Определение № 60623 от 19.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 593/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуален представител юрк. И. Г., срещу въззивно решение № 246/17.09.2020 г., постановено по в. гр. д. № 361/2020 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено решение № 1520/31.12.2019 г. по гр. д. № 5557/2018 г. на Районен съд - Сливен, в обжалваната част, с която Държавата е осъдена да заплати на И. А. И. сумата от 7675.30 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на наводнение в периода от м. декември 2014 г. до м. март 2015 г. на поземлен имот с идентификатор ..................., находящ се в землището на [населено място], ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане и сумата от 10 165.20 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на наводнение настъпило на 24 - 25.05.2016 г. и продължило няколко седмици, изразяващи се в погиването на 430 бр. прасковени дръвчета, находящи се в п.и. с идентификатор ................. в землището на [населено място], както и в имоти с идентификатори ............, ..................., .............. и ......................., ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението. Поддържа и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с които е формулирал три процесуални и един материалноправен въпроси. Ответникът по касационната жалба И. А. И., чрез процесуален представител адв. М. П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в обжалваната част, с която Държавата е осъдена да заплати на И. А. И. сумата от 7675.30 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на наводнение в периода от м. декември 2014 г. до м. март 2015 г. на поземлен имот с идентификатор .................., находящ се в землището на [населено място], ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане и сумата от 10 165.20 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на наводнение настъпило на 24 - 25.05.2016 г. и продължило няколко седмици, изразяващи се в погиването на 430 бр. прасковени дръвчета, находящи се в п.и. с идентификатор ................ в землището на [населено място], както и в имоти с идентификатори .............., ................., ............... и ................., ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане. Въззивният съд е приел, че Държавата следва да отговаря за действията на областния управител на област – Сливен. Изложил е, че отговорността произтича от разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗДС, който предвижда, че министрите и ръководителите на другите ведомства управляват предоставените им имоти и вещи - държавна собственост, като в разпоредбата на чл. 31, ал. 1, т. 1, 3 и 9 ЗДА се посочва, че Областният управител: 1. провежда държавната политика в областта, координира работата на органите на изпълнителната власт и на техните администрации на територията на областта и взаимодействието им с местната власт; 3. отговаря за опазването и защитата на държавната собственост на територията на областта и 9. организира и ръководи дейностите по защитата на населението, културните и материалните ценности, околната среда при бедствия. Конкретните задължения и правомощия на областния управител във връзка с управляване на водите са разгледани в разпоредбите на чл. 137, ал. 1, т. 1, чл. 138, ал. 1 и 4 и чл. 140, ал. 5 и 6 ЗВ. Защитата от вредното въздействие на водите включва и защитата от наводнения, че тази защита е оперативна и постоянна, че постоянната защита включва дейностите, възложени на изпълнителя на задължението за извършване на обществени услуги за защита от вредното въздействие на водите и се състои от дейности по изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения (т.1), както и по поддържане проводимостта на речните легла (т.5). Когато почистването на речните легла е извън границите на урбанизирана територия, дейностите по назначаване на междуведомствена комисия, която да изследва необходимостта от почистване на речните корита се издава от областния управител. Той определя и участъците от реките, чиито проводимост е намалена и които изискват почистване на речните легла от наносни отложения за осигуряване нормалната им проводимост като издава нарочна заповед за това. Разпоредбата на чл. 140, ал. 6, т. 1 ЗВ предвижда, че когато при огледа на междуведомствените комисии по ал. 4, т. 1 и ал. 5, т. 1 се установи, че за поддържането проводимостта на речното легло е необходимо изземване на наносни отложения или в плановете по чл. 151, ал. 2, т. 2, буква "в" са включени мерки за осигуряване на проводимост на речните легла поради натрупани наносни отложения, които създават риск от наводнения, областният управител организира и възлага изпълнението на дейностите по почистване, необходими за осигуряване на нормална проводимост на речното легло. От събраните по делото доказателства е установено, че задълженията на Областния управител във връзка с управлението на водите в област Сливен и в частност в землището на [населено място], по поречието на р. Тунджа не са били изпълнявани и тяхното неизпълнение е довело до настъпването на значителни материални щети у въззиваемия при две наводнения през м. декември 2014 г. - м. март 2015 г. и през 24 - 25.05.2016 г. Като от приетата съдебно – хидротехническа експертиза е установено, че течението на р. Тунджа в процесния участък – землището на [населено място] е силно стеснено поради прораснали в коритото дървета и образувани наносни острови. Вещото лице е посочило, че широчината на реката в този участък е следвало да бъде между 95.08 м. и 86.47 м., а е само 8 м., което било 15 пъти по-малко. Към момента на експертизата са съществували остатъци от дига, която е била изградена чрез насипване на земни маси около 1970 г. Заключението е категорично, че причина за наводненията през 2014 г. и 2016 г. е неподдържането на речното корито на р. Тунджа и, че ако то е било поддържано в необходимата широчина е нямало да настъпи разлив, да бъде унищожена изградената дига и да се унищожат земеделските култури. Според вещото лице коритото на реката не е било почиствано повече от 10 години. То също така посочва, че изграждането на дига от 300 м. ще реши само частично въпроса, но проблемът ще е разрешен на 100% ако се почисти речното корито. Въззивният съд е приел, че предвид изготвеното експертно заключение, свидетелските показания и останалите писмени документи приложени по делото е установено настъпването на щетите на въззиваемия (със стойност посочена в оценителните експертизи), виновното поведение на Областния управител на област – Сливен (бездействие), който не е провел необходимите мероприятия за поддържане на речното корито през годините и причинно следствената връзка между виновното поведение на длъжностното лице упълномощено от държавата и настъпилите щети. Бездействието е продължило с години. Посочил е, че писането на докладни и сформирането на комисии след настъпването на щетите не са ефективни действия по прилагане на Закона за водите. Необходимо е системно, превантивно и последователно почистване на водните корита, което да се организира от Областния управител. Ако коритото на р. Тунджа не е било оставено да обрасне и затлачи от инертни материали, придошлите води през 2014 г. и през 2016 г. е нямало да скъсат съществуващата дига, да наводнят градините на ищеца и да причинят загиването на плододайните му дръвчета. Ето защо причинените щети в размер на 7675.30 лв. за унищожени 75 бр. прасковени дръвчета през 2014 г. и 10 165.20 лв. за унищожени 430 бр. прасковени дръвчета през 2016 г. следва да бъдат възмездени от Държавата. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено срещу различен от посочения в молбата за изменение на иска ответник. При повторното разглеждане на делото от Районен съд - Сливен е конституирана Държавата, която е и надлежният ответник по иска. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване. Становището на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение поради това, че: "въззивният съд неправилно е приел, че от разпоредбите на чл. 137, ал. 1, т. 1, чл. 138, ал. 1, ал. 4 и чл. 140, ал. 5 и ал. 6 от Закона за водите се извежда задължение за изграждане на защитни диги по протежение на всяка една река в страната", е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“, 2. „Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост н фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?“. Сочи, че първите два въпроса са решени в противоречие с ППВС 1/13.07.1953 г. и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., а третият с приетото в т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Във връзка с първите два въпроси следва да се посочи, че въззивният съд е изложил мотиви при преценката на събраните доказателства; обсъдил е относимите към спора обстоятелствата по делото и е посочил кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; обсъдил е становищата и доводите на страните, поради което неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с приложените решения на ВКС. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, а правилността на изводите на въззивния съд касационната инстанция проверява при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Третият въпрос е неотносим, доколкото видно от данните по делото във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, вследствие на което да се приеме, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Разпоредбите на чл. 137, ал. 1, т. 1, чл. 138, ал. 1 и ал. 4 и чл. 140, ал. 5 и ал. 6 от Закона за водите създават ли задължение за изграждане на защитни диги по протежение на всяка река в страната и в частност на процесния район или дават възможност на дискреционна преценка на съответния орган?“. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Само е посочена разпоредбата на закона, но не е обосновано от касатора поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване, поради което необосновано сочи, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Също така не е обосновал твърдението си, че поставените от него въпроси са от значение за развитие на правото. Сочи единствено, че „следва да се създаде съдебна практика“. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, каквито данни в случая липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не е представил доказателства за извършване на такива за касационното производство, поради което разноски не следва да му се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение