Определение № 4849 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4858/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуалния представител, срещу решение № 963/09.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2341/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 4 състав.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 128 от 22.05.2023 г., постановено по гр. д. № 2171/2022 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което на основание чл. 153, ал. 1 вр. чл. 141 от ЗПКОНПИ /ЗОНПИ/ са отхвърлени предявените от комисията - касатор против К. А. Б. - бивша съпруга на проверяваното лице В. Ц. Б., починал на 27.02.2022 г. и наследниците му: В. В. Б., Б. В. Б. и Ц. В. Б. на 1/2 (дял от прекратената с развода съпружеска имуществена общност ) и на 1/6 (наследствен дял на тримата ответници ) от УПИ с площ от 440 кв. м. в [населено място], област Монтана; ливада с площ от 4,890 дка; нива с площ от 3,638 дка; нива с площ от 1 500 кв. м.; нива с площ от 3 510 кв. м.; ливада с площ от 6 060 кв. м.; нива с площ от 2 010 кв. м., всичките в землището на [населено място], област Монтана; товарен автомобил „ Тойота“ и мотоциклет „Ямаха“.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Следва ли съдът при постановяване на решението си да възприеме заключението на вещото лице, без да го обсъди заедно с другите доказателства по делото и мотивира изводите си, пренебрегвайки разпоредбата на чл. 202 от ГПК, при направено оспорване на заключението от страна на някоя от страните в производството на основание чл. 200, ал. 3 от ГПК?

2. Кой следва да носи доказателствената тежест за доказване на законния произход на средствата на проверяваното лице и свързаните с него лица съгласно действащия Закон за отнемане на незаконно придобито имущество (ЗОНПИ) при липса на доказателства за техния законен произход с оглед разпоредбите на чл. 5, ал.1 от ЗОНПИ, респ. чл. 1, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.)?.

3. Следва ли да се изключват разходите за задгранични пътувания, установени по Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина от анализа при установени плащания по извлечението на банковите сметки на лицата, без да е проследено за какво е извършено плащането, извършено ли е в момент, в който лицето действително е било в чужбина и дали е включено в обхвата на разходите по Наредбата? При установени плащания в чужбина по банковите сметки на проверяваните лица, кои данни следва да се вземат предвид при изчисляването на разходите за задгранични пътувания - данните по Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина или установените плащания по банковите сметки на проверяваните лица?

4. При изплатени средства от Фонда за гарантиране на влоговете в банките следва ли същите да се приемат за доход на проверяваното лице и свързаните с него лица само на основание, че е изплатен от друг държавен орган, създаден по силата на закон, без да се проследят средствата, с които са извършени първоначалните вноски по влоговете?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първия и втория в противоречие с практиката на ВКС - допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. /цитират се следните решения: Решение №108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV ГО; Решение №118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на II ГО; Решение №60/25.03.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г. на II ТО; Решение №241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на I ГО; Решение №248/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III ГО; Решение №57/08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на II ГО/, а третият и четвъртият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответниците по касация. В писмения отговор се поддържа искането на първо място съдът да не допусне до касационен контрол въззивното решение, а в случай, че бъде допуснато, да остави без уважение подадената касационна жалба, а решението на САС да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - ищецът по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:

Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 153, ал. 1 вр. чл. 141 от ЗПКОНПИ /ЗОНПИ/ от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество против К. А. Б., В. В. Б., Б. В. Б. и Ц. В. Б.. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният състав е приел, че надлежната процесуална легитимация на страните произтича от това, че производството пред Комисията е било образувано поради привличането на наследодателя на ответниците – В. Ц. Б. като обвиняем за престъпление по чл. 255, ал. 3 от НК във връзка с чл. 255, ал.1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 от НК във връзка с чл. 26 от НК, попадащо в обхвата на чл. 108, ал.1, т.18 от ЗОНПИ и искането е да се отнеме в полза на държавата незаконно придобитото през проверявания период от 12.06.2010 г. до 12.06.2020 г. имущество на ответниците. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в установяване на „значителното несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ е необходимо да остойности по пазарни цени имуществото, което В. Ц. Б. и неговата съпруга – първата ответница /бракът между двамата е прекратен с влязло в сила решение на 17.11. 2020 г./ са придобили през проверявания период, но само това, което е налично в края на периода. Приел е за законосъобразни правните изводи на първостепенния съд, че по делото не е проведено пълно и главно доказване, установяващо налично имущество, което съществува в патримониума на проверяваните лица в края на изследвания период, към който момент не е установено несъответствие, което като стойностна величина да е значително по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. Приел е, че пред въззивната инстанция въззивникът не оспорва, че превишението в имуществото на проверяваното лице и съпругата му от възмездно придобитите в проверявания период права се равнява на 1 739 924,41 лева. Посочил е, че пренесен пред въззивната инстанция е спорът относно формираните от двамата доходи, приходи и източници на финансиране по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗОНПИ и то само за конкретно посочените от КОНПИ по размер и време постъпления и относно направените от тях извънредни разходи за задгранични пътувания. Обсъдил е изразеното във въззивната жалба на Комисията несъгласие с включването от вещото лице в приходната част на сумата в общ размер от 392 000 лева - изплатени от Фонда за гарантиране на влоговете в банки две гаранции от по 196 000 лева срещу две депозитни сметки на проверяваното лице и съпругата му в „КТБ“ АД (н.). Но е посочил, че Окръжен съд-Монтана не е възприел заключението в тази му част и не е увеличил доходите на проверяваното лице и неговата съпруга с тази сума, поради което е намерил релевираното възражение за неотносимо. Приел е, че пълният размер на начислените върху средствата по влоговете лихви от 123 158,19 лв. съставлява доход на проверяваното лице и съпругата му. Приел е за основателно оспорването от КОНПИ по отношение на сумата в размер на 160 827,31 лв., като с тази сума е намалил общия размер на приходите. Съобразил е установеното по делото от заключението на СИЕ, че между имуществото на проверяваното лице и съпругата му, притежавано в началото на проверявания период и това, притежавано в края, е налице превишение от възмездно придобитите в рамките на периода движими и недвижими вещи, дялове в „Пионер - Люксембург “ и налични по сметките в края на периода парични средства от 866 095 лева на обща стойност в размер на 1 739 924, 41 лева. След установяване на придобитото от ответниците през проверявания период имущество в общ размер на 1 739 924.41 лв. и нетния доход, който възлиза на 1 661 591,36 лв. /2 392 607.30 лв. /приходи/ - 731 015.94 лв. /разходи//, въззивният съд е приел, че разликата между двете величини в размер на 78 333,05 лв. формира несъответствието, но същото не надвишава определения в закона /§ 1, т. 3 ДР ЗОНПИ/ праг от 150 000 лева, съответно за липса на основание за отнемане на имущество по претендирания ред. В заключение е посочил, че следва да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са били отхвърлени като неоснователни.

За да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставеният в изложението на КОНПИ процесуалноправен въпрос под № 1 е включен в предмета на спора. Отговорът на въпроса е обективиран в практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора. Дадените в практиката разрешения произтичат от закона, установени са безпротиворечиво и се възприемат изцяло от настоящия състав. Могат да се обобщят в следния смисъл: оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Оспорването или неоспорването на заключението е без правно значение за задължението на съда по чл. 202 ГПК. В настоящия случай САС изцяло се е съобразил с цитираната разпоредба, като е обсъдил заключението заедно с другите доказателства по делото. Противно на твърденията на касатора въззивният съд не се е позовавал в изводите си само и единствено на приетата в първоинстанционното производство СИЕ. Обсъждайки всички събрани е относими към предмета на спора доказателства, решаващият съд е посочил кой от вариантите на заключението възприема, като се е аргументирал, изложил е мотиви защо не възприема част от констатациите на вещото лице. На следващо място, въззивният съд е отговорил на релевираното от въззивника възражение, свързано със СИЕ в оспорената част. В този смисъл формулираният от касатора въпрос не отговаря на конкретните обстоятелства по делото, нито на формираните от САС мотиви. Всъщност касаторът с този въпрос прави опит да ревизира правилността на изводите на съда, което е предмет на касационния контрол, но не и основание за допускане до такъв. Въпросът се задава в контекста на твърдения относно включването от страна на вещото лице на сумата от 392 000 лв. в „приходната част“. Пред първата инстанция Комисията е оспорила заключението на експерта в тази част, като съдът е оставил без уважение искането за допускане на допълнителна задача и е посочил, че въпросът е свързан с правната квалификация на произхода на средствата, които не могат да бъдат установени от вещото лице. Този въпрос е бил пренесен и във въззивната жалба. Но видно от мотивите на САС, съдът е приел, че първоинстанционният съд не е кредитирал СИЕ в тази й част и тази сума не е била включена в дохода на проверяваните лица, поради което е прието, че възражението не отговаря на обстоятелствата по делото. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото пред първостепенния съд доказателства, никъде САС безкритично не е възприел СИЕ. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и формираните на тази основа крайни изводи не е основание за достъп до касация - по същество това са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, които като касационни основания по чл. 281 ГПК подлежат на преценка само в случай, че обжалването бъде допуснато. В заключение: по този въпрос касационната инстанция приема, че не е налице твърдяното от касатора процедиране на въззивния съд в отклонение от задължителната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора в изложението втори въпрос не е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, поради което не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед на разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Безпротиворечива е практиката на ВКС, че основна предпоставка за отнемането в полза на държавата е установяване дали между притежаваното от проверяваното лице имущество в началото и в края на проверявания период е налице разлика и в каква посока е тя, като отнемането може да бъде извършено, в случай че имуществото /с дефиниция в § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ/ в края на проверявания период се е увеличило в сравнение с това в началото на периода и това увеличение надхвърля посочения в § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ размер. Едва след установяване на такова превишение подлежи на изследване въпросът дали даден доход има законен характер. В настоящия случай решаващите съображения на въззивния съд, който е стигнал до идентични крайни правни изводи с първата инстанция за отхвърляне на исковете е, че несъответствието между придобитото имущество през проверявания период, което е налично и нетния доход не надвишава посочения в § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ размер от 150 000 лв., поради което въобще не е разсъждавал върху въпроса за произхода на средствата.

Следва да се посочи, че при постановяване на решението въззивният съд е съобразил разясненията, дадени с Тълкувателно решение, обявено на 18.05.2023 г. по т. д. № 4/2021 г., ОСГК на ВКС, в което е разяснено, че не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. В тази връзка въззивният съд не е включил в имуществото и не е отнесъл към разходите паричните суми, преминали през банковите сметки на ответниците. Обжалваното решение на въззивния съд е изцяло в съответствие с приетото разрешение в цитираното тълкувателно решение и е основано именно на установеното, че по делото не е доказано наличие на релевантното необосновано превишение на притежавано в началото и налично в края на проверявания период имущество. Ето защо поставеният в изложението въпрос не удовлетворява общото изискване за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е налице твърдяното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Искането за допускане до касационен контрол по трети въпрос е обосновано с нормата на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, която предвижда, че се допуска касационно обжалване, когато разрешението по въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Въпросът, който съдържа няколко подвъпроса и уточнения, е фактически, защото отговорът му зависи не от приложението на конкретна правна норма, а от това какви конкретни факти са установени по делото. За да бъде даден отговор на този въпрос, следва да се преценят събраните по делото доказателства, което е недопустимо в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Повдигнатият въпрос може да бъде преформулиран от настоящия състав съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и се свежда до въпроса за анализа на доказателствата, но по този поставен въпрос е налице трайна практика на ВКС, в това число и задължителна такава, с която въззивното решение е съобразено. Касаторът не е обосновал защо счита, че е необходимо ново произнасяне на касационната инстанция по този въпрос и защо счита, че това произнасяне ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Конкретно поддържаното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК е налице тогава, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не е изложил съображения в тази насока, а настоящата инстанция не констатира наличие на основание за промяна и осъвременяване на вече формираната задължителна практика.

Независимо от липсата на обосновка по този въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал заключението на вещото лице, както и уточненията му направени в съдебното заседание, както и събраните доказателства и е посочил, че разликата между установените от експерта разходи за пътувания в чужбина и тези от Комисията се състои в това, че вещото лице е установило, че пребивавайки в чужбина ответниците са правили разходи, които са били платени с карта на посттерминал. Съобразявайки приетите по делото писмени доказателства в тази връзка, е намалило разходите за дневни пари в чужбина, тъй като според него се получава дублиране. Експертът е обяснил, че това е така, тъй като в икономическия анализ в исковата молба на Комисията тези разходи направени по банка или на посттерминал по време на престоя в чужбина се включени в друго перо - втори път като разход за плащане на посттерминали над допустимите от Националния статистически институт. Експертът е премахнал това дублирането на едни и същи разходи като разходи за пътувания в чужбина и разходи за плащане на посттерминали над статистическите и това е единствената разлика със стойностите, които ищецът е посочил в исковата си молба. Не отговаря на данните по делото твърдението на касатора, че не е проследено за какво е извършено плащането - в.л. изрично е пояснило, че това са разходи за дневни. Не отговаря на данните по делото твърдението, че не било проследено дали плащането е извършено в момента, в който лицето действително е било в чужбина - в.л. подробно се е мотивирало кои периоди е изследвало, както и че е съобразило справката от МВР за влизания и излизания на проверяваното лице извън РБ. В заключение по този въпрос следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е мотивирал решението си: установил е релевантните факти въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства; изложил е становище по наведените в хода на производството възражения и е обосновал извода си за крайния резултат по спора. Както беше посочено, несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на четвърти въпрос искането отново е обосновано с нормата на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, като по този въпрос отново липсва обосновка на касатора защо счита, че е необходимо ново произнасяне на касационната инстанция по този въпрос и защо счита, че това произнасяне ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът обаче не е обуславящ, тъй като САС не е включил в приходната част сумата в общ размер от 392 000 лева - изплатени от Фонда за гарантиране на влоговете в банки две гаранции от по 196 000 лева срещу две депозитни сметки на проверяваното лице и съпругата му в „ КТБ“ АД (н.). Въззивният съд не е разсъждавал и по въпрос, свързан с характера на средствата постъпили по влоговете на проверяваните лица. Ето защо поставеният въпрос не съставлява годно общо основание за допускане до касационно обжалване.

В обобщение не са налице основания за допускане на касационното обжалване по касационната жалба.

При този изход на спора разноски за касатора не се следват. Ответниците в подадения отговор изрично са направили искане за присъждане на разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. Към отговора са приложени и договори за правна услуга, сключени между ответниците и адв. Г. С. Н.. Видно от съдържанието на приложените договори, уговореното от страните адвокатско възнаграждение е било изцяло платено в брой при подписване на договора. С оглед изложеното, касаторът дължи на ответниците направените разноски в общ размер 6 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение