Определение № 847 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1077/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД и по касационна жалба на К. И. С., чрез процесуални представители, против Решение № 1592 от 22.12.2022 г. по в. гр. д. № 3619/ 2021 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на Решение № 900672/17.05.2021 г. по т. д. № 162/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД (понастоящем „Юробанк България“ АД) против К. И. С. иск с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ за осъждането на ответника да заплати на банката изискуема и непогасена главница по Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека ДК № 419/R/2007г. и анексите към него над сумата от 124 997, 19 евро до 133 308, 32 евро; просрочена и изискуема възнаградителна лихва по същия договор над 26 181, 87 евро до 41 413, 50 евро и изискуеми годишни такси по чл.12 „в“ от същия договор в размер на 1 805, 49 евро, като първоинстанционното решение в останалата му осъдителна част е потвърдено.

Ищецът „Юробанк България“ АД обжалва въззивното решение в отхвърлителните части, като поддържа, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което претендира неговата отмяна, както и присъждане на направените разноски. Счита, че въззивният съд неправилно е приложил Закона за защита на потребителите и не е разгледал и обсъдил факта, че въззивникът К. С. няма качеството на потребител.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпросите:

1. „Въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по всички твърдения на страните за релевантните факти, по техните възражения и доводи, както и да разпредели доказателствената тежест, като в мотивите си обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност ?;

2. „Въззивният съд как следва да разпредели доказателствената тежест на страните относно доказването на потребителско качество на физическо лице и как следва да постъпи съдът при наличие на доказателства по делото, от които е видно, че придобитото имущество от лицето, твърдящо потребителско качество, не е за задоволяване на жилищна нужда ?“;

3. „Относно спазването на разпоредбите на чл.20 ЗЗД, според които съдът е бил длъжен да се ръководи от точния смисъл на изявленията на страните, да търси действителната им воля и какви са правилата за тълкуване на договорите ?“.

По така формулираните въпроси № 1 и № 3 се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 106 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г., ГК; Решение № 46 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г., ГК, както и на следната практика: по въпрос № 1 - Решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ВКС, ГК; Решение № 113 от 18.05.2016г. по гр. д. № 5961/2015 г. на ВКС, ГК и Решение №187 от 07.07.2016г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, ГК; по въпрос № 3 - Решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 2 се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид „оскъдната“ съдебна практика, застъпена в Решение № 8274 от 19.07.2022 г. по гр. д. № 20211110161342, 40ти състав на Софийски районен съд, Решение № 174 от 31.01.2022 г. по гр. д. № 20211100112217,1-26ти състав на Софийски градски съд и Определение № 70 от 28.02.2022 г. по гр.д. № 2847 от 2020 г. на ВКС, IV г. о.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обоснована с противоречие на извода на въззивния съд за притежаваното от К. С. качество на потребител с практика на Съда на Европейския съюз, застъпена в: Дело С-348/14 на СЕС - т. 39 според което, в определението за „потребител” по член 2, б.“б“ от Директива 93/13 попада физическото лице, което действа извън рамките на неговата търговска, професионална или стопанска дейност; Дело С-110/14 на СЕС, в т.22 - т.23, в което е посочено, че понятието „потребител“ е обективно и съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото с оглед установяване на качеството на „потребител“ на страната по него; т.27 и т.28 от определение по Дело С—74/15, Dumitru Tare ru, I. Tarcru срещу Вапса Comercial r Intesa S. RomBnia SA и др., посочващо, че по Дело С-74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществявана от тях стопанска дейност, което трябва да се провери от съда. По отношение на понятието „потребител“ по смисъла на пар.2, б.“б“ от Директива 93/13 СЕС е посочено, че същото има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, като преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото; Като аналогично е посочено и разрешението дадено в определение по Дело C-534/I5, P. Dumitras, Mioara Dumitras срещу BRD Groupe Soclete Generale - Sucursala Judeteana Satu Mare.; Решение по Дело С-464/01 Johann Gruber v Bay Wa AG, където съдът е постановил, че е без значение какви факти и обстоятелства другата страна по договора е могла да знае при сключване на договора, за да се прецени дали лицето, което претендира за качеството на потребител, действително е такъв.

Самостоятелната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт също е обоснована с твърдението за необоснованост на решението и за постановяване в противоречие с принципите на формалната логика на извода, че ответникът по делото К. С. е имал качеството потребител.

Ответникът по касационната жалба К. И. С. в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана на ответника безплатна правна помощ.

С касационната жалба на ответника по иска К. И. С. въззивното решение се обжалва в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в осъдителната му част. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно, поради което в обжалваната част следва да се отмени. Претендира се на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана на К. С. безплатна правна помощ.

Допускането на касационното обжалване този касатор обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2, пр.2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото ?“.

2. „Какви са фактическите и правните обстоятелства, които следва да прецени съдът, когато извършва проверка дали може да се квалифицира като неравноправна клауза в потребителски договор за кредит, регламентираща условията, при които кредиторът може да упражни субективното си потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем ? Задължен ли е съдът да обсъди всички критерии, изведени в тълкувателната практика на Съда на ЕС ?“.

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първи въпрос е аргументиран с противоречие на изводите на въззивния съд със задължителните разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на безпротиворечивата практика на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 2 се сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1, както и по т.2 ГПК. Предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обоснована с довода, че изводите на въззивния съд по поставения въпрос са в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, застъпена в Решение по дело № С-415/11 г. на СЕС и Решение от 26.01.2017 г. по дело С- 421/14 на СЕС, а тази по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирана с противоречие между приетото от Апелативен съд – София и практиката на касационната инстанция, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 27. 03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 на ОСГТК на ВКС, както и с Решение № 82 от 07.07.2022г. по т.д. № 871/2021г. на ВКС, I т.о. и Решение № 105 от 30. 09. 2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, III г. о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на обжалваното решение е обосновано с твърдението, че същото е постановено при нарушаване правилата на формалната логика, относно формираните изводи на съда за действителност на Анекс № 1 и последващите анекси към договора. Сочи се също така, че въззивната инстанция в нарушение на чл.633 ГПК не е приложила относимата тълкувателна практика на СЕС, задължаваща националните съдилища да отстранят всички негативни последици от неравноправните клаузи, поради което, според касатора, въззивният съд е следвало служебно да извърши прихващане между всички недължимо получени от банката суми с главницата по кредита.

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с въззивна жалба на ответника К. И. С., за да достигне до обжалвания резултат, след собствен анализ на доказателствата по делото съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че страните по делото на 14.03.2007г. са сключили Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007г. за отпускане на многоцелеви кредит в размер на 160 000 евро, със срок на издължаване от 240 месеца и начин на погасяване - 240 равни месечни вноски от по 1 591 евро, платими на предварително уговорен ден от месеца; С чл.9, ал.1 от договора кредитополучателят се задължил да заплаща на банката годишна лихва, която се формира от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6.65 %, като с чл. 9, ал. 2 било договорено, че при забава и при предсрочна изискуемост банката олихвява просрочената част от главницата с лихва равна на сбора от договорената лихва плюс надбавка от 10%; В чл.10 от договора било предвидено, че стойността на тримесечния EURIBOR за целите на чл.9 подлежи на актуализация, като се обявява стойността му, установена през първия работен ден на съответното тримесечие; В чл.12 били уговорени таксите, които кредитополучателят дължи, а именно: такса за разглеждане на документите съобразно Тарифата на банката; еднократна такса за управление в размер на 1, 75 % върху размера на кредита; годишна такса от 0, 5 % върху първоначално отпуснатия кредит, съответно върху остатъка за всяка следваща година, платима годишно на датата на усвояване на кредита, в случай, че застраховките по чл.20 са за сметка на банката; В чл.21 било предвидено, че кредитът може да бъде обявен за изискуем едностранно от банката в случай, че кредитополучателят не е погасил в срок която и да е от дължимите вноски по договора, както и при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е задължение по договора за кредит. На 14.04.2011 г. страните сключили допълнително споразумение (Анекс № 1) към договора, с което преуредили отношенията си както относно размера на главницата, така и по отношение на договорната лихва и начина на формирането й, като с чл.1, ал.2 от Анекса размерът на отпуснатия кредит бил изменен на 153 102, 38 евро, която сума се формирала от дължимата главница и лихвите, дължими през периода с по-ниска лихва по анекса и установеното в ал.1 просрочие на сумата 1 680, 86 евро, включващо главница, лихви, такси и комисионни. В ал.2 на същия чл.1 се предвиждало, че сумата се счита за изцяло усвоена, а с чл.2, ал. 1 от Анекса договорната лихва била определена на 11, 401 %, образувана от базовия лихвен процент на банката от 5, 75 % плюс надбавка от 5, 651 %, като с чл. 2, ал. 5 кредитополучателите се съгласили, че банката има право едностранно да променя лихвения процент в неговата цялост и/или всеки от компонентите му в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс обуславят такава промяна или при наличие на предпоставките, посочени в Общите условия, които кредитополучателят и солидарните длъжници в чл.12 от същия Анекс са приели „без възражения“.

С подписания на 10.11.2011 г. Анекс № 2 към договора за кредит, дружеството „Криста“ ООД приело да отговаря солидарно за задълженията по процесния договор за кредит. С последвалото подписване на още три анекса от 10.11.2011г., 05.03.2013г. и 27.01.2014г. са договаряни гратисни периоди за заплащане на главницата, която била преструктурирана с включването на лихвата, дължима през периода с по-ниска лихва по съответния анекс, при същия размер на възнаградителната лихва, договорен в Анекс № 1.

С нотариална покана, връчена на К. С. по реда на чл.47 ГПК, след залепване на уведомление на 09.08.2018 г. от връчител на ЧСИ, поради просрочие на задължения по кредита с повече от 90 дни, банката обявила кредита за предсрочно изискуем от първия ден след изтичането на дадения срок за изпълнение - седем работни дни. Установено е, че по делото били представени погасителни планове, съставяни към договора за кредит и анексите към него.

След обсъждане и кредитиране на приетото пред първата инстанция и неоспорено от страните заключение по ССЕ въззивният съд е приел за установено, че ответникът е усвоил общо 160 000 евро по кредита, като задълженията по договора за кредит били ежемесечно осчетоводявани, но сметките не били редовно водени, тъй като банката не е спазвала измененията в тримесечния EURIBOR. При спазване на тези изменения, в случай, че дългът е предсрочно изискуем към 24.10.2019г., задълженията на ответника възлизат на: 133 308, 32 евро главница, в това число редовна главница в размер на 109 514 98 евро и просрочена главница в размер на 23 793, 34 евро; 53 896.97 евро - просрочена възнаградителна лихва от вноска с падеж 14.01.2016г. до вноска с падеж 14.10.2019 г.; 9 108, 20 евро - наказателна лихва; 2 465, 75 евро – такси, като е установено, че банката не е представила на експерта доказателства за разходи за застрахователни премии по договора за кредит.

Подробно са обсъдени вариантите на приетото във въззивното производство експертно заключение.

От правна страна въззивният съд е установил, че предмет на развиващото се пред него производство е единствено осъдителният иск, предявен от банката срещу К. С. за заплащане на сумите по т. нар. евентуален иск, при твърдения за обявена предсрочна изискуемост с исковата молба.

Апелативният съд е акцентирал на обстоятелството, че макар договорът за кредит да е сключен в изискуемата от закона писмена форма, което го прави действителен, при изпълнение на законовите си задължения следва служебно да извърши проверка за наличието на неравноправни договорни клаузи, още повече, че в случая е направено изричното оспорване на някои от клаузите на договора и анексите към него. В тази връзка съдът е посочил, че по делото не се спори, че ответникът К. И. С. е физическо лице, на което въз основа на сключения с ищцовата банка през 2007г. договор е предоставен ипотечен кредит, по отношение на който липсват данни да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, и същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката има качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП.

След съобразяване с константната практика на ВКС, съответно цитирана, досежно предпоставките за определяне на договорна клауза за неравноправна, както и досежно критериите за приложимост на изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, въззивният съд е изложил следните съображения по спорните клаузи:

За да приме, че клаузата на чл.21 от договора за кредит, предвиждаща възможност за банката при определени условия да обяви кредита за предсрочно изискуем и така да лиши длъжника от преимуществото на срока, не е нищожна, решаващият съд е подчертал, че валидността на една клауза се преценява към момента на сключване на договора, в който тя се съдържа, като в случая съдържанието на клаузата е почти идентично с предвиденото в чл.60, ал.2 ЗКИ. Акцент е поставен на обстоятелството, че въпрос не на валидност и равноправие на договорната клауза, а на добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения е как банката ще упражни предоставеното й с т. 21, б.„б“ право, като във всяка отделна хипотеза следва да се прецени дали банката добросъвестно е упражнила предоставеното й право да търси вземането си от кредитополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на договорните задължения е съществено, трайно и показващо продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор. Според съда, преценката за наличието на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо и неизпълненото задължение от страна на длъжника трудно би могла да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Същата е конкретна и зависи от размера на задължението на ответника, от размера на договорените погасителни вноски, а не само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски - само главница, само лихви или и двете в някакво съотношение и т. н. При съблюдаване на тези условия, Апелативен съд – София е счел за валидно и допустимо страните да договорят правото на банката да превърне вземането си по договор за банков кредит в изцяло предсрочно изискуемо и да лиши длъжника от възможността да плаща разсрочено своето задължение по начина, по който това е направено с клаузата по чл. 21, т. „б“ от процесния договор за кредит. Изрично въззивният съд е подчертал, че това право следва да бъде упражнявано от банката добросъвестно, тъй като засяга сериозно имуществените права на длъжника. Клаузата за обявяване на вземането на банката за предсрочно изискуемо според въззивния съд не е договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и длъжника, тъй като правата на потребителя - длъжник могат да бъдат засегнати не от съществуването на подобна договорна клауза, а от недобросъвестното упражняване от страна на банката на предоставеното й право.

В случая, според решаващия въззивен състав, при първото просрочие, настъпило на 14.01.2016 г., и продължило до м. октомври 2019 г., е налице продължително, трайно неизпълнение на задълженията на ответника, като според изслушаното пред въззивната инстанция основно заключение на вещото лице, към 17.12.2019 г., когато е била връчена исковата молба на ответника, същият е имал просрочени задължения в размер на над 100 000 евро. С оглед този факт, съдът е счел, че не може да се приеме, че в случая банката е упражнила недобросъвестно своето право да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Изложени са подробни съображения за произтичащата от чл.146, ал.1, във връзка с чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от Анекс № 1 и Анекс № 4 към договора за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска. По съображения, че не е установено банката едностранно да е изменяла лихвата в нито един момент от сключване на Анекс № 1, въззивният съд е приел, че неравноправието и съответно нищожността на клаузата за едностранно изменение на лихвения процент е ирелевантно за казуса.

Като неоснователно е преценено от въззивния съд твърдението на жалбоподателя за нищожност на клаузата на чл.2, ал.1 от Анекс № 1, променяща лихвата от такава равна на тримесечния EURIBOR плюс надбавка по първоначалния договор в такава, равна на БЛП плюс надбавка. По това възражение съдът е посочил, че при сключването на договора двете компоненти, от които се формира цената са били ясно посочени, като ясно е било посочено и как ще се изменя компонентата EURIBOR, чието изменение не зависи от волята на банката, поради което и спогодбата в Анекс № 1 за изменение в размера на лихвата чрез посочване размера на БЛП и надбавката над него, формиращи лихвен процент от 11, 041%, не е спогодба върху нищожен договор, съответно не е нищожна сама по себе си и следва да бъде прилагана в отношенията между страните. Като основателно обаче е преценено от решаващия съд твърдението на жалбоподателя, че с някои от подписаните Анекси (№ 1 и № 4) е допуснат забранен от закона анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, доколкото такъв е допустим на основание чл.294, ал.1 ТЗ само при уговорка между търговци, каквото качество длъжникът в настоящия случай няма и следователно в тази си част допълнителните споразумения се явяват нищожни на основание чл.26, ал.4 ЗЗД. Като последица - от размера на главницата по Анекс № 1 и Анекс № 4 е премахнат размерът на всички лихви, които са превърнати в главница.

По отношение размера на задълженията на ответника по процесния договор за кредит, въззивният съдебен състав е приел, че тъй като банката е претендирала вземанията си при условия на обявена с исковата молба предсрочна изискуемост, въз основа на изслушаните заключения по ССЕ по делото е било установено, че ответникът е изпаднал в забава още на 14.01.2016 г., когато е настъпил обективният юридически факт, обуславящ предсрочната изискуемост. Изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не е било доведено тогава до знанието на ответника, а напротив - такова по-ранно обявяване е било отречено с влязлата в сила част от обжалваното първоинстанционно решение. Същевременно, исковата молба, в която се е съдържало изявлението за обявяване кредита за предсрочно изискуем, е била връчена на ответника на 17.12.2019 г., като от основното заключение на вещото лице във варианта на изчисление задълженията на ответника по Задача № 1, вариант Б (при съобразяване размера на тримесечния EURIBOR, а след сключване на Анекс № 1 - с изменения лихвен процент в размер на 11.041% годишно) е прието за установено, че към посочената дата ответникът е имал просрочени задължения за над 100 000 евро. В тази връзка, въззивният съд е посочил, че и двата елемента на предсрочната изискуемост - обективният и субективният са налице към 17.12.2019 г., когато същата е настъпила, като към тази дата просрочените задължения на ответника във варианта на заключението на вещото лице при съобразяване изменението на EURIBOR и последващото изменение на лихвата, но без отчитане на допуснатия анатоцизъм, са както следва: главница 124 997, 19 евро (просрочие плюс предсрочно изискуема главница по коригираната Таблица № 1, представена в о. с. з.); възнаградителна лихва - 48 252,66 евро; наказателна лихва - 10 828,91 евро и такса 2 281,99 евро. Съдът е посочил, че при изчислението на посочените задължения сумите са дадени според това, какви са действително уговорените валидни условия между страните и при липсата на надплащане, което да се вземе предвид.

За основателно е счетено от въззивния състав оплакването, че първата инстанция необосновано е приела задължение на ответника за претендираната от банката такса по чл. 12, б.„б“ от договора за кредит, доколкото тази клауза е неясна и от текста й не може да се установи за каква услуга точно се начислява същата, поради което същата сериозно нарушава равновесието в задълженията на страните и се явява неравноправна, а от там и нищожна. Предвид, че в случая не е било доказано и поставеното в нея условие застраховките по чл.20 от договора за кредит да са за сметка на банката, то според съда ответникът не дължи заплащане на тази такса.

По поддържаното от ответника възражение за погасяване по давност на част от задълженията за лихви - възнаградителни и наказателни, приемайки че същите се погасяват с кратката погасителна давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, след съобразяване, че исковата молба е предявена на 24.10.2019г., въззивният съд е установил, че всички лихви, начислени преди 24.10.2016г., се явяват погасени, т. е., погасени по давност са вземанията за лихви за периода 14.01.2016г. - 24.10.2016г. в размер на 22 070,79 евро за възнаградителните лихви и в размер на 3952,15 евро за наказателните лихви. Като краен извод въззивната инстанция е приела, че искът е основателен за главница в размер на 124 997,19 евро, за възнаградителна лихва в размер на 26 181,87 евро за периода от 14.11.2016 г. (което е падежна дата) до 13.10.2019 г. и за наказателна лихва в размер на 6 876,76 евро за периода 14.11.2016 г. до 23.10.2019 г. След като е съобразил, че размерът на наказателната лихва е по-висок от определения такъв от първата инстанция и предвид разпоредбата на чл.271, ал.1 изр. второ ГПК, забраняваща влошаване положението на жалбоподателя, въззивният съд е приел за дължим по-ниският размер от 5 916,63 евро.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по двете жалби.

По касационната жалба на „Юробанк България“ АД:

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че поставените от този касатор въпроси не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Същите са насочени към оспорване извода на въззивния съд, че ответникът С. е физическо лице, за което няма данни предоставеният от ищцовата банка ипотечен кредит да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което на същия е признато качеството на потребител по смисъла на §13,т.1, от ДР на ЗЗП. За да направи този извод решаващият съд е приел, че във въззивното производство няма спор по потребителското качество на този кредитополучател, каквото му е признато с решението на окръжния съд.При липса на подадена от ищцовата банка жалба срещу първоинстанционното решение, както и при недепозиран в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на подадената от ответника въззивна жалба, изводът на апелативния съд за липса на спор по соченото обстоятелство съответства на данните по делото и на процесуалното поведение на този касатор. Освен това, въпросите нямат нужното за изхода на спора значение по следните съображения: За да достигне до обжалвания от банката резултат чрез отхвърляне на част от претенциите, въззивният съд не е прилагал последиците на потребителската защита. Намаляването на главницата е вследствие установения в част от анексите анатоцизъм, забранен в отношенията с физически лица, за който извод качеството на потребител е без значение, а отхвърлянето на част от претендираните лихви е в резултат на уваженото възражение за давност.

Липсата на което и да е от условията на чл.280 ал.1 ГПК препятства допускането на исканата касационна проверка.

По касационната жалба на К. С.:

Първият въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията във въззивната жалба и да анализира всички събрани по делото доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд не е обсъдил доводите, че сключването на Анекс № 1 е неравноправно, тъй като е осъществено при използване на заблуждаваща търговска практика, е въпрос от значение за изхода на делото. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в същия смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и релевантните за спора възражения на този касатор в подадената от него въззивната жалба. Несъгласието с приетата неоснователност на твърдяната нищожност на нормата на чл.2, ал.1 от Анекс, която променя лихвата от такава равна на тримесечния EURIBOR плюс надбавка по първоначалния договор в такава, равна на БЛП плюс надбавка, като представляваща спогодба върху непозволен /нищожен/ договор е по правилността на атакуваното решение, която е извън предмета на преценка във фазата на селектиране на касационните жалби.

Вторият въпрос не съответства на правната воля на съда при обосноваване на извода за неоснователност на възражението на ответника длъжник за неравноправност на клаузата, предвиждаща възможност за предсрочна изискуемост на кредита. При обсъждане на възражението съдът е изложил подробни съображения досежно естеството на разглежданата клауза, необходимостта от преценка във всеки конкретен случай на наличието на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо и неизпълненото задължение от страна на длъжника и относимите към тази преценка обстоятелства, съответно посочени, както и изследване наличието на недобросъвестно упражняване на правото от страна на банката. Изрично са посочени предвидените от националното ни право подходящи и ефективни методи, позволяващи на потребителя да осуети или да преустанови приложението на посочената клауза, както и възможността по пътя на предоговаряне на договорните клаузи да защитят взаимно своите права и интереси, което съответства на посочената от касатора практика на СЕС. Възражение, съответно въпрос срещу решаващия извод на съда, че към момента на обявяване на предсрочната изискуемост е налице продължително и трайно неизпълнение на задълженията от страна на ответника / просрочените задължения са за над 100 000 евро, а последното погасяване е преди близо четири години/, не е формулиран.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касаторите, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

При този изход на спора, на основание чл.38, ал.2 ЗА банката следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение, което с оглед предмета на спора, значителната фактическа и правна сложност на делото, извършените в касационната инстанция процесуални действия и защитения интерес определя на 1 200 лв. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК ответинкът следва да бъде осъден да заплати на банката разноски в размер на 300 лева, при съобразяване на обжалваемия интерес по делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК