Определение № 126 от 27.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 903/2012 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1, и чл.274, във връзка с чл.248 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№2340/05.3.2012 г., подадена П. С. У. от [населено място] против въззивно решение №127/07.12.2011 г. по гр.д.№1908/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2 състав, и по частна касационна жалба №4669/09.5.2012 г., подадена от същото лице против въззивно определение №396/20.02.2012 г. по същото въззивно дело. С определение №77/20.3.2013 г., поправено с определение №7/07.01.2014 г., по настоящото дело състав на ВКС, ІV г.о., е постановил спиране на производството по делото до произнасяне на ОСГТК по тълк.д.№6/2013 г. По посоченото тълкувателно дело е налице произнасяне на ОСГТК – ТР №6/2012 г. от 06.11.2013 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено. С обжалваното решение е потвърдено изцяло решение №5423/23.11.2010 г. по гр.д.№7052/2009 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, І отделение, 6 състав, с което е отхвърлен изцяло предявеният от П. С. У. от [населено място] против [фирма], в ликвидация – София, иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.36 ЗАдв., вр. чл.286 ЗЗД за сумата 364800 лева – представляваща неплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ, защита и съдействие от 20.9.2007 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и направените разноски. Въззивната инстанция е приела, че не е оборено възражението на ответника по исковата молба за недължимост на претендираното възнаграждение, поради липса на постигнат от ищеца резултат, за който да се следва възнаграждение, тъй като договорът е сключен след постановяване на касационното решение по гр.д.№108/2000 г. на ВКС, V г.о., а липсата на достоверна дата и недоказването на действителния момент на сключване на договора изключва възможността да се изследва причинна връзка между поведението на ищеца и визирания от договора резултат, за който е уговорено възнаграждение. Изводът е обоснован с обстоятелството, че е доказано в първата инстанция обстоятелството, че ищецът е получил уговорената като константна величина сума и тя е същински дължимото възнаграждение по договора за правна помощ, а уговореното в т.ІІІ.1.2. е под условие – дължи се след постигане на целеположен резултат, което означава, че между последния и действията на ищеца следва да има причинна връзка и че именно поведението на ищеца да е довело до желания резултат. САС е приел, че подобна връзка не е доказана, тъй като при сключен договор на 20.9.2007 г. и проведено единствено съдебно заседание на 02.10.2007 г. ищецът е следвало да осъществи описаните в т.1.1 от раздел І на договора правна помощ, изразяваща се в “съвети, стратегия, защита и съдействие”. Прието е, че жалбата въз основа на която е постановено касационното отменително решение е подадена на 24.6.2006 г., а видно от протокола за проведеното съдебно заседание, ищецът не се е явил и не е представлявал дружеството пред ВКС, а представената писмена защита е подписана от ликвидаторската К.. Въз основа на това САС е стигнал до извод, че при наличието на касационна жалба излагането на доводи, различни от вече направените в касационната жалба са неотносими за изхода от спора, поради което дори и би било доказано, че защитата, подписана от ликвидатора на дружеството, е била подготвена от ищеца, то тя не би могла да е основание за позитивния изход от съдебния спор. Съдът е стигнал и до извод, че след като касационната жалба е била изготвена от друг адвокат, то посочените номера на постановените пред предходните инстанции дела е ирелевантно, а в доказателствена тежест на ищеца е да установи причинната връзка между постигнатия резултат и проявената от защитника активност. Относно представения отчет за дейността на ищеца е прието, че в него се съдържат теоретични постановки и се преразказват законови текстове. Въз основа на това въззивната инстанция е стигнала до решаващ извод, че във фазата на развитие на процеса ищецът не е осъществил юридическа дейност, която да може да бъде квалифицирана като “правна помощ”, следствие на която да може да се предположи, че е настъпил уговорения в договора резултат, поради което е основателно възражението на ответника по иска за неизпълнена договорна престация и той е в правото си да развали договора. САС е приел възражението на дружеството, че договорът не го обвързва, тъй като същият е сключен във вреда на представлявания. Изложени са съображения че правният спор, относно който е бил ангажиран ищецът е с правно основание чл.108 ЗС, а статутът на ответника, на търговско дружество в ликвидация обосновава липсата на съразмерен с уговореното възнаграждение правен интерес. Прието, че такъв би имало, ако дружеството е било активно в търговската си дейност, както и че не е доказана адекватността на възприетата като реална цена на имота на неговото действително състояние, търсенето на пазара и възможностите за реализация на обекта чрез търговска сделка към момента на подписване на договора. Изложени са също така и изводи, че уговореното възнаграждение за правна помощ като процентна величина от друга определяема е с особено висока стойност, а собственикът на имота няма перспективи да реализира печалба от притежанието на имота, поради което на основание чл.40 ЗЗД договорът в тази негова част не може да породи действие спрямо представлявания. Освен това САС е приел, че претендираното възнаграждение не се дължи и на основание липса на последващо потвърждаване на задължение, поето от представител, без представителна власт(чл.42, ал.2 ЗЗД), тъй като договорът е сключен извън правомощията на ликвидатора, който според Търговски закон има лимитативно изброени правомощия, като сред тях не попада поетия ангажимент, чието изпълнение се претендира. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допустимост на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се поставят следните материалноправни въпроси: “Представлява ли договаряне във вреда на представлявания, съгласно разпоредбата на чл.40 ЗЗД, уговарянето на възнаграждение по договор за правна помощ, извършена от адвокат, в размер на определен процент от пазарната цена на недвижим имот, който недвижим имот е предмет на дело за ревандикацията на същия този недвижим имот ?”; “Законосъобразно ли е размерът на адвокатското възнаграждение на адвокат, наем от дружество в процес на ликвидация, за защита срещу предявен от трето лице срещу дружеството в ликвидация ревандикационен иск по чл.108 ЗС да бъде определен съгласно пазарната цена на правото на собственост върху имота, или следва задължително да бъде определен спрямо процент от приходите по бъдещата експлоатация на недвижимия имот от дружеството в ликвидация, или данъчната оценка на имота ?”; “Дали подписването на договор за правна помощ, защита и съдействие между ликвидатор на дружество в ликвидация и адвокат, за защита правото на собственост на недвижим имот на дружеството, представлява договаряне извън правомощията на ликвидатора, уредени в Търговския закон, и нуждаят ли се такива договори от последващо потвърждение като сключени без представителна власт ?”; “Представлява ли договаряне във вреда на представлявания/търговско дружество в ликвидация/ по смисъла на чл.40 ЗЗД, ако поетото от адвоката задължение включва даването на правни съвети, консултации, мнения и становища, изготвянето на писмени защити на ликвидатора на дружеството, който е физическо лице без юридическо образование, но не включва задължително явяване пред съд, и дължи ли се заплащане на адвоката за тази дейност ?”; “След като двете страни по един договор са се договорили, определили и приели цена/интерес на договора/, като са удостоверили с подписите си това, има ли правомощие съдът служебно да променя договореностите/вкл. цената на договора/, и ако има такова правомощие в какви случаи и при какви предпоставки това е допустимо?”. Поставя се и процесуалноправния въпрос “Може ли съдът без да изрази каквито и да било мотиви – нито в първоинстанционното, нито във въззивното решение, да не обсъжда и да не кредитира гласни доказателства/свидетелски показания на бивш законен представител на ответното дружество/бивш ликвидатор на дружеството в ликвидация/ по отношение на установяване на датата на частен писмен документ, подписан от него, кога и как е подписан, както и показанията дадени от него във връзка с изпълнението на договорените задължения от двете страни като приема, че документът е антидатиран без да има каквито и да било доказателства в тази насока?” Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация [фирма], в ликвидация, посредством процесуалния си представител адв. П., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: Обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване независимо, че изложението съдържа пет материалноправни въпроса и един процесуалноправен въпрос. По естеството си материалноправните въпроси в контекста на изводите на въззивната инстанция, се свеждат до това налице ли е хипотезата на чл.40 ЗЗД относно случаите и предпоставките, при които размерът на адвокатското възнаграждение, уговорено съгласно правната норма на чл.36 от Закона за адвокатурата е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този въпрос е от значение за изхода от спора, но въпреки това по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебната практика за нищожност на договор, поради накърняване на добрите нрави не е противоречива и сочи, че “добри нрави” по смисъла на чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което накърнява “добрите нрави”, злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена облага, и с оглед на тази конкретна преценка прави извод затова дали са налице такива действия, които да правят договора нищожен. В посочения смисъл е и приетото с решение №615/15.10.2010 г.по гр.д.№1208/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно което “Нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престации, в който случай сключената сделка е нищожна, поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания”. Поради това не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - решен от въззивния съд правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. В случая на поставения въпрос е дадено разрешение в задължителната съдебна практика, която не се нуждае от промяна. В съответствие с тази практика въззивният съд е извършил преценка на поведението на жалбоподателя и с оглед данните по делото е приел, че е налице неравностойност на насрещните задължения по сключения между страните договор и присъждането на претендираната сума би довело до несправедливо обогатяване на жалбоподателя. Съгласно т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. по описа на ВКС ОСГТК касаторът трябва да постави въпроси по всички решаващи изводи от решението на въззивната инстанция, обусловили изхода от спора. В конкретният случай крайният решаващ извод е относно възражението на ответника по исковата молба, че договорът не го обвързва, тъй като е сключен във вреда на представлявания. Въпрос по него обаче не е поставен в изложението, поради което съдът не може да прецени дали поставените въпроси са от значение за изхода по делото. Непосочването на такъв правен въпрос от значение за изхода по спора, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат останалите въпроси и сочените допълнителни основания за това. По делото е постъпила и частна касационна жалба от касационния жалбоподател П. У. против определение №396/20.02.2012 г. по гр.д.№1908/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2 състав. С обжалваното определение въззивната инстанция е потвърдила определение от 01.3.2011 г. по гр.д.№7052/2009 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, І отделение, 6 състав, с което оставена без уважение молба, вх.№92137/20.12.2010 г., подадена от П. С. У. за намаляване на присъдените от първата инстанция разноски над 80 лева. Въззивната инстанция е приела, че частната жалба е неоснователна поради наличие на фактическа сложност на спора и изключващи предпоставки за намаляване на удостовереното като заплатено в полза на адв. Т. адвокатско възнаграждение. В частната жалба се навеждат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт и се иска намаляване на разноските присъдени на ответника по исковата молба от първата инстанция. Ответникът по частната касационна жалба [фирма], в ликвидация – София, посредством процесуалния си представител – адв. П., е депозирал отговор по чл.276 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и отговора на ответника по нея, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е и частично основателна. Предвид размера на заплатения адвокатски хонорар следва да намери приложение разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Налице е своевременно направено от частния жалбоподател възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение още пред първата инстанция. Това възражение не е отчетено от въззивния съд. Въпреки наличието на фактическа сложност на спора настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че сумата 15480 лева е прекомерна и присъденото възнаграждение следва да бъде определено за общо за сумата 10000 лева. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,