователни договори, по които са били изплатени обезщетения в значително по-голям размер от този, който дружеството би заплатило при добросъвестна преценка на застрахователния риск. Въззивният съд е намерил и двете възражения за неоснователни, защото с позоваване на заключението на назначената от него във въззивното производство съдебно-икономическа експертиза е приел, че степента на риска, поета от дружеството по сочените от ответника като увреждащи двадесет и три презастрахователни договора, сключени през периода 2013 г.-2016 г., не се отличава от обичайната степен на поетия риск и отговорност по активно презастраховане, включително при сравнение и с дейността на водещи световни презастрахователни компании. Изхождайки от спецификата на застрахователната дейност, съдът е изложил съображения, че поемането на риск е част от предмета на дейност на застрахователното дружество, както и че включването му като презастраховател в застраховането на космически летателни апарати не е довело до съществени загуби за дружеството, а доколкото такива са настъпили, те са били компенсирани с печалбата от други застраховки и не са се отразили върху платежоспособността на дружеството. Преценил е като неоснователно оплакването на ответника, че с оглед начина на формиране на допълнителното възнаграждение в зависимост от заплатените застрахователни премии, при сключване на процесните договори ищецът е действал преимуществено в своя полза, като получените по тях суми са довели до „изкуствено увеличаване“ на брутната застрахователна премия за съответния период, а оттам и на дължимото допълнително възнаграждение. Съобразил е, че според актюерския доклад за 2015 г. приходите по застраховка „Каско на летателни апарати“ за 2015 г. са намалели с 22%, поради намаляване на премийния приход по активно презастраховане, а оттам- не е налице завишаване на застрахователната премия, която формира основата за определяне на допълнителното възнаграждение на управителя. За да приеме за неоснователно направеното от ответника възражение за прихващане въззивният съд, въз основа на собствен анализ на събраните по делото доказателства, включително и такива, допуснати от него при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК, е приел, че не са налице елементите от фактическия състав на отговорността на управителя за обезвреда по чл. 240, ал. 2 от ТЗ- противоправно поведение, причинена на дружеството вреда и причинна връзка между тях. Основал е извода си на разбирането, че заплатените от застрахователя обезщетения по валидно сключени презастрахователни договори с умерен застрахователен риск не представляват вреда, а обичайна част от застрахователната дейност. По отношение на възражението за прихващане е изложил съображения, че по делото не е установено нарушаване на изискването по чл. 237, ал. 2 от ТЗ за добросъвестно управление на дружествените работи с грижата на добър търговец, тъй като процесните презастрахователни договори не са сключени при степен на риска, надвишаваща стандартната, както и че заплатените от застрахователя обезщетения по валидно сключени презастрахователни договори с преценен умерен застрахователен риск, не представляват подлежаща на обезщетяване вреда.

При горните данни, по допускането на решението до касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Първият и вторият въпроси, формулирани в изложението на основанията па чл. 284, ал. 2, т. 1 от ГПК, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно, тяхното разрешение да е обусловило изхода на спора по делото.

В касационната жалба се твърди, че нито приетото в първоинстанционно производство заключение на комплексната експертиза, нито повторната такава, допусната от въззивния съд са дали задоволителен отговор на въпросите за типичните, обичайни застраховки, извършвани от ответника през последните 5 години и дали тези, обективирани в представените по делото двадесет и три презастрахователни договора се отличават от обичайните застраховки, peсn., при положителен отговор, какви са отликите между тях, както и дали степента на застрахователния риск по същите договори се отличава от обичайната степен на риска, която ответникът е поемал в дейността си като застраховател.

Споменатите два въпроса са свързани със задължението на съда да извърши антиципирана преценка на събраните по делото доказателства, в частност на заключението на назначена по делото експертиза, относно нейната обоснованост и пълнота, разбирана като съответствие на отговорите, съдържащи се в заключителната му част на всички въпроси, поставени от съда като задачи на експертизата с определението за допускането щ. По същество въззивното решение, основано на непълно заключение, което не съдържа отговор на всички въпроси, относими към предмета на спора, вкл. и на такива, релевантни за възраженията на насрещната страна, е необосновано, доколкото предвид липсата на специални знания съдът по същество не е в състояние да формира самостоятелна преценка по тях. За да удовлетворят общия критерий за достъп до касация обаче, въпросите, на които се твърди, че вещото лице не е отговорило, или дадените отговори са неясни, или логически противоречиви, следва да са от естество да обусловят изводите на съда относно спорното материално право или насрещните права на ответника, инвокирани с компенсаторно възражение, в различен смисъл от този, постановен в диспозитива на обжалваното решение. В случая сочените от касатора въпроси, на които се твърди, че вещото лице не е дало отговор, не са от такъв характер, защото те са свързани с частни хипотези на основния въпрос, който е обусловил изхода на спора, а именно дали процесните 23 договора, по своите обективни и субективни белези представляват увреждащи сделки. На този въпрос въззивният съд е дал отрицателен отговор, основан както на заключението на приетата в първоинстанционно производство комплексна експертиза, така и на съдебно-икономическата експертиза, допусната във въззивното производство, като е направил разграничение между степента на риска по отделните видове застрахователни договори, разбирана като статистическа вероятност от настъпване на застрахователното събитие от една страна и от друга – с носенето на отговорността за репариране на вредите от него, като е изложил съображения, че застрахователната дейност е дефинитивно свързана с поемането на такъв риск. Оттам и изводът му, че сам т по себе си заплащането на застрахователни обезщетения по процесните договори не представлява причинена на застрахователното дружество вреда, защото е свързано със самото естество на застраховането. Ето защо, отговорите на тези въпроси не са обусловили крайния резултат, обективиран в постановеното по делото въззивно решение.

На следващо място, като порок на обжалваното решение, неговото постановяване при неизяснена фактическа обстановка, каквото се твърди от касатора, следва да се квалифицира като необоснованост, по смисъла на чл. 293, ал. 2 in fine от ГПК, разбирана като несъответствие между правните изводи на съда и установените по делото факти, относими към спорното материално право или към надлежно въведените като предмет на делото правоизключващи, правоотблъскващи, правопрекратяващи или правопогасяващи възражения на ответника. Съгласно задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираното тълкувателно решение, преценката на събраните по делото доказателства и изводите относно релевантните за предмета на спора факти, са предмет на инстанционен контрол в производството по чл. 290 от ГПК при произнасяне по съществото на касационната жалба, но са неотносими към основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното му обжалване.

Изложеното се отнася и до четвъртия въпрос, а именно, дали при направени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд, основани на прието по делото заключение, при което делото е останало неизяснено от фактическа страна, въззивният съд е задължен да следи дали заключението е обосновано, включително и служебно да назначи експертиза. Предпоставките, при които възниква задължение на въззивния съд за служебно събиране на доказателства, вкл. и за чрез допускане на експертиза, са посочени в ТРОСГТК № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., а именно, при въведено от въззивника оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Нормата на чл. 202 от ГПК обаче, не обвързва съда да възприеме заключението на вещото лице, дори и експертизата да е допусната по негова инициатива, а го задължава да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Ето защо въпросът за обосноваността на заключението на експертизата, на което съдът е основал изводите си относно претендираното материално право, или насрещните възражения на ответника, въведени като предмет на делото, разбирана като съответствие на дадените от нея отговори на поставените задачи с опитните правила от сферата на науката и принципите на логиката, е свързан с обсъждане на събраната по делото доказателствена съвкупност и като резултат от това – с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, поради което е относима към правилността на обжалваното въззивно решение в хипотезата на необоснованост, по смисъла на чл. 293, ал. 2 от ГПК, но е извън предметния обхват на общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По третия въпрос дали съответният орган на управление се освобождава от отговорност за вредите, причинени на дружеството от негови действия, ако те са компенсирани с реализиране на печалба от друга дружествена дейност, настоящият състав намира следното:

Ответникът ЗАД „Армеец“ е основал възражението си за прихващане на твърдението, че поради сключването на процесните двадесет и три застрахователни договора с повишен коефициент на „щетимост“, дружеството е претърпяло вреди от настъпване на уговорените с тях застрахователни събития, съизмерими със сумите, които е заплатило като обезщетения.

Съгласно легалната дефиниция на чл. 343, ал. 1 от КЗ, аналогична на чл. 183, ал. 1 от КЗ (отм.), с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на лицето, в чиято полза е сключен, застрахователно обезщетение или сума. Поемането на застрахователния риск, разбиран като обективно съществуваща вероятност от настъпване на вредоносното събитие, чието проявление е несигурно и независещо от волята на страните по застрахователното правоотношение, е иманентно присъщо на самата застрахователната дейност и елемент от основанието (causa) на застрахователния договор, определящ неговия алеаторен характер.

Ето защо за наличието на недобросъвестно поведение на управителен орган, което може да бъде квалифицирано като sui generis „управленски деликт“, респ. на причинени на дружеството вреди чрез ефективно намаление на имуществото му, поради заплащане на застрахователни обезщетения, които са по-големи от обикновените, следва да бъде установено, че застрахователните договори, по които са изплатени, са обективно неизгодни за застрахователя, в частност, че поетите рискове от настъпването на застрахователните събития и прогнозната стойност на щетите, които те са от естество да нанесат, са несъразмерно високи спрямо уговорените и събрани застрахователни премии. Икономическата изгода от застрахователните договори се определя от съотношението между вероятността от проявлението на покритите рискове при отделните видове застрахователни договори, съобразно специфичния обект на застрахователна закрила на всеки един от тях (застрахованото имуществено благо) и нейния предметен обхват – вида и обема на поетите застрахователни рискове и уговорената застрахователна сума, в рамките на която е ограничена отговорността на застрахователя от една страна и от друга- от размера на уговорената застрахователна премия. Затова изводът за добросъвестна и с грижата на добър търговец преценка за стопанската полза от сключването на определен застрахователен или презастрахователен договор, или обратното – за неговия увреждащ застрахователя характер не може да се основава механично на факта на последващото настъпване на застрахователното събитие, чието сбъдване е неизвестно на страните и не зависи от волята им, ако при неговото сключване очакваният позитивен икономически резултат от него е бил правилно определен като резултат от съотношението между споменатите параметри, включително и с оглед вероятността от проявлението на застрахователния риск.

В случая, за да намери за неоснователно възражението за прихващане, заявено от ответното застрахователно дружество, с позоваване на заключението на допуснатата от него съдебно-икономическа експертиза въззивният съд е изложил съображения, че степента на риска, свързан с презастрахователната дейност на „Армеец“АД по двадесет и трите договора, сключени през периода 2013-2016 г., не се отличава от обичайната степен на поетия риск и отговорността по активно презастраховане, която не само ответникът, но и водещи световни презастрахователни компании обикновено поемат в дейността си, както и че при сключването на тези договори, в частност, при застраховането на космически апарати, е било осъществено адекватно управление на риска, насочено към неговото минимизиране. Т. е. по същество съдът е приел, че сочените договори нямат обективно увреждащ характер, защото при сключването им е осъществена правилна преценка на поетия застрахователен риск спрямо икономическата полза от получаване на уговорените по тях застрахователни премии, а по отношение на действителното настъпване на застрахователните събития е посочил, че носенето на риска е съществен елемент от спецификата на застрахователната дейност, което я отличава от тази на други видове търговски дружества, което кореспондира на алеаторния характер на застрахователния договор. Мотивите на въззивния съд, от които е изведен формулираният по т. 3 от изложението въпрос, са субсидиарни и нямат самостоятелно значение спрямо крайния извод на съда за неоснователност на възражението за прихващане, поради липсата на активно по компенсацията вземане, което да произтича от твърдяния от ответника увреждащ характер на договорите, какъвто въззивният съд по подробно изложени съображения е приел, че те обективно не притежават.

Ето защо, така формулираният въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация, доколкото не е обусловил изхода на спора по делото.

По тези съображения – липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по същия въпрос и на специалното селективно основание по т. 3 на същата алинея. В тълкувателната и казуална практика на ВКС е изяснено, че специалният селективен критерий, който формира дуалистичното основание за допускане на касационно обжалване - точно прилагане на закона и развитие на правото, е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е формирана практиката по приложението щ, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая липсват доводи, свързани с необходимост от тълкуване на конкретна правна норма, която е неясна или противоречиво прилагана от съдилищата, или с нуждата от неговото актуализиране, поради изменение на условията, при които е създадена, а по същество е налице искане за произнасяне на въпрос, чийто отговор не е обусловил изхода на спора, т.е. по отношение на който не е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не е налице и фактическият състав на очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК, обоснована от касатора с липсата на точен отговор на въпроса за размера на сумата, с която би се намалил финансовият резултат от дейността на застрахователя за съответната година, като се приспадне ефектът от сключените 23 презастрахователни договора от баланса на ответника към съответните години. Съгласно трайната казуална практика на ВКС, това основание за допускане до касационен контрол предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Такава е налице когато се констатира неприлагане на императивна правна норма или прилагането щ в противоположен или отменен смисъл (contra legem), или нарушение на правилата на логиката при обсъждане на доказателствата, което да води до постановяване на неразбираем съдебен акт, чийто пороци могат да се констатират от изложените в него мотиви. В случая е безспорно, че по част от процесните договори, поради настъпване на уговорените застрахователни рискове са били изплатени обезщетения, но въззивният съд е приел, че сам т по себе си това обстоятелство не сочи наличието на причинена на дружеството вреда, тъй като е същностна част от спецификата на самата застрахователна дейност, която се състои именно в поемане на риска от настъпване на уговорените застрахователни събития, което дефинитивно е предварително неизвестно на страните по застрахователното правоотношение. Наличието на ясни и логически непротиворечиви мотиви, с които е отречен увреждащият характер на заплатените застрахователни обезщетения по валидно сключени презастрахователни договори, при липсата на данни за проявена небрежност при преценката на застрахователния риск изключва очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК.

По горните съображения настоящият касационен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по водене на делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9600 лв., съобразно представените доказателства за действителното му заплащане и списъка по чл. 80 от ГПК.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,