Определение № 153 от 07.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 881/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Василева Б. и И. Б. И., първата действаща лично и като законен представител на втория, против постановеното от Софийски окръжен съд, Гражданска колегия, решение от 21.04.2011 год. по гр.д.№ 1077 / 2010 год., с което е обезсилено решение № 170 / 25.05.2010 год. по гр.д.№ 740 / 2009 год. на Самоковски районен съд и прекратено производството, поради недопустимост на исковете. Касаторите твърдят неправилност на решението, формално сочейки всички основания по чл.281 т.3 от ГПК. Мотивират основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, предвид постановяване на въззивното решение в противоречие с други съдебни решения на касационна и въззивна инстанции и като цяло поради наличие на противоречива съдебна практика по идентичен правен въпрос, обусловила и образуването на Тълкувателно дело № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС, което обстоятелство страната счита ,че предпоставя допускане на касационното обжалване и спиране на касационното производство, до произнасяне на ОСТК на ВКС. Ответната страна - [фирма] – оспорва касационната жалба, без конкретни доводи по допустимостта на касационното обжалване, освен оспорване наличието на основание за спиране на производството, като намира, че решението по посоченото тълк.дело № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС би намерило приложение само спрямо съдебни решения, постановени след излизането му. Върховен касационен съд, второ търговско отделение, като намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването, в срока по чл.283 ГПК и отговаряща на изискванията на чл.284 от ГПК, както и че е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, по допустимостта на касационното обжалване съобрази следното: Производството е образувано по активно субективно съединени искове на касаторите, за обезщетяване претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на общ наследодател, настъпила при ПТП, по вина на водача на МПС С. Д. ,на основание сключена застраховка „ Гражданска отговорност „ при ответника [фирма]. В образуваното срещу извършителя наказателно производство са уважени гражданските искове на Б. Б. и И. И., за обезщетяване на претърпени от тях неимуществени вреди, съответно в размер на 35 000 лв. за първата и 40 000 лева за втория. Деликвентът е изплатил част от присъдените суми. Настоящите искове са предявени само за разликата между изплатения и присъдения размер, вкл. начислими върху присъдените обезщетения лихви ,считано от датата на деликта, срещу застрахователя по застраховка „ Гражданска отговорност „. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, с което предявените искове са били уважени, изключая за сума от 1500 лева – по иска на Б. Б. и за сума от 1 381,14 лева – по иска на И. И., по която няма произнасяне на първоинстанционния съд, по жалба на [фирма], с мотиви, че осъждането на деликвента, респ. снабдяването с изпълнителен лист на всеки от ищците срещу същия, изключва допустимостта на искове за същото вземане, макар и на различно от непозволеното увреждане правно основание, срещу застрахователя по застраховка „ Гражданска отговорност „ .За едно и също увреждане пострадалите нямат право на различни обезщетения, е приел въззивният съд. Касаторите формулират следните процесуално правни въпроси: 1 / Съставлява ли процесуална пречка за разглеждането на иск по чл.407 ал.1 от ТЗ / отм. /, респ. чл.226 ал.1 от КЗ, предявен от пострадалото лице срещу застрахователя на деликвента по застраховка „ Гражданска отговорност „, наличието на изпълнителен титул за обезщетяване на същите вреди срещу деликвента и 2 / обусловена ли е допустимостта, респ. основателността на такъв иск от изплащането на обезщетение от осъдения по иска с правно основание чл.45 от ЗЗД. С оглед решаващите изводи на съда, относим се явява първият процесуалноправен въпрос, формално в хипотезата на предявим иск по чл.407 ал.1 от ТЗ / отм./, която норма се явява приложима към уреждане на процесните правоотношения, макар същата да е идентична по съдържание с тази по чл.226 ал.1 от КЗ. С оглед отговора на този въпрос, въззивният съд не е мотивирал изложение по поставения втори, поради което и същият не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Налице е допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но не като обоснован с приложените към касационната жалба съдебни решения, част от които – на въззивна инстанция - не е установено да са влезли в сила, а друга част, като съставляващи задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК, са отговирили на правни въпроси, различни от формулирания и относим към настоящия спор такъв / изключая реш. № 197 от 30.11.2009 год. по т.д.№ 352 / 2009 год. на ВКС, Второ търговско отделение, съставляващо задължителна съдебна практика, но кореспондиращо с постановеното въззивно решение /. Допълнителният селективен критерий настоящият състав намира обоснован с известни му съдебни решения, постановени в противен смисъл и несъставляващи задължителна съдебна практика: решение № 2725 / 23.09.1981 г. по гр.д.№ 2072 / 1981 год. на ВС, І г.о., решение по гр.д.№ 36 / 1973 год. на ОСГК на ВС, решение по гр.д.№ 2410 / 2000 год. на ВКС, V-то гр. отд., решение по гр.д.№ 1107/2003 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 893 от 16.11.2007 год. по гр.д.№ 1124 / 2006 год. на І г.о. на ВКС, обосновали, наред с наличието на задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, в унисон с постановеното въззивно решение, образуването на тълкувателно дело №1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС по идентичен на настоящия правен въпрос. Висящността на последното, въпреки наличие на задължителна съдебна практика с която въззивното решение кореспондира, обуславя допускане на касационното обжалване, при наличие на формално основание за допустимост и по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. След допускането му и предвид образуваното тълкувателно дело №1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС, настоящото производство следва да бъде спряно, на основание чл.292 ГПК. Несъстоятелни са възраженията на ответната страна, за липса на основание за спиране на производството, тъй като се касае за очаквана тълкувателна дейност на касационната инстанция, решението по която би било приложимо спрямо всяко правоотношение, към което намира приложение тълкуваната правна норма, а не само спрямо посатновими за в бъдеще съдебни решения. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение