Определение № 60629 от 08.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 151/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗК „Лев инс“ АД чрез адв. С. Р. обжалва решение № 260016/31.08.2020 г. по в.т.д. 627/91 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено изцяло решението на Силистренски окръжен съд, за осъждане на жалбоподателя ЗК „Лев инс“ АД като ответник в процеса, да заплати на Р. Р. М. сумата от 300 000 лв, представляваща частичен иск от вземане в размер на 600 000 лв, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие причиняване на телесни увреждания при пътно-транспортно произшествие с МПС марка „Мерцедес“, рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б. А., както и законна лихва върху сумата от 06.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба са изложени основания за отмяна на решението, допуснато съществено процесуално нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3,пр. 2 от ГПК - неосъществено спиране на първоинстанционното производство, на основание чл.229, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въззивният съд не бил отстранил нарушението на първоинстанционния съд. Следвало да отмени решението, тъй като била недопустима претенцията на ищеца. Освен това счита, че решението е постановено при съществено процесуално нарушение – в решението си въззивният съд не бил обсъдил всички доказателства, за да определи конкретния размер на обезщетението.

Освен това сочи нарушение основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, необоснованост на съдебното решение. С оглед събраните доказателства, присъденият размер на обезщетението бил необосновано завишен.

Наред с посочените основания за отмяна, касаторът счита, че при постановяване на решението, въззивният съд е нарушил нормата на чл. 52 от ЗЗД, като по този начин обосновава наличие на основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК.

Моли да се отмени решението на въззивния съд и да му се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Какви данни, информация следва да бъдат предоставени на съда, за да бъде надлежно уведомен за здравословното състояние на страната /ищеца/ с оглед нуждата му от назначаване на настойник?

2. Достатъчно ли са свидетелските показания и съдебните медицински /психиатрични/ експертизи по делото, за да се приеме, че съдът е получил надлежна информация за здравословното състояние на страната, с оглед преценката му за наличие на нужда от назначаване на настойник на същата?

Обосновава, че първоинстанционният съд не бил спазил нормата на чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК. Цялото първоинстанционно производство било проведено при липса на страна. Задължение на съда било да спре производството по делото, получи ли доказателства за здравословното състояние на страната.

По отношение на тези правни въпроси обосновава наличието на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Счита, че то противоречи на определение № 747 от 16.10.2014 г. по ч.гр.д. 4677/14 г., III ГО на ВКС.

Освен посочените основания за допускане касационно обжалване, касаторът обосновава и основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а имено – вероятна недопустимост на съдебното решение.

Ответникът Р. Р. М., действащ чрез своя настойник Р. М. С. чрез адвокат С. Ч. оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения, че с оглед изложените оплаквания в касационната жалба, за ищеца не са били налице основания за поставяне под запрещение към момента на предявяване на иска. Поставянето под запрещение се извършвало само по искане на лице, което има правен интерес от това и с решение на съда. В случая било проведено такова производство. Действието на решението било за в бъдеще и не можело да се приеме, че ищецът не е бил дееспособно лице и не е могъл да изразява волята си. Необходимостта от назначаване на настойник или попечител, предвидена в чл. 229, т. 3 от ГПК, изисквала влязло в сила съдебно решение за поставяне под запрещение, в случаите когато са налице тези предпоставки.

Счита, че решението е обосновано и мотивирано и при постановяването му въззивният съд не се е отклонил от приложението на чл. 52 от ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е спрял на основание чл. 229, ал.1, т. 3 от ГПК производството по делото до приключване, с влязло в сила съдебно решение на производство за поставяне под запрещение на ищеца. В хода на производството пред въззивния съд е постановено съдебно решение, с което ищецът е поставен под пълно запрещение и му е назначен настойник, неговият баща Р. М. С.. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 336 от ГПК решението действа занапред и осъществените процесуални действия от процесуалния представител на ищеца в хода на първоинстанционното производство, запазват своето действие.

За да потвърди изцяло решението на първоинстанционния съд за осъждане на застрахователя да заплати на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, обезщетeние за причинените на Р. М. неимуществени вреди, в размер на 300 000 лв, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя, като пред въззивния съд не са били спорни предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя - наличие на договор за поемане на риска гражданска отговорност, причинено пътно-транспортно произшествие на 17.11.2016 г. от водача на лек автомобил, чиято отговорност е застрахована, възникнали неимуществени вреди, които са в причинна връзка с увреждането. Спорен е бил въпросът за определяне на обезщетението за причинените неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 от ЗЗД в съответствие с предвиденото основание справедливост. Въззивният съд е приел, че с оглед разясненията в ППВС 4/68 г., от значение са младата възраст на пострадалия 19 г. тежкото животозастрашаващо състояние – състояние след тежка черепно-мозъчна травма, контузни рани, дясна челно-периетална разкъсна рана, фрактура на челен синус, хеморагични контузии, челно-базален ляв свръхтвърд остър хематит, дихателна бронхопневмония, травма на гръден кош, двустранна фрактура от типа Ле фор 1 + 2. Претърпяната операция по повод черепно-мозъчната рана. Освен това е съобразена последваща експертиза за претърпяна хирургическа пластична операция; диагностицирания безвкусен диабет. Възприето е заключение на съдебно-психиатрична експертиза за наличие на посттравматична енцефелопатия с личностови, паметови и психоемоционални промени. Лицевата травма е довела до загуба на зрението на лявото око. Прието е заключението, че няма възможност за подобряване на състоянието. Прието е, че пострадалият страда от травмена деменция, която е късно усложнение от черепно-мозъчната травма. А също е прието за установено, че пострадалият е с тежка социална, семейна и професионална дисфункция. Обсъждайки това неблагоприятно засягане на здравето, въззивният съд е приел, че вредите са нематериални, не биха могли да бъдат възстановени, поправени, а само овъзмездени с парично обезщетение, което не е компенсаторно, а заместващо, като се определя по справедливост за всеки конкретен случай. Прието е, че преценката е индивидуална с оглед възприетото увреждане, конкретните данни за личността и други проявени обективни признаци, както и разбиранията на обществото за справедливост, конкретното икономическо състояние към момента на увреждането в страната, израз на което са и нивата на застрахователни обезщетения. Въззивният съд е направил заключение, че претърпяното процесно пътно-транспортно произшествие, е обусловило пълна коренна физическа, личностна, паметова и психоемоционална промяна.

Обсъждайки всички увреждания, рязката промяна в начина на живот на ищеца, твърде младата му възраст, липсата на прогноза за възстановяване, както и липсата на всякакъв шанс да се реализира в обществото, да създаде семейство и да бъде независим, въззивният съд е определил, че справедливият размер на следващото се на ищеца на обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на 300 000 лв.

В рамките на правомощията му съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд е приел, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се потвърди обжалваното съдебно решение.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно, ако са налице предпоставките, предвидени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. В настоящия случай при извършената служебна проверка, не се установи наличие на основания, обосноваващи извод, че е налице вероятност съдебното решение да е нищожно.

По отношение на основанието, предвидено в чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК, на което и касаторът се е позовал - вероятност въззивното решение да е недопустимо, настоящият съдебен състав намира, че са били налице всички основания за решаване на спора по същество, налице са били всички процесуални предпоставки и не са били налице процесуални пречки. Това обуславя извод, че не е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. В тази връзка, наличието на основание съгласно чл. 229, т. 3 от ГПК за спиране на производството по делото, е отчетено от въззивния съд и решението е постановено едва след приключване на производството по поставяне под запрещение на ищеца с влязло в сила съдебно решение.

Основание за недопустимост на съдебното решение би било разрешаване на спор по същество при липса на абсолютни и относителни положителни предпоставки или наличие на отрицателни предпоставки. Съдът следи служебно за абсолютните положителни предпоставки за разрешаване на спора, сред които процесуална правоспособност и дееспособност. При отсъствие на някоя от тези предпоставки съдебното решение, постановено по същество, би било недопустимо.

По отношение на основанието за спиране на производството по делото на основание чл. 229, т. 3 от ГПК, следва да се има предвид, че е свързано с дееспособността на страната, за наличието на която съдът следи служебно в процеса, от предявяване на иска до приключването му. Касационният жалбоподател излага теза, че производството изцяло е опорочено, поради липса на страна и следва да се проведе отново първоинстанционно производство, като въззивният съд е следвало да констатира недопустимостта на съдебното решение и да обезсили същото като върне делото за ново разглеждане.

На първо място, в хипотезата на чл. 229, т. 3 от ГПК, законодателят не е имал предвид липса на правоспособност. Съгласно чл. 26, ал. 1 от ГПК страна в процеса е лице. Съгласно чл. 27, ал. 1 от ГПК процесуалната правоспособност е същата както съгласно материалното право. Това е призната от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения. Съгласно чл. 1 от ЗЛС всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения. Всеки човек има правоспособност, материална и процесуалноправна, от раждането до смъртта си. Страни по делото са само лица, т.е. по силата на закона те са правоспособни. В случая, ищецът е бил правоспособен, така както е дефинирано в чл. 1 ЗЛС и чл. 27, ал. 1 от ГПК и не може да се приеме, че не е възникнало процесуално правоотношение с него между него като ищец и съда. Той е страна, предявила свои права за защита. Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. В случая е била налице.

Следва процесуалната правоспособност да се различава от процесуалната дееспособност, а именно възможността правоспособно лице лично да извършва валидни процесуални действия, респ. спрямо него да се предприемат такива действия. Всички лица, навършили 18 годишна възраст, са пълнолетни и разполагат с обща процесуална дееспособност. Съгласно чл. 28, ал. 1 от ГПК дееспособните лица извършват процесуални действия лично. С такава обща процесуална дееспособност не разполагат пълнолетните, спрямо които е проведено производство за поставяне под пълно запрещение и е постановено решение на съд за поставянето им под пълно запрещение. На основание чл. 28, ал. 4 от ГПК те се представляват от законните си представители – настойници. Липсата на процесуална дееспособност означава липса на валидност на извършените спрямо и от страната действия. Особеното е, че за да е налице липса на процесуална дееспособност относно пълнолетно лице, тя трябва да е призната с влязло в сила съдебно решение, постановено в производство за поставяне под запрещение на основание чл. 336, ал.1 от ГПК. Това решение се постановява по конститутивен иск и провежда действие занапред, от влизането му в сила се признава недееспособността на лицето. До момента на постановяване на посоченото решение, всяко лице, навършило 18 години е дееспособно.

Когато в хода на производството пред съд, се установят обстоятелства, от значение за назначаване на настойник или попечител на страната в процеса, съдът взема необходимите мерки, като спира производството по делото. Но дори и да са били налице такива основания в първоинстанционното производство, то извършения процесуален пропуск от първоинстанционния съд, е отстранен от въззивния съд. Въззивният съд е длъжен да следи за процесуалната дееспособност на страните и служебно и поради това е спрял производството по делото, на основание чл. 229, ал.1, т. 3 от ГПК. Доколкото действието на решението, постановено по иск с правно основание чл. 366 от ГПК, е занапред, то липсва твърдяната от касатора недопустимост на първоинстанционното производство. Не може да се приеме тезата, че е налице недопустимост на това производство, тъй като ищецът е бил неправоспособна страна в хода на първоинстанционното производство. Ищецът е бил притежавал процесуална правоспособност. При липса на влязло в сила съдебно решение за поставяне под запрещение на ищеца, към момента на провеждане на първоинстанционното производство, не може да се приеме, че е било недопустимо производството по делото. Липсата на спиране първоинстанционното производство, на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е опорочило процеса пред първоинстанционния съд, тъй като, както бе обяснено вече, до поставяне под запращение, валидно се извършват от страната и срещу нея процесуални действия. Въззивният съд е установил необходимостта да се изясни дееспособността на ищеца и е спрял производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК, отчитайки предприетите действия за поставяне под запрещение на въззиваемата страна – ищец. По този начин е обезпечил процеса да се проведе от процесуално дееспособна страна. Няма основание да се приеме, че е налице вероятност въззивното съдебно решение да е недопустимо.

Тезата на касатора, че при наличие на предпоставки за спиране на производството, на основание чл. 229, ал.1, т. 3 от ГПК, пред първоинстанционния съд, е необходимо да се отмени решението му и да се проведе отново първоинстанционно производство, не се основава на посочените по-горе правни норми относно процесуалната правоспособност, дееспособност и конститутивно действие на решението за поставяне под запрещение, нито съответства на правомощията на въззивния съд, така както се следват от чл. 269 от ГПК и разяснени в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При наличие на спазване на всички предпоставки за допустимост на иска, не може да се установи наличие на вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо.

Извън посочените основания на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Посочените правни въпроси 1 и 2 не съставляват общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора. Посочените въпроси относно доказване здравословното състояние на ищеца, с оглед определяне необходимостта от назначаване на настойник, не са обусловили изхода на спора. Съдът е спрял производството по делото и е дал възможност на правоимащите лица да проведат съдебно производство по иск с правно основание чл. 336 от ГПК. Следователно с оглед данните по делото е приел за установено основанието, предвидено в чл. 229, ал.1, т. 3 от ГПК. Ето защо поставените правни въпроси не са обуславящи изхода на спора. В случая е постановено решение от въззивния съд, след като е постановено решение за поставяне под пълно запрещение на ищеца, както и след назначаване на настойник. Решението на въззивния съд е постановено при спазване на всички процесуални предпоставки за допустимост на иска, обезпечено е надлежното извършване на действия от страната чрез законния представител на ищеца, нейният настойник, както и срещу нея.

Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, инкорпорирана в цитираното от касатора определение № 747 от 16.10.2014 г. по ч.гр.д. 4677/14 г. III ГО на ВКС, съгласно която липсата на дееспособност може да се установи с влязло в сила съдебно решение за поставяне под запрещение и учредяване на настойничество и попечителство. Производството по делото е спряно от въззивния съд до приключване на производството по поставяне под запрещение. Поради това не е налице и допълнително соченото основание от касатора съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба, Р. Р. М., действащ чрез настойника си Р. М. С., действащ чрез адвокат Ч. иска присъждане на разноски. В списъка на разноските, по чл. 80 от ГПК, подписан от адвокат Ч., е посочено, че се прилага договор за безплатна правна помощ. Като разход е посочено възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. 9 036 лв. Приложен е договор за правна защита и съдействие, сключен между Р. Р. М., действащ чрез своя настойник и баща Р. М. С. чрез адв. Ч. е посочено, че лицето ще се представлява от адв. А. Д. в делото, образувано по касационна жалба срещу решението, постановено по в.гр.д. 627/19 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

Преди всичко разноски на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв се присъждат само на адвоката, осъществил безплатната правна помощ. Освен това на страната се дължи възнаграждение само за един адвокат съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК. В случая представителство от адв Д. не е осъществено пред касационната инстанция. Тя не е и отправила искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Ако се приеме, че е осъществено процесуално представителство от адв. Ч., и той е отправил искане за присъждане на разноски в качеството си на адвокат, предоставил безплатна правна помощ, то не са налице материалноправните предпоставки за присъждане на възнаграждение на адвокат в процеса, предвидени в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв, предвид вече постановеното решение на въззивния съд за присъждане на посочената сума дължимо обезщетение на пострадалия, касационен жалбоподател.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение