Определение № 2276 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 625/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ес Еф Ей Аутомотив“ ЕООД, [населено място], конституирано в производството по делото на мястото на първоначалния ищец „София Франс Ауто“ АД, [населено място] на основание чл. 227 ГПК, срещу решение № 704 от 03.12.2024 г. по в. т. д. № 735/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав в частта, с която е потвърдено решение № 214 от 08.02.2024 г. по т. д. № 1172/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-24 състав, с което са отхвърлени предявените от „София Франс Ауто“ АД срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място] искове: 1. за признаване за установено в отношенията между страните, че начислената от възложителя „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД неустойка с протокол № 95/23.07.2021 г. на основание чл.13.1 от договор № 0011-ЦУ/10.02.2021 г. в размер на 34 757,18 лв. не се дължи от изпълнителя „София Франс Ауто“ АД поради наличието на непреодолима сила, обусловила забава на изпълнителя в доставката на 18 бр. автомобили марка „Пежо“ с 37 дни; 2. за заплащане на сумата от 34 757,18 лв., получена без правно основание и 3. за заплащане на сумата от 34 757,18 лв., представляваща неплатена част от цената по договор № 0011-ЦУ/10.02.2021 г. и фактура № [ЕГН]/22.06.2021 г. за доставени 18 бр. автомобили марка „Пежо“, В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът сочи, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че към датата на постановяване на обжалваното решение търговското дружество – първоначален ищец се е преобразувало и не е конституирал жалбоподателя като страна в производството, което е довело до нарушаване на правото му на защита и до недопустимост на въззивния акт. Излага оплаквания, че съставът на Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на правилото на чл. 269 ГПК и не е обсъдил фактите и доказателствата, касаещи причините за забавата в изпълнение на обвързващия страните договор. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че обстоятелствата, свързани с пандемията от Ковид-19 не представляват непреодолима сила, тъй като епидемията е била известна към момента на сключване на договора – 10.02.2021 г. Твърди, че в атакуваното решение неправилно са тълкувани разпоредбите на чл. 116, ал. 1, т. 3 и т. 7 ЗОП. Счита, че възражението на ответника възложител по договора за прихващане е уважено, без да са спазени изискванията за валидно изявление за прихващане, доколкото по делото не се установява такова изявление да е направено извън съдебния процес. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно обхвата на въззивната проверка. Поставя като значим за точното прилагане на закона въпросът „относно тълкуването и прилагането на чл. 306, ал. 2 ТЗ във връзка с форсмажорните обстоятелства, възникнали по време на пандемия“. Сочи, че ВКС е изяснил, че хипотезите по чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗОП следва да се прилагат с оглед конкретните обстоятелства по всеки случай. Касационният жалбоподател поддържа, че решението на въззивния съд не съответства на практиката, съгласно която прихващането следва да бъде надлежно заявено и доказано, а именно на Тълкувателно решение № 2/2022 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на СЕС, тъй като не кореспондира с принципите, залегнали в Директива 2014/24/ЕС относно гъвкавостта при изменение на договори в случай на извънредни обстоятелства. Ответникът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касаторът „Ес Еф Ей Аутомотив“ ЕООД е легитимиран да обжалва въззивното решение, тъй като с определение № 1030 от 14.03.2024 г. по т. д. № 1172/2022 г. на СГС същият е конституиран като страна в производството по делото на основание чл. 227 ГПК с оглед преобразуването на първоначалния ищец „София Франс Ауто“ АД чрез отделяне. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че поради липсата на оплаквания относно фактическата установеност на спора и при съобразяване на чл. 269 ГПК следва да се възприемат установените от първоинстанционния съд факти. Приел е, че между страните по делото е безспорно и се установява от доказателствата, че: ищецът е официален вносител на марка „Пежо“ за България; по силата на решение на ответното дружество ищецът е определен за изпълнител на обществена поръчка с предмет Доставка на леки и лекотоварни автомобили, обособена позиция № 1 Доставка на леки автомобили с нормална проходимост – комби М1; въз основа на това решение е сключен процесният договор № 0011-ЦУ/10.02.2021 с предмет доставка и гаранционно обслужване на 18 бр. автомобила Пежо 308 SW /комби/, като срокът за доставка е 90 календарни дни, считано от датата на подписването, който изтича на 11.05.2021 г., а договорената цена е в размер на 469 692 лв.; съгласно приемо-предавателен протокол автомобилите са доставени на 17.06.2021 г. Въззивният съд е приел за установено, че цената е заплатена на изпълнителя, като от дължимата цена е приспадната неустойка в размер на 34 757,18 лв. Посочил е, че в договора е предвидена неустойка за забава в размер на 0, 2 % от цената за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от цената на договора. По първия спорен въпрос дали забавата се дължи на обективни обстоятелства, изключващи отговорността на ищеца и имащи характера на форсмажор, предвид влошената епидемична обстановка вследствие Ковид–19 и анулиране на поръчката от производителя, съдът е съобразил, че длъжникът не отговаря за неизпълнение, причинено от непреодолима сила, дефинирана в чл. 306, ал. 2 ТЗ като непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, което е възникнало след сключването на договора. Изразил е становище, че освобождаването от отговорност в посочената хипотеза е предпоставено от настъпването на събитието след сключването на договора и от такава внезапност и непредвидимост на събитието, че то да не може да бъде избегнато или последиците от него да не могат да бъдат предотвратени. Посочил е, че в конкретния случай, събитието, на което се позовава ищецът - епидемичната обстановка, причинена от Ковид–19, довела до криза и сериозни затруднения в доставките, не е възникнало след сключването на процесния договор. Изтъкнал е, че изпълнителят е търговец в областта на доставките на автомобили, поради което изпълнението на договора е следвало да бъде извършено със завишена грижа – грижата на добрия търговец. Според решаващия състав на Софийски апелативен съд към момента на поемане на задължението по договора ищецът в качеството си на търговец е разполагал със знания за епидемиологичната обстановка, както и за произтичащите от нея последици, поради което съдът е отрекъл посоченото от ищеца събитие да притежава внезапен и непредвидим характер. Съставът на въззивния съд е изяснил, че такова събитие би могло да бъде Решението на НС на Република България за обявяването на извънредно положение в периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г., но в случая договорът е сключен на 10.02.2021 г. В решението е изтъкнато, че по делото е установено, че забавата на изпълнителя се дължи на анулиране от страна на производителя на направената поръчка, тоест е причинена от виновното поведение на лице, с което ответникът е договарял, което не може да се приравни на непреодолима сила или случайно събитие. Подчертано е, че поелият задължение по договор отговаря за изпълнението и тогава, когато неизпълнението е причинено от виновното поведение на лицата, с които договаря или които е наел за подизпълнители. Съдът се е позовал на показанията на свидетеля Кутин, според които не са били налице забавяния в производството на автомобилите, чиято доставка е предмет на договора, през 2020 и 2021 г., тъй като те се произвеждат в завод във Франция. Посочил е, че според свидетеля заявяването на автомобилите и поемането на задължението от страна на производителя се извършва на два етапа, като при първия се заявява количеството от определен модел, а при втория – се извършва спецификацията им. Въз основа на свидетелските показания в решението е прието, че в конкретния случай на 15.04.2021 г. е станало ясно, че производителят не може да изпълни специфичното оборудване на автомобилите, тоест забавата се дължи на спецификацията на автомобилите, което е условие, поето от търговеца на негов риск, а не на непредвидимо събитие. Съдът е счел, че не е налице и второто заявено от ищеца основание за изключване на отговорността му за забава, а именно неоснователен отказ на възложителя да измени договора. Посочил е, че забраната за изменение на договора за обществена поръчка се извежда от установеното в чл. 116, ал. 1 ЗОП право на възложителя да измени договора за обществена поръчка само в седем конкретни хипотези. В решението е прието, че в чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗОП e визирано изменение на договора, породено от необходимост поради обстоятелства, които при полагане на дължимата грижа възложителят не е могъл да предвиди, но което изменение не води до промяна на предмета на договора, а в чл. 116, ал. 1, т. 7 ЗОП – изменение, което не е съществено. Решаващият състав е изразил становище, че в тежест на ищцовата страна е да установи, че са били налице предпоставките по чл. 116, ал. 1, т. 3 и т. 7 ЗОП и че отказът на възложителя за изменение на договора е неоснователен. Намерил е, че в случая такива доказателства не се ангажират. Съдът е отчел, че в обявената процедура срокът за доставка на автомобилите е изрично включен в обхвата на параметрите на обществената поръчка, поради което не може да се приеме, че исканото изменение е несъществено. В атакувания акт е изтъкнато, че искането за удължаване на срока за изпълнение на доставката е направено след като ищецът е бил в забава, като изпълнителят е представил единствения документ в подкрепа на искането си – писмо от Търговско-промишлената палата на Франция едва на 16.08.2021 г., тоест след депозиране на искането си за удължаване на срока на 04.06.2021 г., след предаването на автомобилите на 17.06.2021 г. и след начисляване на неустойката за забава на 16.08.2021 г. По тези съображения съдът е приел, че за ищеца е възникнало задължение за заплащане на уговорената в договора неустойка за забава, поради което предявеният отрицателен установителен иск за недължимостта й, както и съединеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на неустойката, като платена без основание, подлежат на отхвърляне. С оглед горния резултат съдът е разгледал евентуалния иск с правно основание чл. 327 ТЗ за заплащане на сумата от 34 757, 18 лв., представляваща неплатена част от цената по процесния договор, основан на твърдения за неправомерното задържане на сумата от страна на възложителя. Съдът е намерил, че с оглед доставянето на предмета на поръчката, за възложителя се е породило задължението да заплати цената по договора. Счел е, че ответникът е прихванал дължимата неустойка от договорената цена, но без да отправи изявление за прихващане по реда на чл. 104 ЗЗД. Поради това и с оглед извода, че на ищеца се дължи неизплатената част от цена по договора, а именно сумата от 34 757, 18 лв., съдът е разгледал направеното с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане, което с оглед вече изложеното относно съществуването на насрещните вземания на страните е преценил за основателно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед доводите за недопустимост на обжалваното въззивно решение в касационната жалба и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, съответно да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г. недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. С оглед доводите на касатора следва да се посочи, че правоприемството в хода на процеса на страната на ищеца /чл. 227 ГПК/ е било отчетено от съда още в първоинстанционното производство, в което Софийски градски съд е конституирал правоприемника на преобразувалия се чрез отделяне първоначален ищец „София Франс Ауто“ АД – „Ес Еф Ей Аутомотив“ ЕООД, като последното дружество е взело участие във въззивното производство. Първият поставен от касатора въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор. Правомощията на въззивния съд са изяснени с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според т. 1 от тълкувателното решение процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В тази насока в т. 3 на тълкувателното решение е разяснено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. При постановяване на въззивното решение съставът на Софийски апелативен съд се е придържал към задължителните постановки на цитираното тълкувателно решение, поради което не може да се приеме, че е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Съдът е мотивирал решението си съответно на изискванията на процесуалния закон, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните. С оглед липсата на конкретни оплаквания във връзка с установяване на фактите по делото, решаващият състав се е концентрирал в решаването на спорните правни въпроси дали забавата на ищеца се дължи на обективни обстоятелства, изключващи отговорността му, и дали в случая са били налице обстоятелства, обуславящи неоснователен отказ на възложителя да измени обвързващия страните договор, като удължи срока на изпълнение. При разрешаването им съдът е анализирал събраните по делото доказателства, в частност свидетелските показания и съдебно-техническата експертиза. Доводите на касатора във връзка с поставения процесуален въпрос не са свързани с твърдения за погрешно установяване на конкретен релевантен за делото факт, а касаят правилността на преценката на съда, че установените по делото факти и обстоятелства не могат да бъдат квалифицирани като изключващи отговорността на ищеца за забавеното му изпълнение, която може да бъде контролирана едва след допускането на касационния контрол. Вторият въпрос, въведен от касатора, относно тълкуването и прилагането на чл. 306, ал. 2 ТЗ, се явява обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е обосновано допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай жалбоподателят не е аргументирал съществуването на двете предпоставки, формиращи общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а само е посочил, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. От друга страна, разпоредбата на чл. 306 ТЗ е ясна и е била предмет на тълкуване в практиката на ВКС, по отношение на която не е обоснована необходимост от промяна или осъвременяване. В решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г. на ВКС, I т. о. е прието, че непреодолимата сила е легално дефинирана в разпоредбата на чл. 306, ал. 2 ТЗ и това е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключване на договора. Съобразно граматическата формулировка на понятието следва да са налице кумулативно: непредвидимост на събитието, извънреден характер и причинна връзка между тях и невъзможността за изпълнението или непредотвратимост на събитието, извънреден характер и причинна връзка. В мотивите на въззивното решение е прието, че в случая не е налице непреодолима сила, доколкото епидемичната обстановка, причинена от Ковид-19 и довела до криза в доставките, е събитие, което е настъпило преди сключването на процесния договор. Извън това, въззивният съд е посочил, че забавата на ищеца се дължи на анулиране на заявката му от страна на производителя на автомобилите, предмет на доставката, тоест на поведение на лице, с което е договарял, което не може да се приравни на непреодолима сила. Изложил е и съображения, че забавата е свързана с извършената спецификация на автомобилите пред производителя, която не може да се разглежда като непредвидимо събитие. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за селектиране на касационните жалби. Останалите доводи в изложението на основанията за достъп до касация не са обвързани с поставен конкретен правен въпрос. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая касаторът твърди, че въззивното решение не съответства на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС, както и на принципите, залегнали в Директива 2014/24/ЕС. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение. Само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че в атакуваното решение съдът е уважил направеното в процеса евентуално възражение за съдебно прихващане, след като е формирал извод за съществуване на насрещните вземания на страните. Във връзка с твърдяното противоречие на въззивния акт с практиката на СЕС касаторът не се позовава на решение на СЕС за тълкуването на Директива 2014/24/ЕС. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение