Определение № 975 от 24.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6346/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Н. К., в качеството й на едноличен търговец с фирмено наименование „Д-р В. К. – АИПМСМП”, А., действаща чрез процесуалния представител адв. К. Г. М., срещу въззивно решение № 1129/20.06.2013 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1192/2013 г. Излагат се доводи за неправилност. Насрещните страни Л. Х. К., в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование „Д-р Л. К. – амбулатория за индивидуална практика за специализирана акушеногинекологична помощ”, А., М. К. П. и Н. А. П., всички, действащи чрез адв. Х. В., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Л. Х. К., в качеството на едноличен търговец с фирмено наименование „Д-р Л. К. – амбулатория за индивидуална практика за специализирана акушеногинекологична помощ”, А., М. К. П. и Н. А. П. са предявили против В. Н. К., в качеството й на едноличен търговец с фирмено наименование „Д-р В. К. – АИПМСМП”, А., иск за сума от 10322 лв. – връщане на платена цена по предварителен договор след неговото разваляне; иск за лихви от датата на забавата до предявяване на исковата молба, както и след това до окончателното изплащане на главницата;частичен иск по чл. 92 ЗЗД за 1000 евро – дължима договорна неустойка. Въззивният съд уважил изцяло иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, частично този по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и отхвърлил иска по чл. 92 ЗЗД. В изложението към касационната жалба са поставени следните правни въпроси: В тежест на ищеца ли е да установи и докаже всички обстоятелства, на които основава своя иск; може ли съдът да пристъпи към решаване на делото без да прецени всички доказателства и доводи на страните; при неизпълнение на задължение по сключен договор, отговорността на неизпълнилия задължението, следва ли да е по чл. 82 ЗЗД, а не по чл. 55 ЗЗД и каква е погасителната давност – 3 или 5-годишна; длъжен ли е въззивният съд да даде съответна на изложеното от ищците в обстоятелствената част на исковата им молба правилна правна квалификация на претендираните права; налице ли е идентичност на спора по две дела, в които изложените в исковата молба обстоятелства се повтарят; въпрос на правна квалификация ли е дали един иск е предявен на договорно основание или на основание неоснователно обогатяване и определянето й служебно задължение на съда ли е; налице ли е идентичност на предмета на исковете по двете граждански дела - №1231/2008 на Асеновградския районен съд и настоящото; как се реализира реституция по един прекратен предварителен договор и кой е началният момент, от който възстановяването става дължимо и кой е моментът, от който започва да тече погасителната давност за това вземане; ако задължението на едната страна по предварителния договор се погаси поради невъзможност за изпълнение, това неизпълнение на същия ли е, или е прекратяване на право в смисъла на чл. 89, изр. първо ЗЗД; след като изпълнението е станало невъзможно по обективни причини, следва ли да се носи каквато и да е отговорност, включително за неустойка; възможно ли е в един предварителен договор да се уговори задатък в пари, след като страната, която е дала задатъка не изпълни задължението си и се откаже от договора. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаните от касатора основания. Част от поставените въпроси се припокриват – един и същи правен проблем е зададен като въпрос по различни начини Обобщени и уточнени, въпросите са за правната квалификация на иск за връщане на дадено по развален договор; от кога започва да тече погасителната давност за връщане на даденото по развален договор; кой дава правна квалификация на предявените искове; налице ли е идентичност на спора по две дела, когато обстоятелствата и искането, в исковите молби по двете, са идентични; ищецът трябва ли да докаже всички обстоятелства, на които основава своя иск; съдът длъжен ли е да прецени всички доказателства и доводи на страните. Има поставени и въпроси във връзка с неустойката и задатъка, но те са неотносими към предмета на касационната проверка. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 92 ЗЗД - това решение не е обжалвано от касаторите; то, освен това, е и в техен интерес, а и е окончателно, защото е постановено по иск с цена под 5000 лв. – определяща е размера на частничния иск. Въпросът във връзка с чл. 82 ЗЗД, също няма отношение към предмета на спора. Правилото на чл. 82 ЗЗД е за обхвата на отговорността за вреди, докато в случая се търси връщане на нещо, дадено на отпаднало основание. Само искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е за компенсиране на вредите от забавено изпълнение, но явно е, че въпросът не касае мораторната лихва. По отношение на всички правни въпроси, касаторът не е развил съображения за допълнителните предпоставки по някоя хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е основание да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Приложени са няколко съдебни решения, постановени от състави на Върховния касационен съд, без яснота във връзка с кой от правните проблеми, поставени в изложението към касационната жалба, се твърди противоречиво разрешение. Решенията са: решение № 426/21.11.2011 г. на ВКС І ГО по гр.д. № 74/2011 г., решение № 422/2010 г. на ВКС І ГО по гр.д. № 805/2009 г., решение № 38/29.03.2011 г. на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1276/2009 г., решение № 173/06.12.2012 г. на ВКС ІІ ТО по т.д. № 1156/2011 г. и решение № 944/11.01.2010 на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 2923/2008 г. Едното от решенията не е окончателно, а отменя въззивен съдебен акт, като връща делото за ново разглеждане на второстепенния съд, т.е., не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както изрично е изяснено в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. Независимо от всички изложено, касационната инстанция, при проверка, не установи някои от приложените съдебни актове, да е постановен по аналогичен казус. Само в решение № 38/29.03.2011 г. на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1276/2009 г. има произнасяне по един от поставените въпроси – за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото, но постановеното от въззивния съд не противоречи да принципния отговор, даден по чл. 290 ГПК. Освен изложеното по-горе, съдът, за пълнота на изложението, намира за нужно да посочи, че по повдигнатите правни въпроси, не само, че не е установено от касатора противоречиво разрешаване с някое от приложените съдебни решения, но тълкуването на въззивната инстанция напълно съответства на трайно установената съдебна практика, като няма основания за нейната промяна или изоставянето й; законът е точно приложен. Ясно е, че всяка страна следва да установи относимите за делото спорни факти и обстоятелства, като и връзките между тях, като носи тежестта да докаже онези факти, на които основава своите искания или възражения, с изключение на законовите презумпции, общоизвестните и служебно известните на съда факти. Ищецът очертава предмета на иска чрез исковата молба, съответно чрез допустимите изменения на иска, а съдът е този, който дава правната квалификация, без да е обвързан от становищата на страните. Както е изяснено в ПП № 1/1979 г. на ВС РБ, т. 1, даденото по един развален договор, е дадено с основание, което е отпаднало с обратна сила, и подлежи на връщане, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В тази хипотеза, съгласно т. 7 от Постановлението, вземането е изискуемо от отпадане на основанието и от тогава започва да тече погасителната давност за него. Тъждественият предмет на делата, с оглед приложението на чл. 299 ГПК, се определя от предмета на постановеното с влязлото в сила решение и предметът, очертан в исковата молба по висящото, второ, дело. По влязлото в сила решение е от значение по какъв предмет се е произнесъл съда, който може да постановил и нещо различно от поисканото, да се е произнесъл свръхпетитум, или да не се е произнесъл по цялото искане. В тези хипотези е налице евентуално недопустимо или непълно решение, но щом то е влязло в сила, е задължително за страните и съдилищата. Това решение, дори и порочно, се ползва със сила на присъдено нещо и, поради това, без значение е дали е налице идентичност в страни, правопораждащи юридически факти и петитум в исковите молби по двете дела. Важно е дали предметът на постановеното от съда влязло в сила решение, е идентично с предмета по искова молба, по което има второ висящо дело. Оплакването за допуснато нарушение на чл. 299 ГПК касае допустимостта на обжалваното решение, но и при служебна проверка, касационната инстанция не намери основание за допускане на касационно обжалване във връзка с това оплакване. Не се установява идентичност между настоящото дело и предмета на решението по гр.д. 1231/2008 на Асеновградския районен съд. С влязлото в сила решение съдът се е произнесъл по претенция между същите страни, за същата сума, но като търсена по силата на договорна клауза; съдът по второто, висящо дело, не може да взема отношение относно правилността на първото решение – не само относно квалификацията на заявеното искане, а и доколко има произнасяне според сезирането. По второто дело, по което въззивната инстанция е постановила решение, предмет на настоящата касационна жалба, страните са идентични и в исковата молба се търси връщане на същата сума, но вече на отпаднало основание, като дадена по развален договор. Следователно правопораждащите юридически факти са различни по решението, влязло в сила и решението, предмет на касационната проверка. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените в инстанцията съдебни разноски – общо 100 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът