Определение № 3637 от 17.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2039/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: касационна жалба с вх.№ 1304 от 01.03.2023 г., подадена от Л. И. Р. чрез адвокат М. Ч. от АК - П., и касационна жалба с вх.№ 1556 от 14.03.2023 г., подадена от К. И. Б. чрез адвокат Б. П. от САК, срещу въззивно Решение № 15 от 30.01.2023 г. по в.гр.д.№ 448/2022 г. на Окръжен съд – Ловеч.

От ответниците по касация Г. С. С., С. П. А. и Н. П. А., чрез адвокат В. А. от АК – Л., са постъпили отговори по реда на чл. 287 ГПК срещу всяка от касационните жалби. Поддържат, че жалбата на Л. И. Р. е неоснователна и по отношение на нея отсъства основание за допускане на обжалването. По отношение на жалбата на К. И. Б. поддържат, че е недопустима и не дава основание за допускане на обжалването. Претендират присъждането на разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 128 от 29.06.2022 г. по гр.д.№ 896/2021 г. на Районен съд – Троян в обжалваната част, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *, ведно с построената в него сграда с идентификатор **, както и е отменен нотариален акт за собственост № 148, т. ІІ, рег.№ 2283, н.д.№ 304/2020 г. на нотариус М. Г. до размера на 3/4 идеални части.

По делото е установено, че К. И. Р. е починал на 10.10.1982 г. и е оставил за наследници по закон Г. С. Р. (преживяла съпруга, починала на 12.06.1991 г.), И. К. Р. (син, починал на 26.02.2014 г.) и С. К. Р. (син, починал на 07.02.2011 г.). Наследници по закон на С. К. Р. са Г. С. С. (дъщеря), както и С. П. А. и Н. П. А. (внуци, деца на починалата му дъщеря Л. С. А.). Наследници по закон на И. К. Р. са децата му Л. И. Р. и К. И. Б..

Съставен е нотариален акт за собственост № 148 от 31.08.2020 г. на нотариус М. Г., с който Л. И. Р. е признат за собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], с площ от 1 422 кв.м.

Въззивният съд е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели - В. К., М. К., М. М., С. С. (показанията на последния са ценени при условията на чл. 172 ГПК, с оглед факта, че е съпруг на Г. С.) и е приел за установено, че починалият през 1982 г. К. И. Р. и съпругата му Г. С. Р. (починала 1991 г.) са живели в имота до смъртта си; в имота е имало малка жилищна сграда с дърводелска работилница (К. Р. е бил дърводелец) и стопанска постройка, от които понастоящем съществува само жилищната, която е в компрометирано състояние (с пропаднал покрив), а останалите били погинали (имало само останки от тях, купчини камъни). От показанията на същите свидетели, като и от тези на свидетелите Ц. Ц. и М. М. е установено, че след като и Г. Р. починала, имотът останал необитаем и запустял (буренясал и обрасъл с трънлива и храстовидна растителност); след 2006 г. Л. И. Р. започнал да го почиства (изчистил бурените и трънливата растителност и изсякъл старите дървета) и разположил в него кошери. В съседство на същия имот се намирал друг поземлен имот (свидетелите М., Ц. и М. го идентифицират по предявените скици като ПИ с идентификатор ***), в който Л. Р. посадил овощни дървета и в който имало построена от баща му вила. През 2015 г. Л. Р. предложил на Г. С. С. да изкупи дела им от имота за около 1 000 лв., но след консултация с племенниците си С. П. А. и Н. П. А. (децата на починалата й сестра), тя отказала предложението. От показанията на част от свидетелите е установено, че към 2020 г. Л. Р. възстановил разрушената каменна ограда на имота.

Със заявление вх. № 01-55881 от 16.10.2021 г. е внесено искане за изменение на кадастралната карта и кадастрален регистър на [населено място], чрез нанасяне на сграда в поземлен имот с идентификатор ***. Основанието за поисканото изменение е установена непълнота и грешка в кадастралната карта, изразяваща се в липсващо отразяване на съществуващата на терена сграда. Попълнената в кадастралната карта сграда е съществувалата полуразрушена стара сграда, а не новопостроена такава.

От правна страна е прието, че предявеният иск за делба е основателен по отношение на ПИ № *** и сградата в него. Страните са съсобственици по наследяване от общите им наследодатели К. И. Р. и Г. С. Р., които са били собственици на имота и са живели в него до смъртта си. В тази насока са включително показанията на свидетеля М., ангажиран от ответника Л. Р., който също казва, че в имота са живели прародителите на страните. Почистването на част от площта на имота, извършвано от Л. Р. след 2005 г., и разполагане на кошери в него, както и възстановяване на част от дуварите, са действия по поддържане и обикновено служене с общата вещ. Извършването на същите действия от съделителя спрямо конкретния съсобствен имот е заради непосредствената му близост с останалия по наследство от баща му вилен имот, позволяващ по-лесно наглеждане и грижи за кошерите. Почистването на двора и възстановяването на дуварите е обусловено от избрания начин на ползване на имота, защото без тези действия разполагането на кошерите не би било възможно (без почистването му), нито би се обезпечила в някаква степен сигурността им (без възстановяване на каменната ограда). В този смисъл извършените от Л. Р. действия са присъщи за всеки съсобственик, желаещ да си служи с вещта, като непротивопоставянето от останалите съсобственици е само свидетелство за липсваща при тях потребност от същото служене (чл. 31, ал. 1 ЗС). Чрез тези си действия той не е засвидетелствал спрямо останалите съсобственици претенция за изключителност на правото му на собственост, отричайки техните права върху имота. Затова установената от него фактическа власт върху целия имот при избрания начин за служене, не го превръща във владелец и по отношение на техните идеални части и за тях той си остава държател. За да установи владение върху целия наследствен имот, ползващият имота наследник следва да манифестира пред останалите наследници намерението си да свои целия имот чрез действия, недвусмислено отричащи правата на останалите наследници и същите да са доведени до тяхното знание. Не съставляват такива действия служенето или ползването на наследствения имот, неговото ремонтиране и поддържане, нито декларирането му, плащането на данъци, на такси или разноски във връзка с неговото ползване или поддържане (чл. 30 - 32 ЗС). Единственото несъмнено установено по делото действие, отричащо правата на останалите наследници, е снабдяването на Л. Р. с констативен акт за собственост върху имота през 2020 г. Макар да демонстрира изява на намерение за своене на целия имот и от този момент (деня на издаване на констативния нотариален акт) да установява владение върху идеалните части на другите наследници, владението на Л. Р. е прекъснато на следващата година (03.11.2021 г.) с предявяване на иска за делба на имота от останалите съсобственици. При това положение от негова страна не е упражнявано непрекъснато владение в продължение на десет години, поради което той не го е придобил по давност (чл. 79, ал. 1 ЗС). Ето защо искът за делба е приет за основателен при възприетите от районния съд квоти, по който въпрос няма оплаквания във въззивната жалба.

Подчертано е, че е неоснователен доводът, че имотът няма наследствен характер. Общите наследодатели са били собственици на имота, като същите са го придобили по давност приживе, още преди да починат, поради което не би могло да се поставя въпрос за продължаване на владението от наследниците им.

При тези данни по делото и при отчитане съдържанието на подадената от К. И. Б. касационна жалба и изложението към нея, ВКС приема, че тази жалба не подлежи на разглеждане. С нея не се търси защита на права на тази касаторка, а признаване на имота за изключителна собственост на брат й Л. И. Р.. Последното по дефиниция означава отричане съсобствения характер на имота, включително отричане К. И. Б. да притежава дял в тази съсобственост. Последното квалифицира нейната касационна жалба като лишена от правен интерес и процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК. Ето защо тя следва да бъде оставена без разглеждане.

Подадената от Л. И. Р. касационна жалба е процесуално допустима. В изложението към нея са формулирани следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК:

1. Следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по наследство за наследник, който не разполага с титул за собственост за имот на името на своя наследодател, в хипотеза, че след смъртта му не е упражнявал фактическа власт на имота и не е продължил владението на наследодателя, не е владял непрекъснато имота до снабдяването на друг сънаследник с нотариален акт за собственост на имота по давност, ако наследодателят му приживе не се е позовал на придобивна давност по отношение на този имот, а наследникът претендира права след смъртта на наследодателя си за себе си на собствено основание;

2. Кога е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост по давност върху поземлен имот;

3. Кога се приема, че е налице несъмнено давностно владение върху поземлен имот;

4. Какви фактически действия по отношение на поземлен имот следва да се приемат като действия на владелец, а не на държател;

5. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (завладяване), намира ли приложение презумпцията по чл. 69 ЗС и предполага ли се че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си;

6. В хипотезата на завладяване на чужд имот, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, следва ли владелецът да уведоми, афишира, манифестира пред останалите собственици владението си;

7. Следва ли в делбата да се включва имот, който не е доказано да е бил собственост на общите наследодатели, респ. не е доказано да е съсобственост на всички съделители, а единствено на един от тях;

8. Как следва да се разпредели доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт за собственост;

9. Налице ли е непълен, неточен доклад по делото, ако не е включен в предмета на доказване, и не е разпределена доказателствената тежест за оспорването на констативен нотариален акт за собственост на имот по давностно владение;

10. Непременно ли живеенето и обитаването през продължителен период от време на един имот е равнозначно на владение на този имот, упражнявано от обитателите му, или следва винаги да се установяват конкретните проявления на владението;

11. С извършването на какви конкретни фактически действия върху поземлен имот /почистване, обработване, строеж и др./ се проявява владението и намерението на владелеца да свои имота;

12. Следва ли в производството по оспорване на констативен нотариален акт за собственост, оспорващата страна задължително да заяви претенция по чл. 79 и/или чл. 82 ЗС за собствено владение на имота, или такава не е необходима ?

Относно първите девет въпроса се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по гр.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 79 от 05.07.2019 г. по гр.д.№ 3706/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., втори, трети и четвърти въпрос – в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2013 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, пети и шести въпрос – в противоречие с Решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 144 от 02.12.2014г. по гр.д.№ 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942/2015 г. на ВКС, І г.о. и др., седми въпрос – в противоречие с Решение № 110 от 17.01.1983 г. по гр.д.№ 3593/1982 г. на ВС, І г.о., ППВС № 7 от 28.11.1973г., осми въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г.по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, девети въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 58 от 28.04.2015 г. по търг.д.№ 946/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 32 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 3335/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр.д.№ 4741/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. и др. Относно десети, единадесети и дванадесети въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси №№ 1 и 7. Въззивното решение е в пълно съответствие с приетото в т. 3 и т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, че е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права се признаят на наследниците му в съдебен процес по спор за собственост, както и че последиците на придобивната давност се зачитат към момента на изтичане на законовия срок, а не към момента на позоваването на давността. Обстоятелството, че в настоящия случай има разминаване между позициите на част от наследниците (едни от тях считат, че имотът е придобит по давност от общия наследодател, а други – че давността е текла и е произвела последици само за един от неговите наследници), не отменя приложимостта на дадените разрешения в тълкувателното решение. Достатъчно е част от наследниците да се позоват на придобивна давност, изтекла приживе на наследодателя. Съдът е този, който следва да прецени дали в случая са настъпили последиците на придобивната давност по отношение на общия наследодател и той е бил собственик на процесния имот към момента на смъртта си, или обратно – общият наследодател не е придобил собствеността приживе. В първия случай давността, на която се позовава един от наследниците, започнала след смъртта на наследодателя, ще бъде подчинена на разрешенията на ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК – че наследникът владее своята идеална част, но държи вещта като обща и за да промени това правно положение, трябва да демонстрира на останалите наследници, че владее за себе си. Във втория случай, когато владението на наследодателя се продължава само от един или няколко от наследниците му, се изхожда от същото разрешение, тъй като владението като фактическо отношение е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот – ТР № 1 от 06.08.2012 г. и ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 11 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 3942/2015 г., I г.о. Като е преценил данните по делото, въззивният съд е достигнал до извод, че последиците на придобивната давност са настъпили за общите наследодатели и понастоящем съсобственици на имота са всички техни наследници. Този извод е в пълно съответствие с двете посочени тълкувателни решения. Обстоятелството, че един от наследниците – Л. И. Р., се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2020 г., не може да бъде оценено по друг начин, освен през призмата на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, и липсата на данни за демонстриране на промяна в намерението за своене спрямо останалите сънаследници.

Въпроси №№ 5 и 6 се основават на предпоставката „завладяване на чужд имот”, която в случая не е налице, поради което същите не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпроси №№ 2 и 3 са свързани с довода на жалбоподателя, че съдът е следвало да приложи презумпцията на чл. 69 ЗС и че оборването на тази презумпция е било в тежест на ищците по делото, което в случая не е сторено. Въпроси №№ 4, 10 и 11 са насочени към изясняване вида на действията, чрез които един от съсобствениците може да демонстрира по отношение на останалите, че владее общата вещ само за себе си. Въпросите попадат изцяло в приложното поле на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, възможно е този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Абстрактното понятие „преобръщане на държането във владение” придобива конкретно съдържание в зависимост от особеностите на всяко отделно разглеждано дело. В трайно установената си практика ВКС приема, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г., I г.о.). В случая въззивният съд е приел, че Л. Р. не е доказал извършването на действия преди 2020 г., отблъскващи владението на другите съсобственици, и установяващи своене на техните идеални части. Преценени са фактите в тяхната съвкупност, вкл. ползването и поддържането на имота, в контекста на основанието, на което е установена фактическата власт, показващо съвладение. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 8 и 12. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването им е разрешен с ТР № 11 от 21.03.2012 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. В тълкувателното решение е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Прието е, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства е формирал извод, че е опровергана констатацията на нотариуса, че ответникът е придобил по давност идеалните части на другите съсобственици, респ. – че не е доказано удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание. Обстоятелството, че единият от съсобствениците се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за идеалните части на своя съсобственик, не означава, че при оспорване той е освободен от тежестта да докаже в процеса настъпването на условията на придобивната давност, разгледани в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК - че е извършил действия, с които е обективирал спрямо своя съсобственик намерението си да владее идеалните му части за себе си. Да се приеме обратното означава, че спорът за наличието или липсата на предпоставките по второто тълкувателно решение (за придобивната давност между съсобственици) е предрешен от крайния акт в едно безспорно производство по издаване на констативен нотариален акт, в което оспорващата страна не е участвала. Този резултат не намира опора в закона и съдебната практика.

Питането под № 9 не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, или изобщо не е извършен такъв, е разрешен в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С тълкувателното решение е прието, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената от въззивна жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК. При тези данни и предвид съдържанието на въззивната жалба следва да се приеме, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, съответно не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски за защитата им пред ВКС, възлизащи на сумата 2 000 лв. (л. 22).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия