Определение № 4970 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2276/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Г. Х. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 87 от 22.01.2026г. по в.гр.д. № 2659 по описа за 2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 4900 от 28.07.2025г. по гр.д.№ 14250/2023г. на Софийски градски съд като са отхвърлени предявените от нея искове против Г. И. Г. както следва: главен за заплащане на основание чл.79, ал.1, вр.чл.240, ал.1 ЗЗД на сумата от 30 000лв.,задължение по договор за паричен заем от 24.01.2022г. и евентуален за заплащане на същата сума на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, подлежаща на връщане при първоначална липса на основание и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Г. И. Г., чрез процесуалния представител адвокат С.-С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че липсват ясно и конкретно формулирани въпроси, като въззивният съд е постановил законосъобразен акт, съобразно установените по делото обстоятелства. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявените искове за неоснователни поради липса на ангажирани от ищцата надлежни доказателства, установяващи че предаването на сумата от 30 000лв./чрез превод по сметка на ответницата/ е по силата именно на сключен помежду им договор за заем. Общото посочване на основанието: „заем“, съдът е счел, че може да се тълкува както в посока на даден заем, така и на върнат заем, в какъвто смисъл е направеното възражение от ответната страна. Всяко плащане на суми от едно лице към друго не може да се приема - само защото е направено - че е на основание договор за заем. Това е така, тъй като е възможно предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, или да е в изпълнение на задължение, възникнало въз основа на друг неформален договор /напр.парична вноска по договор за гражданско дружество и др./ Решаващите доводи на въззивния съд са, че ищецът не е изпълнил задължението си - да установи с надлежни доказателства твърдението си, че основанието за предаване на претендираната от него сумата е именно договор за заем. Не е кредитирал показанията на свидетеля С., доколкото той е заявил, че не е присъствал лично при договаряне на условията за сключване на договор за заем, а знае за такъв от думите на своята майка. Счел е, че от допълнително представените извлечения от вайбър документация и доказателства, сочещи че и двете страни са с добро материално положение – не може да се изведе никакъв категоричен извод. Сама по себе си - вайбър комуникацията не допринася за разкриване на действителните отношения между страните, а наличието на имущество на значителна стойност – не би могло да изключи възникването в определен момент на необходимост от набавяне на ликвидни парични средства. Посочено е и че показанията на свидетеля П. също не допринасят за разкриване на действителните отношения между страните, доколкото той е присъствал през друго време /периода 2020-2021г./ при даването на парични суми от ответницата на ищцата, при това на суми в различен размер /общо 18 000лв./, без да е изяснено основанието за предаването им. Мотивите, с които е приет за неоснователен евентуалният иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД са свързани с липса на доказателства за възникване на вземане, което да подлежи на връщане. При тези мотиви на въззивния съд, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с вътрешна противоречивост на изложените мотиви и неправилно разпределение на доказателствената тежест. Поставените във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси могат да се обединят в три групи: Първата е свързана със задължението на въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Допустимо ли е само формално излагане на мотиви, без адекватна преценка на установените по делото обстоятелства, съобразно правилата на формалната логика?, Втората група въпроси и е свързана с начина на обсъждане на свидетелските показания и по-специално – как следва да се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели и следва ли да бъде отчетена евентуалната заинтересованост на свидетел, съобразно чл.172 ГПК? Следва ли да се кредитират и използват като решаващ мотив показания на свидетел за наличието на правоотношения с лица, които са заявили, че не им е известно какви уговорки съществуват между страните? Третата група въпроси са свързани със задълженията на съда при разглеждане на иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и касаят – разпределението на доказателствената тежест: Дали следва да се укаже на ответника установяване не само наличието на правна връзка, но и размера на сумата и дали ответникът следва да доказва точният размер на сумата, която има право да задържи като получена на доказаното от него правно основание? По така поставените въпроси – се цитират множество решения, на които касаторът счита, че въззивният акт противоречи. Съобразявайки изложеното, настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване не може да бъде допуснато, защото по всички поставени въпроси не са налице посочените от касатора специални основания за допустимост, а част от тях /въпросите от втората и трета група/ са и несъотносими. Първата група поставени въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, доколкото въззивния съд е обсъдил в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право и това е направено след извършена преценка на ангажираните по делото доказателства. С поставянето им - касаторът изразява несъгласие с приетото за установено от въззивния съд, оспорвайки по същество правилността на направените изводи, но в производството по допустимост касационната инстанция не осъществява контрол за правилност. В случая - видно от гореизложените му мотиви – съдът е изложил подробни доводи защо счита за недоказано от страна на ищеца както наличието на сключен договор за заем за процесната сума, така и на възникнало вземане в негова полза за същата сума. Втората група поставени от касатора въпрос, касаещи обсъждането на свидетелските показания, освен че са разрешени в съответствие с установената съдебна практика, още и не са от значение за изхода на спора, доколкото не са относими към решаващите доводи на съда. В практиката няма спор, че при противоречиви показания на две групи свидетели, съдът дължи преценка и излагане на съображения – та кои дава вяра и защо. Следва да посочи както кои свидетелските показания приема за достоверни, така и кои факти и обстоятелства приема за доказани като основани на лични, преки и непосредствени впечатления, а така също и дали те са подкрепи и от други ангажираните по делото доказателства. В случая следва да се има пред вид, че решаващите доводи на въззивният съд за отхвърляне на иска не са обусловени от наличие на противоречие в показанията на две групи свидетели, а от обстоятелството, че ищецът – върху когото е доказателствената тежест – не е установил, че установената като реално предадена сума от 30 000лв.е именно въз основа на сключен между страните договор за заем. В мотивите на съда е посочено, че не се кредитират показанията на свидетеля С. и защо това е така – тъй като свидетелят няма лични, преки и непосредствени впечатления за изложените от него обстоятелства /той не е присъствал нито по време на воден между страните разговор за даване на пари в заем, нито при предаване на сумата, а пресъздава чутото от неговата майка, която е имала роля в спорните отношения между страните по делото и в този смисъл нейните твърдения също са преценени като възможно необективни/. Въззивният съд е посочил, че извън гласните доказателства, ищецът не е ангажирал други надлежни доказателства, въз основа на които да се приемат за установени твърденията му. Противно на изложеното от касатора /че въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля П., които също не били непосредствени/, въззивният съд в мотивите си е посочил и че показанията на другия свидетел /св.П./ също не допринасят за изясняване на действителните отношения между страните. Изрично е посочено, че тези показания касаят друг период /2020- 2021г./, а не процесния и касаят друга сума /18 000лв./ Решаващите му мотиви произтичат от крайния извод за неизясняване /от страна на ищеца върху когото е доказателствената тежест/ на основанието, на което е предадена сумата от 30 000лв., а не поради възприемане на едни свидетелски показания за сметка на други при наличие на противоречие. Третата група въпроси, касаещи иска с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД също не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд. Съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979г.на Пленума на ВС, посоченият фактически състав изисква наличие на предаване, съответно получаване на нещо, при начална липса на основание -т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго; в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника -да установи, че е налице основание за получаването, респективно за задържането му. В случая, решаващите доводи на съда са за липса на доказателства за наличие на вземане, т.е. липсва предаване, съответно получаване на нещо, а не за липса на доказан точен размер на сумата предмет на предаване, в какъвто смисъл са поставените въпроси. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика /например решение по гр.д.№ /2020г.на І г.о. на ВКС/ - терминът „очевидна“ от посоченото основание „очевидна неправилност“ характеризира степента на проявление на съответния порок – изисква се той да е квалифициран, т.е. особено тежък порок. Не се изследва дали порокът на съдебния акт е явен за всички, а се изисква – „неправилността да е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“. В конкретния случай, подобни изводи не могат да бъдат изведени, защото формираният от съда правен извод за недоказаност на предявените искове е обоснован от изложените мотиви, в които са обсъдени приетите за установени факти и обстоятелства по делото, след произнасяне по наведените от страните доводи и възражения. Двете обстоятелства, на които касаторът акцентира - вътрешна противоречивост на изложените от въззивния съд мотиви и неправилно разпределение на доказателствената тежест нито се установяват, нито могат да обосноват посоченото от него специално основание за допустимост по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото с тях не се установява изискуемият се особено тежък порок. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд